Лед
1 min reading
Там видях такива неща и пейзажи дето дори и аз, който често обикалям места, където нямам работа, не бях имал честта да видя досега. Една ледена пустош. Голо сибирско поле. Потопено в сняг. Много сняг, покриващ всички неравности и дефекти на терена. Тиберийското слънце грее ниско из запад. Отражението му в снега е невероятно. Липсата на слънчеви очила е равносилна на това да виждаш после всичко в зелено през следващите няколко дни, ако не си повредиш очите, разбира се. Духа силен вятър. Сякаш пустинна буря! Но не от пясък. От сняг. Сам съм насред това поле. Съзнанието е мой единствен приятел в този ден.
Спускам се надолу. Хубаво е, че вятърът духа откъм гърба. Стъпките ми, на места доста дълбоки поради пропаданията в крехкия сняг и естествената неравност на терена, за нула време са напълно заличени от неуморимата работа на вятъра. Любопитството ми надделява. Обръщам се за миг назад, защото за толкова успявам. Без очила нищо не би се видяло, но през очилата е много интересно. Слънцето пече изгарящо, а под него сякаш цялото поле пуши. Навявания от силния вятър сняг изглежда точно като гъст дим, който с огромна скорост се издига и обхваща всичко в ледената си прегръдка. Само лъчите на Слънцето успяват да проникнат през тази сива димна завеса, и то само частично. Макар и всичко да изглежда така изгарящо и пушещо, температурата е далеч под нулата. Нагоре е невъзможно да се върви. Опитвам. Замръзналият сняг така яко шиба в лицето на осмелилия се натрапник, че за нула време го покрива цялото, а ураганът те събаря на земята като кибритена клечка. Сякаш природата не търпи неравности и иска и теб да направи част от тази хармонична гладкост на пейзажа. Никакъв живот. Нито мравка, нито тревичка. Никъде.
Спускам се надолу. Хубаво е, че вятърът духа откъм гърба. Стъпките ми, на места доста дълбоки поради пропаданията в крехкия сняг и естествената неравност на терена, за нула време са напълно заличени от неуморимата работа на вятъра. Любопитството ми надделява. Обръщам се за миг назад, защото за толкова успявам. Без очила нищо не би се видяло, но през очилата е много интересно. Слънцето пече изгарящо, а под него сякаш цялото поле пуши. Навявания от силния вятър сняг изглежда точно като гъст дим, който с огромна скорост се издига и обхваща всичко в ледената си прегръдка. Само лъчите на Слънцето успяват да проникнат през тази сива димна завеса, и то само частично. Макар и всичко да изглежда така изгарящо и пушещо, температурата е далеч под нулата. Нагоре е невъзможно да се върви. Опитвам. Замръзналият сняг така яко шиба в лицето на осмелилия се натрапник, че за нула време го покрива цялото, а ураганът те събаря на земята като кибритена клечка. Сякаш природата не търпи неравности и иска и теб да направи част от тази хармонична гладкост на пейзажа. Никакъв живот. Нито мравка, нито тревичка. Никъде.
Не знам защо, но всичкото това създава у мен асоциация на някаква комбинация между пустинната повърхност на Марс и Слънчевите изригвания, гледани през телескоп. Може би заради обезлюдеността и бeзкомпромисното властване единствено на безжизнената и лишена от чувства природа. Земята преди милиарди години...
- Как болииии! – викът ми умира нейде безнадеждно. В някоя скала. Защо обичам толкова силно? Сърцето ми страда. Искам и аз да съм като всичко това – безчуствен, безучастен, студен.
Лед. Замръзнали чувства... Само вятърът. После пак лед!
© Георги Колев All rights reserved.
Колко от вас са го осъзнали?...
ако бях безчувствена нямаше да се докосна до силата, която носи твоето произведение... 
