Ледени сенки

   Беше студен декемврийски ден. Голите клони на дърветата шептяха своите истории под поривите на смразяващия вятър. Момчето-сянка се разхождаше - както винаги сам, както винаги умислен. Имаше много като него – незабележими лица в тълпата, съществуващи по-скоро във въображението от колкото в реалността, неразбрани от обществото, но винаги заинтригувани от него.

   Така вървеше момчето-сянка, но в един миг всичко се промени. Пред него се появи същество способно да го откъсне от дълбоките мисли, да го накара да се усмихне. Той я видя като същество, защото никой човек не би могъл да притежава такава красота. Дългите й червено-черни коси падаха чак до раменете, бузите й бяха поруменели от студа, кафявите й очи искряха с надежда, но тази надежда сякаш водеше непосилна битка с тъгата. Коя беше тя? Дали беше истинска или само плод на въображението? Нямаше време за мислене, тя вече изчезваше, качвайки се на близкия тролей.

   В този момент инстинкта се активира. Той трябваше да разбере коя е тя. Трябваше. Пое си дълбоко и се затича. Нищо не можеше да го спре. Нито умората, нито вятъра пробождащ лицето му като хиляди ледени кинжали. Но той нямаше шанс. Винаги стигаше малко преди тролея да потегли към следващата спирка, а пътниците които слизаха и се качваха бяха безлики, единствения човек, който имаше значение в този момент все още не беше слязъл.

   Така той тича незнайно колко време. Стори му се като цяла вечност. Краката вече не го държаха, всяка глътка въздух бе парлива и болезнена. Най-после тролея достигна последната си спирка. И ето я! Тя беше точно там – пред него! И в този момент на абсолютно щастие той осъзна, че тя пада в обятията на друг. Краката му вече не издържаха. Той падна на колене и се закашля. Снегът пред него стана ален. Бе тичал цял час, вдишвайки опиятелният смразяващ въздух. Сега дробовете му кървяха и тялото му отказваше. Свлече се в снега. Вече не усещаше нищо, тялото му замръзваше. В последните си мигове той видя как тя се обръща и се затичва към него. Тя го бе забелязала! Тъмнината бавно се прокрадваше в кръгозора му, но той бе щастлив, защото последното нещо, което ще види бе нейното лице.

Момчето-сянка изчезна този ден и никой не си спомни, че някога го е имало. Само дърветата продължиха да шептят и да разказват неговата история.