Юлско утро. Слънцето се подаде в чистото небе и засия силно още в ранните часове на деня. Слънчогледите, още спящи, леко започнаха да се обръщат и един по един поздравиха слънцето. Лавандулата в съседното поле стоеше безмълвна, само ароматът ѝ се носеше на вълни и предвещаваше нещо да се случи...
В далечината се виждаха вятърни перки, издигнали се високо и навяващи спомени.
Житата леко се поклащаха от лекия ветрец.
И в цялото това спокойствие, тази тишина, която говори толкова много, се чу далечен шум. Задаваше се кола. Тя се движеше бавно по сухия асфалт, тук-там се срещаше някоя дупка. Тя продължи, а после спря в една малка уличка. От колата излязоха жена, мъж и две дечица. Те бяха момиче на 12 и момче на 9. Затичаха се по алеята, а слънчогледите отстрани весело им прошепнаха нещо. Майката и бащата бавно започнаха да се разхождат и да се наслаждават на прекрасния изгрев.
Те отиваха към къщата, където живееха бабата и дядото. Децата радостно тичаха към нея, знаеха, че ги очаква поредното незабравимо лято. И днес определено нещо щеше да се случи.
След един прекрасен прекаран ден и вечер всички отидоха да си легнат.
Но дечицата не можеха да заспят.
-Хайде да тръгнем на пътешествие-каза момичето.
Братчето ѝ се засмя.
-Какво ти пътешествие? Вече е 9 часа през нощта. Как?
-Ами, ще се измъкнем от вкъщи и тръгваме да видим какво се случва.
-Ама, нали ще ни чуят? Не можем да бягаме, а и какво има да разглеждаме...Мен ме в страх по това време.
-Ти нищо не разбираш. Сега ще ти разкажа една история, но обещай да не казваш на никого.
-Обещавам.
-Преди много години, точно на това място, тук имало една къща, в която живеели две деца. Те често излизали на разходка късно вечер и виждали изумителни неща, а рано по изгрев се връщали и родителите им не подозирали нищо. Те разказвали, че в едно магическо време от денонощието, точно в тези ниви, всичко оживявало. Слънчогледите те карали да се смееш, лавандулата те връщала в спомени, житата ти разказвали приказки, а вятърните перки те издигали нависоко и ти можеш да говориш със звездите. А по изгрев всичко, което се е случило, оставало в тайна.
-Откъде си ги измисляш тези неща? Не е вярно, просто няма как.
-Казвам ти, истина е. Ако искаш, ела, ще пропуснеш много иначе. Даже днес има пълнолуние и всяко твое желание ще се сбъдне. Хайде, сам ще се убедиш!
Момчето се зачудило дали да дойде, но в крайна сметка се съгласило, защото му се струвало интересно.
И така те тайно и съвсем тихо излезли от къщата. Минали по алеята и стигнали до полетата.
След малко, наистина се случило нещо зашеметяващо. Слънчогледите размърдали листа, вдигнали глави към децата и се усмихнали. Лавандулата започнала да пресъздава спомените на децата, а житата проговорили. Момчето не можело да повярва, наистина било изключително изненадано.
-Ето, убеди се сам, че е истина.
Така те прекарали вечерта в много смях, приказки и мечти. Качили се и на вятърните перки и си поговорили със звездите. Най-накрая затворили очи, пожелали си нещо, докато луната ги озарявала.
След малко отново тръгнали по алеята и се върнали вкъщи.
-Како, благодаря, че ме заведе, беше невероятно.
-О, това е само началото, предстоят ни още много такива пътешествия.
Те се засмели, а после заспали. Луната ги гледала през прозореца и им изпращала сънища.
15 години по-късно...
Момичето вече се бе превърнало в една прекрасна жена и майка на две чудни дечица. А момчето-в млад мъж, с щастлива любов.
Един ден, братът и сестрата отново се върнали в онази къща, където се случили токова много неща. Сега тя била празна, но пазеща толкова много спомени.
А онези полета...слънчогледи, лавандула, жита. Те съхранявали историите им като малки.
Пълнолуние...
По някое време братът попитал сестра си:
-Искаш ли на пътешествие?
Тогава те се засмели и ги заляла носталгия.
-Разбира се, че искам.
И така, след 15 години, те отново прекарали нощта сред познатите полета и ниви.
Всъщност, те си дали обещание в онази юлска вечер. То било:
,,Нека никога не се разделяме и нека никога не губим детското в себе си. Така слънчогледите, лавандулата, житата и звездите винаги ще за живи за нас и ще пазят нашите спомени, нашите сърца."
(Разказче от миналото лято...спомени...)
© Майчето All rights reserved.
Да, наистина всяка вечер през лятото заспивам с песента щурците, един от любимите ми звуци...И това също ми носи спомени...
А относно часа, мина ми през ума, но просто така ми дойде, но ще редактирам, ако трябва...
(И също да добавя, че на мен летните вечери са ми най-любими и се чувствам най-магично тогава)
Иначе, радвам се, че разказът ви е допаднал.