Лаборантката

      Познавах я чрез Него. По време на излетите ни сред природата,  ме занимаваше с Нея. Разтропано „момиченце", много е работна, добре,  че   е Тя, защото не знаел как ще се справи с многобройните си служебни задължения. Да е жива и здрава, за да вървят и неговите неща. Слушах го и се забавлявах на всяка дума, която излизаше от устата му. Приемах  казаното за чиста монета, затова обикнах и Нея. Мъжете са малко нескопосани и непохватни и добре е, че има колежки, които доизкусуряват недотам добрата им работа. Времето течеше неусетно. Той ставаше все по-тих и някак смирен, понякога гузен в моята компания. За да разсея мислите на подозрението и променя настроението, аз започвах да му говоря за Нея и определено резултатът не закъсняваше. „Свежата плът", както обикновено я наричахме на шега, действително внасяше свежест в нашите отношения.

        Службата и служебните ангажименти все повече обременяваха съзнанието му. Превърнах се в „изповедник" на проблемите, които сам си създаваше. Страхуваше се от „остаряване", „затлъстяване", „оплешивяване"...     - Дано увеличат годините за пенсиониране - вайкаше се той. Започна повече да пуши, негодуваше от хората около него, все някой му беше виновен за нещо. Дори  не успях да реагирам, когато я видях весела до него на предната седалка на колата, където заедно превръщаха труда в забавление и песен. "Сиамските близнаци" съвсем си загърбиха задълженията, забравиха и за службата, и за колегите.

      Майната им на колегите. Колата стана техен втори дом, убежище, в което се чувстваха  щастливи, а пътуванията - нещо като пътуване из Рая...

Лаборантката - „момиченцето, връстничката на дъщеря му" все повече разширяваше своята територия. Започна сама да шофира колата му, да се обажда от мобилния му телефон... Ами сега, има тръпка, тръпката я има, какво да прави? Ще може ли да се освободи от жената, която години наред обичаше до полуда? Може би ще го разбере, няма да драматизира нещата, ами така де, на всеки може да се случи... На приказки така е, но кисилините в стомаха не му даваха мира. Миналото си е минало, то е част от нас, от спомените, близките приятели и всичко останало. - Не исках, но те предадох, моя любов, много ли искам, ако те помоля да останем „приятели" до края на живота ни?...

Жребият бе хвърлен и връщане назад нямаше. Доброволно се бе подложил на всички  „лабораторни изследвания", включително и на тези с „опасност за живота му".

  Лаборантката - тази „страхотна магьосница в професията" ще съумее ли да извърши процедурата по-безболезнено и леко?