„ На 03.06.2002г. Пристигнах в Саламанка. На 10-ти

      избягах. На 16-ти вечерта бях в Кадис. За шест дни

      изминах около 600 километра. Четири пъти ми

       спираха на стоп коли и един път трактор. По-голямата

      част изминах с колело, но и доста пеша! „

         „Един ден на 17-ти се разхождах из Кадис и се пекох

          и се къпах в Атлантика. „

      На 18.06.2002г. пристигнах в къщата на Рето в Чиклана де ла фронтера. Същия този ден, няколко часа по-рано, малко след разсъмване, влязох в полицията на Кадис и им съобщих че съм избягал от комуната за наркомани в Саламанка.

      Сградата на полицията се намираше на търговската улица. Широки стъпала оградени с метален парапет водеха нагоре към входните врати. Мисия „завръщане в родината „ стартира. Представях си как ме качват на някой рейс и директно ме екстрадират за България. Влизайки се озовах в дълго общо помещение разделено на различни кабинети. Започнах да говоря на английски. Изчаках докато дойде някой който разбира този език. Дори и тук не всички го говореха. Когато им съобщих прекрасната новина първоначално се чудеха как да реагират. Насъбраха се двама или трима служители като пак се получи познатият разговор с превеждане. Казах им че съм дошъл до тук на стоп за да се изкъпя в океана. Не си спомням други подробности, но след известен диалог се озовах в килията. Казаха ми да изчакам. Тази тук имаше прозорец. Чуваха се разговорите на преминаващите хора, клаксони на коли и множество преплетени шумове на пробуждащият се град. Сигурно бях от малцината затваряни тук, които вместо наказани се чувстваха спасени. Единствено проблема с изчакването представляваше сериозен проблем в момента. Не обичах да чакам. За довеждането до успешен край на тази мисия обаче, трябваше да се въоръжа с тонове търпение. За разлика от предишната, в която действието играеше главната роля, то тази сега се ръководеше предимно от чакане. Глагол който се нареждаше в топ 3 на най-омразните ми неща.

       Вратата на килията се отвори. Изненадах се. Не очаквах толкова бързо да се развият нещата. Точно си представях как ме извикват за да ми кажат нещо по моя случай, когато вътре вкараха две красиви момичета и отново затвориха след тях. Разочаровах се, но не много, тъй като изведнъж се озовах в компанията на две много красиви млади дами. Стройни хубави тела, прави дълги коси и чар, приличаха на манекенки. Манекенките обаче не ги арестуват. Сигурно бяха гепаджийки или проститутки. Поглеждах ги от време на време, а когато не го правех погледа ми се рееше през прозореца. Чувствах се спокоен. Не бях направил някое по-сериозно престъпление като разбиване на къща или кола. Колелата бяха скрити така, че трудно биха ги намерили. Не знам защо, но през голяма част от времето се чудех как по-точно ще ме екстрадират до България.

      Явно усетили се че не съм престъпник, след може би час ме извадиха от килията и ме настаниха на пейката пред нея. Почувствах се по-добре. Тук минаваха повече хора. Наблюдавах случващото се с интерес. Предимно полицаи и полицайки. Също така ми казаха, че човек от близка до тук комуна на Рето ще дойде да ме вземе. Основната причина да не съм още зад решетките. Сигурно бяха гарантирали за мен. След всичко сторено. Това бяха сериозни хора. Комуни из цялата страна. Помагаха на всеки нуждаещ се. Прибираха хора от улиците. Бачкаха здраво и се самоиздържаха. Дори се разрастваха. Респект!

      Не се сдържах и си поисках цигара от един цивилен полицай. Даде ми, но ме предупреди да я пуша навън. Аз само това и чаках. Странно колко бързо схващах какво искат да ми кажат хората. Дори и думичка не разбирах от това което ми говореха. Отворих външната врата и слязох по стъпалата към улицата. Отново бях свободен. Даже идваха да си ме приберат. Светлината в края на тунела се появи. Измръзнал, прегладнял и преживял своето бойно кръщение, сега стоях пред полицията в Кадис. Поисках си огънче от минувачите и доволен запуших. Стана ми някак по-спокойно като разбрах че ще ме вземат отново в комуната. В крайна сметка нали затова бях тук, изключвайки тайната мисия в главата ми. Всичко започваше да си идва на мястото. Изненадващо бързо!

      Чакането пред районното ми харесваше. Настроението ми се качваше нагоре по скалата. Стоях и гледах преминаващите хора. И тъй като полицейското управление се намираше на главната улица, по тротоара навалицата си я биваше. От време навреме изключвах информационния поток идващ от очите и се пренасях в моя вътрешен свят, където се заслушвах в гласа си. Тази нощ нямаше да спя на улицата, чувах от там. Ще ям когато ми се яде и ще пия вода когато ми се пие. Тези мънички ежедневни неща. В онзи момент те бяха всичко което исках. Други проблеми нямах. Нищо друго не ме интересуваше освен тях. Основното. Истина е когато казват че за да оцениш нещо, първо трябва да го изгубиш. Аз го изпитах. И не съжалявам за това. Даже напротив. Благодарен бях за дадената ми възможност да го преживея.

     Мислите ми се промениха коренно. Притесненията относно намирането на храна и вода се изпариха. Родителите ми щяха да са по-спокойни когато разберат че съм се появил и съм добре. Слънцето изгряваше не само над главата ми но и вътре в нея. Заедно с това изскачаха множество въпросителни. Любопитство примесено с душевна възбуда се преплитаха. Стоях и посрещах минувачите с неподправена усмивка. Чаках с нетърпение да дойдат и да ме вземат за да се махна от тук. Стигаха ми толкова приключения.

      Ето че по стълбите започна да слиза същият полицай от който си исках цигара. Висок с прическа тип канадска ливада и строго изражение. Панталона и костюма само допълваха полицейското му излъчване. Пробвах си късмета пак, но този път се сблъсках с нервен тон и бучане от сорта че много цигари искам. После пресече улицата с още по-сърдита физиономия и тръгна нанякъде по отсрещния тротоар. Стори ми се много тъпа неговата постъпка тогава. Сякаш имам пари да си купя но се стискам и просто досаждам. Изгледах го с един от „хубавите„ си погледи и се заех с търсенето на тютюн от минувачите. Един, втори, трети, оказа се че тук има доста въздържатели! Дали пък така стоейки пред полицията не ги притеснявах мислейки ме за престъпник. Като знаех че в комуната не се пуши ми се искаше още по-силно като за последно да си запаля . За последно едва ли, но наистина се оказа последната за следващите няколко месеца. Още преди да я изпуша до половината и се появи човекът от Рето. В онзи момент не знаех, но той се оказа шефа на къщата и в същото време много разбран и справедлив човек. Казваше се Салва. Малко по-висок от мен с приятна закръглена физиономия. Приличаше на добряк и в последствие тези мои първи впечатления се затвърдиха. Още си спомням едни от първите му думи към мен когато ме видя с цигарата в ръка. Погледна ме и ми каза:

    - Нали знаеш че в къщата не се пуши?

    - Знам, знам – отвърнах аз и допълних – това ми е за последно.

      Тръгнахме през града и след няколко преки стигнахме до магазина на Рето. Реставрирани старинни мебели, поправени хладилници и перални, дрехи втора употреба и всевъзможни други сувенири и вещи приемаха с отворени обятия посетителите. Тези момчета работеха сериозно. Много стабилна организация. Още двама нейни представители ни чакаха вътре. Качихме се в служебния камион който чакаше отпред и потеглихме. Те още не знаеха какви съм ги надробил, но с времето разказвах на всички за моите приключения и повечето много ми се радваха. Лекарят на къщата ми каза че не съм добре с главата леко на майтап, но в същото време не беше далеч от истината. Викаше ми „омбре льоко„ - луд човек. Голям комплимент за мене. В самото начало, единият от магазина в Кадис ме помислил за клиент, който ще купува нещо. Това възнагради тежките усилия положени при прането насред централния плаж на града. Другите момчета от комуната ме приеха дружелюбно макар че не всичко минаваше гладко. Има много да се разкаже и за четиримесечния ми престой вътре в къщата, но това е една друга история. Историята на бягството ми свършваше тук, където започваше другата такава. Много се зарадвах че ме попитаха дали имам желание да остана, а не ме върнаха направо в Саламанка. В последствие научих че съм попаднал в една от най-хубавите къщи в цяла Испания. Истинската причина поради която приех да остана обаче, се криеше в деленията на термометъра. Тук, много по на

юг, живака се изкачваше по тях повече отколкото далеч на север. Цели 600 километра разлика. Обичах топлото както повечето хора. Всяка събота и неделя се радвах на прекрасния басейн на който разпускахме всички, вечер люпехме семки пред голямата плазма гледайки някой филм или играехме на джага докато ни хапеха комарите навън. Но най-важното, научих се на дисциплина и ред. Въздържание от наркотиците и работа. От тази къща, далеч от родината, започна моето постепенно и дълго завръщане към реалният свят.

                                                                                     Край.