Продължение на романа "Лео", част четвърта

                 Мария Мустакерска и Димитър Мустакерски

                            / Авторите сме сестра и брат /

                                                Лео

                                            / Роман /

        Част четвърта

…

   Не, не, не може да съм влюбен, това чувство не съществува в света, от който идвам. Лео не спираше да мисли, съзнанието му рисуваше Розали – толкова невероятна и толкова истинска. Той повтаряше името ѝ и изпитваше безкрайно очарование от това. Така не може да продължава, ще се разходя. Лео търсеше нови усещания, които да намалят чувствата му, но това трудно му се отдаваше. Посети църквата „Александър Невски“ и дълго разглежда изображенията по стените. Те му харесваха, но неусетно сред тях се появяваше Розали – русокоса, синеока, с интелигентно лице, прекрасна. Нямаше и спомен от първоначалните впечатления, когато му се струваше, че не е достатъчно красива. Тя беше за него една загадка, един нов свят, който го привличаше неустоимо – свят на непознатото.

   Лео, съзнаваше, че само работата може да го избави от натрапчивите мисли, затова започна да систематизира и обобщава това, което беше видял до този момент на земята. Записваше всичко в електронни вълни, с които щеше да го предаде. Нека не си мислят, че напразно се шляе тук. Така изминаха часове на трескава работа – анализ, преценка, снимков материал. И все пак най-красивото тук – Розалия, никога нямаше да използва и представи, разумът от неговия свят никога нямаше да я види. Тя си оставаше само негова. Нямаше търпение да дойде следващият ден, искаше да се срещне отново с нея, да разговарят или да мълчат, все едно, само да бъдат заедно.

   Утрото най-после дойде и го изпълни с желание за живот. Отвори прозореца и вдиша свежия утринен въздух. Облече се старателно и излезе. Много му се искаше да използва собственото си приспособление за движение, но реши, че по-добре е да отиде пеша, не беше далече, пък и ще има възможност за повече впечатления. Лео не можеше да скучае, всичко му беше интересно. Хората, колите, автобусните спирки, такситата, витрините на магазините… Лятото е много хубав сезон, красиво и топло е… –  разсъждаваше Лео и неусетно се озова пред входа на офиса.

   …

   Тъкмо започнах да работя, когато Леон дойде, не че беше закъснял, напротив, пристигна точно на минутата. Всъщност аз бях дошла половин час по-рано. Шефът освен със социологически проучвания се занимаваше и с продажби на обувки, облекло, аксесоари. Така че искаше да направя някои прогнози на базата на направените покупки през миналия месец. Ако работех интензивно, щях да приключа до час и половина.

   –Здравей! – Лео поздрави, седна на работното си място и ме загледа въпросително. –Какво се изисква от мене? Марин Колев каза, че ти ще ме въведеш в работата.

   –Така си е. Знаеш, че и аз съм нова, но за няколкото дни тук се запознах в общи линии с работата. Добре е да ми помогнеш в някои от изчисленията, които трябва да направя.

   –Разбира се – Лео седна до мене и десет минути слушаше обясненията ми, без да се обажда, след това поиска да му прехвърля информацията на неговия компютър и да не се притеснявам, всичко щяло да стане много бързо.

   Погледнах го със съмнение, но не казах нищо. Прехвърлих му всичко, а самата аз се заех с част от проучванията. След около 15 минути Лео беше приключил. Не можех да повярвам. Разгледах работата му и бях удивена от бързината, прецизността и умението да подреди и запише всичко. Направил беше необходимите изводи.

   –Какво друго има да се прави?

   Този обикновен въпрос ме удиви, добре че такъв човек ми е колега.

   –Ами, засега нищо, ти работиш невероятно бързо. Разбрах, че си получил образование във Франция, но не съм очаквала, че някой може да е толкова добър. В такъв случай да отидем да пием по едно кафе, докато се появи шефът. Идва към 10 часа, така че имаме време. И без това засега няма друго.

   В кафето нямаше много хора и за пръв път можех да огледам новия си колега и да разговарям за странични неща, нямащи нищо общо с работата.

Разказах му, че съм си намерила гарсониера под наем, а той сподели, че в най-скоро време ще си закупи жилище. Проучва пазара и като си хареса нещо, ще закупи.

   –Чудесно! Който си има пари, няма проблеми, но аз трябва дълго да пестя, да направя заеми, за да мисля за собствено жилище в София.

   –Не го мисли! И това ще стане – отговори той кратсо.

   –Бих те поканил на вечеря, но тази вечер съм на гости у едни приятели.

   Имаше приятен тембър и каквото и да говореше, правеше впечатление.

   –Нищо, аз и без това трябва да си подреждам багажа. Дадох му адреса си, телефонът ми вече го имаше.

   В този момент влезе Марин Колев. Той се засмя като ни видя:

   –О, екипът е решил да се почерпи преди работа! Няма лошо.

   –Напротив, ние вече завършихме проучването – казах дипломатично аз. –Всъщност това се дължи на Лео. Работи много бързо.

   –Работихме заедно – обади се Леон.

   –Добре, ще погледна след малко – шефът седна при нас и също си поръча кафе и кифличка. Нарочно използвам умалителната дума, защото тя беше възможно най-малката, която съм виждала. Но Колев ни уверяваше, че ще свали десетина килограма за два месеца и затова не може да си поръча по-голяма. Стори ми се, че не си вярва много на думите, но после се засмя и започна да ни разказва няколко нови вица, които беше научил снощи на гости у приятели. Марин Колев имаше малко излишно тегло, но не правеше някакво особено впечатление. Хубавото беше, че има чувство за хумор и тримата се смяхме от сърце. Пък и умееше да разказва вицове.

   Отидохме в кабинета му и Колев, без да бърза, започна да разглежда направеното от нас. Мисля, че остана доволен.

   –Не съм се съмнявал. Добра работа.

   Работата си беше отлична, но той, като повечето началници, явно е пестелив и умерен в похвалите. Поговорихме още за предстоящи проекти, след което напуснахме кабинета му.

   –Какво мислиш за Колев? – внезапно попита Лео.

   –Какво да мисля – шеф като шеф. Горе-долу е добре. Имала съм големи сухари за началници. Този не е, но още е рано да се каже. Ще видим.

   –Сухари? – Лео не разбра смисъла и това ме учуди.

   –Изразявам се в преносен смисъл – додадох аз. Останах с убеждението, че отново не разбра, но много бързо се овладя.

   –Разбрах те – отговори бързо и се засмя.

   Голям красавец е! Дори не можех да мисля както трябва. Усещах красотата в цялото му присъствие – изражение на лицето, усмивка, тембър, фигура. С една дума невероятен! Какви ли са били родителите му, за да е толкова красив?

   –Значи си на гости?

   –Да. Семейство инженери, запознахме се на мача.

   –Ами, приятно изкарване довечера.

   –Рози, защо не дойдеш с мен?

   –Неудобно е. Не съм канена.

   –Ще им се обадя, мисля, че няма да имат нищо против. Разбира се, ако ти решиш да дойдеш.

   –Добре. Може.

   –Ще те взема в седем.

   Кимнах утвърдително. Останалата част от работното време прекарахме в мълчание. Лео се занимаваше с нещо. После видях, че влезна в социалните мрежи и се зачете с интерес в кой знае какво. Аз също си имах моя работа и след като шефът не ни беше възложил нещо, всичко беше спокойно. В четири часа се разделихме и аз се прибрах, за да се приготвя за вечерята. Не можеше да отида как да е. Пооправих си косата и си избрах много лек, ефирен панталон в кремаво и бяла блуза, която ми стоеше добре. Поставих умерено грим и щастливо се усмихнах, когато видях, че в огледалото ме гледаше една по-добра версия на моето аз. Не знам защо, но въпреки че с Лео прекарахме почти цял ден заедно, аз изпитвах едно необяснимо вълнение и притеснение, че ще излизам с него, ще бъда не в работна обстановка, а на вечеря. По-приятно щеше да е да отидем на ресторант, но нямаше какво да се прави, щом е обещал.

   Лео беше точен, едно качество, което не се срещаше често. Аз също бях готова. Пътувахме с неговата кола – Мерцедес от последните модели, личеше си, че разполага с пари. В крайна сметка твърдеше, че е живял във Франция доста време, явно е бил на хубава работа.

   Къщата се намираше в квартал Лозенец. Хубава къща с красиво поддържана градина. Посрещна ни домакинята Нели. Още в началото не я харесах. Красива, но имаше нещо изкуствено в поведението ѝ, което ме дразнеше. Мисля, че и тя не ме хареса. Дори бях убедена, че се дразни от факта, че съм придружила Лео. Всъщност по време на вечерята ми се стори, че тя си пада по него. Някак все намираше начин да ангажира и задържи вниманието му и да го занимава само със себе си. Ясно, затова не ме харесва. Поне яденето беше супер! И ние не бяхме отишли с празни ръце. Купонът беше  хубав, като изключим негативното отношение на Нели към мене, което тя трудно прикриваше.

   Лео и Иван заговориха за някакви нови технологии в последните модели коли. Тук аз изключих, започнах да мисля за съвсем други неща. Ставаше късно, чувствах се уморена и накрая казах, че трябва да си ходя. Все пак утре щях да съм на работа.

   Лео също стана. Благодарихме на домакините и си тръгнахме. Леон ме остави пред нас.

   …

   Хубава вечер, но мисля, че Рози се отегчи. Земните хора са невероятни! И храната им е много вкусна! Само дето съм ял в повече, но утре ще внимавам. Преди да заспи Лео изпрати информация, че успешно се е внедрил и изрази първите си впечатления от живота на Земята.

   Летните дни са много красиви, във всяко свободно време Лео пътуваше или просто ходеше на разходка. Приятно му беше да отиде на Витоша, да бъде на Боровец, но имаше огромно желание да посети Царичина, знаеше, че негови предци, представители на неговата цивилизация, преди много години са пребивавали там. Но му трябваше повече време, искаше да преспи в селото. Трябваше да си вземе два дена отпуск. Нямаше да споменава нищо пред Рози, а на шефа ще каже, че иска да посети роднини.   Трябваше да проучи някои неща там. Реши, че времето е хубаво и подходящо, и веднага уреди отпуската. Колев нямаше нищо против и му пожела приятно пътуване.

   Лео беше изчел в Интернет всичко, което земните хора пишеха за Царичина. Разбрал беше и за опита им да стигнат до истината. Разбира се,  този опит се беше провалил, и то основателно, извънземният разум искаше да запази тайната. Представителите на неговия свят все още считаха хората за опасни и агресивни и не можеха да допуснат някой да се намесва в техните дела. Всъщност Лео знаеше каква е тайната, но му беше любопитно да провери все още ли е възможно от този портал да се преминава в друго измерение.

   Пътуването му носеше удоволствие. Тук на земята е много красиво! Никога не бе изпитвал такова чувство на опиянение и възторг от природата. България е уникална! Вярно Бог му беше говорил за тази страна, но той по никакъв начин не си е представял всичко това. Лео спря, излезе от колата и дълго вдишва с пълни гърди. Зеленият цвят на дърветата, безоблачното синьо небе и ароматът на трева изпълваха новата му същност с любов. Красотата над всичко! Неусетно той затананика една песен, която наскоро чу по радиото. Беше изключил мобилния телефон, не искаше никой да го безпокои. Тези два дена са само негови. Искаше му се да гледа и преживява всичко.

                                                                     Мария Мустакерска - Ловеч

                                                                     Димитър Мустакерски - София