Те слязоха едновременно от влака, от съседните врати на двата скачени
вагона. Любовта пламна още в мига, когато погледите им се срещнаха, очаровани и
ласкави. Гледаха се само за части от секундата, но им се стори цяла вечност този
божествен, неповторим миг, който ги изпълни с възторг, изумление и неутолим копнеж.
И „изгарящо” мисълта съжаление, че са изпуснали запознанството, по време на
пътуването.
Какво се беше случило в този вълшебен миг? Мимолетна тръпка, игра на мисълта
или емоция, която би се превърнала в трайно чувство?
Нямаше време за реакция, нито възможност за контакт. Бяха изпуснали момента .
... Крачката, може би съдбовната, един към друг, във въздуха увисна, щом
дочуха две весели детски гласчета: „Мамо! “, „Тате! “ и топлата детска прегръдка
обви раменете им. Изпратиха си по един прощален поглед през детското рамо и всеки се отправи към другия родител, стоящ на перона, очакващ завръщането им.
В последвалата, едва ли не служебна среща, с дежурната целувка по бузата и
дежурното: „Добре дошъл!" ,  „Добре дошла!", двете двойки съпрузи с децата
тръгнаха в различни посоки .
Фантазията, като полет на мисълта, която не знае предел, ни граници, се развихри
като вихрушка ...
Милена, дамата от влака, хванала съпруга си под ръка и малката си дъщеричка
за ръчичката , вървеше като че ли в сън от внезапно завладялото я чувство на влюбеност и носталгия по един неизживян красив сън.
Димитър, мъжът за когото Милена не спираше да мисли, също бе обсебен от
мисълта за Нея, за стройната ѝ фигура, стегнатия ѝ бюст, разкошната ѝ руса коса,
запленен от очите ѝ – сини като две бистри планински езера. В неговите представи той я „виждаше" като русалка, излизаща от морското дъно, плуваща сред вълните,
вървяща със цялата красота и грациозност на голото си тяло – към него
Но... ето го домът! „Колко бързо стигнахме! " – помисли си Милена.
Този дом, стените на който бяха пропити с техните грижи, съмнения, страдания.
Съседите, възрастна семейна двойка и те се прибираха от някъде. Срещнаха се
почти пред вратата на четириетажния блок. Младите поздравиха. Старите отвърнаха
на поздрава и като че ли се спогледаха съучастнически.Те често ставаха неволни
слушатели на зачестилите напоследък спречквания и сдобрявания на съпрузите. В
началото слушаха, през стените, с любопитство, но вече бе започнало да им омръзва
единия и същ „,репертоар" – съмнения, обвинения, звън от счупена посуда, а много по-
късно, когато настъпи нощта и гласовите изблици на тяхното сдобряване.
Домашната обстановка посрещна Милена, като че ли чужда и неприветлива. /А с
колко радост бяха я създали, в началото на семейния им живот. /Набързо се
преоблече и сложи кухненската престилка...
Димитър прекрачи с неохота прага на апартамента, мислите му бяха още
навън.
Зърна намръщеното лице на жена си и си помисли „Започва се! С какво ли ще ме
заяде сега?! Дали е видяла погледа, който хвърлих на онова маце от влака. Ако е
така... отиде ми спокойствието." Разхлаби възела на вратовръзката си, съблече
сакото и панталона, облече анцунг и тениска и потъна в мекотата на фотьойла, с
вестник в ръка, давайки си вид на напълно погълнат от четенето...
Как всичко се променя с времето!  Чувствата „ повяхват " най-напред, щом
монотонността на ежедневието ги „,попари".
А някъде навън, някъде там, в същия град, навярно бяха очаквани и желани,
виртуално обичани, ала без адресно.Какво ли щеше да е, ако бяха поговорили и
разменили адресите си?! И какво щеше да последва – тайни задъхани любовни
срещи, набързо, в колата, извън града или в квартирата на приятел, за по-малко от
час? Крадци на незабравими мигове. И „гузното", неспокойно завръщане у дома, при
другия, с надеждата да не забележи „нещо".
Но ... нищо такова нямаше как да се случи, освен ако ме се засечаха евентуално
някъде, в града, на някое мероприятие. „Камък с камъка не се среща, но човек с човек се среща!" И ... дано! А тогава – усмихна се през сълзи, от лютевината на лука, който режеше за салатата, Милена, – ще стане това, което е „писано" в Книгата на Живота.”
Засега... семейната сага продължаваше.