Две девойки, две приятелки седнали на една полянка, до поточе да си вият венчета. Вплитали цвете след цвете и си говорили:
- Дано да стигнат цветята, че няма наблизо откъде да берем - казала едната.
- Колкото са, толкова - казала другата.
- Хубаво ще е венчето да е точно. Виж, само едно цвете не ми стига. Дай ми едничко.
- Да бе, няма да стигнат и за мен.
- Аз толкова много цветя брах за теб, а ти - казало тъжно момичето. Погледнало в поточето и видяло във водата цвете да плува.
- Хвани цветето. По-близо е до теб.
- Ще си намокря ръцете. Ти си го хвани.
Доброто девойче, а вие вече разбрахте, че е добро, хванало цветето. Извадило го от водата. После го заплело във венчето. Сега то било точно за главицата ù. И сякаш по-светло станало. Девойчето сияело. Двете момичета сложили венчетата и вече щели да тръгват, когато прозвучала песен. Пеело поточето:
„- Честита да си, девойко мила,
че цветето в венче си свила.
Ти, че не извади мокро цвете, ...