Сянката на стария лешник се плъзгаше по загрялата от обедното слънце телена мрежа. Наклонени от времето, дебели дървени колове пронизваха плодородната почва, прегръщайки грубата метална пелерина, деляща двата съседни имота. Сякаш хванали се на тежко хоро преди десетилетия, вече нямаха сили да крепят тази  граница на омразата между съседите.

На най-близкия до сянката кол бе закачена дамаджаната на бай Хасан. Облечената с шарени ленти тумбеста бутилка се поклащаше, скърцайки. Нито вятър духаше, нито колът бе толкоз разклатен, но изведнъж дамаджаната  се търкулна и падна до картофения корен.

Надвечер бай Хасан, взел лопататата, дойде под сянката на лешниковото дърво. Голото му теме блестеше във пот.

 - Ах ти, завистлива къртицо! - се провикна съседът, вдигайки падналата дамаджана - Какво ти пречи толкоз моята дамаджана, бе човеко?! Да не е от твоя кладенец водата? От моя кладенец е!

Лицето му гореше от ярост. Високото му открито чело се бе сбръчкало като увита на точилка саралия. Тънкият му мустак се клатеше като опашка на новороден пес - Ще изплета каменна стена тука, да не те виждам, Хюсеине! Всички камъни ще домъкна от чешмелика! - заканваше се старецът.

А водата и на двата кладенеца течеше  по една подземна вена… Някой бе пуснал омразата като зараза в ледените води и само нарастващата ярост утоляваше човешката им жажда за отмъщение.

Сръднята им не бе от сега, а отпреди 20 години, но причината едва ли помнеха, толкова много сплетни си бяха стъкмили през изминалите времена. Хората казваха, че всичко почнало, когато между двата двора поникнала лешниковата фиданка.

Тогава нямаше телена ограда, децата им растяха заедно, каквото имаше  на софрата у бай Хасан, същото се носеше и у бай Хюсеин. Ако в двора на единия садяха картофи една година, догодина картофените гнезда се пренасяха в отсрещния двор, за да имат по-добра реколта.

Бай Хасан подпря лопатата си на дървото и потъна в размисъл. Нещо като ръждив гвоздей човъркаше спомените му. Хюсeин нито веднъж не отвърна с думи на обвиненията, с мълчанието си навярно признаваше вината си. Така бе решил Хасан.

Подпирайки наболяващия си гръб на лешника, за пореден път се опитваше да намери отговор на тази омраза. Кой бе виновен?

 - Не съм аз! - рече на глас старецът, здраво хванал дръжката на лопатата - Той е виновен, не съм познавал човека, с когото си делях залъка години наред! А той! Той, като тази крадлива къртица, дето се е наместила в двора ми, е имал  око във всичко мое! - извади пешкира, увит около врата си, и избърса потното си теме, след което закачи влажната кърпа на най-ниския клон - Ти, дърво! Ти знаеш истината, но мълчиш и не казваш - с утихнала ярост продума, почуквайки с края на дръжката по лешника.

Болката  в кръста не го остави дълго да се подпира на дървото, изправи слабото си тяло и присвивайки колене, приклекна отново под сянката. Сложи лопатата пред нозете си и здраво хвана дебелата ù дръжка. Докато мълчаливо чакаше врага си, преброи непокътнатите картофени лехи.

 - 8, 9, 10… 15! Само 15, а?! Не стига, че с всяка изминала година по-малко картофи вадя, ами и къртица се извади за капак! Но ще я хвана! Тази нощ, тука ще спя, но ще я хвана! - закани се бай Хасан с пресъхнало гърло - От твоя двор иде тя, Хюсеине, знам си аз! - обърна глава към съседния двор и присви злобно очи - Ти ми я пращаш! Крадлива като тебе! Не ти стига туй, дето го имаш! Все моето ти е съблазън, знам аз!Ти обра лешниците, още първия път като поникна и почна да дава плод дървото… Ти ами!

Не само ярост имаше в гласа му, обида и разочарование драскаха гърлото му. Тежеше му, че човекът, когото бе обичал като роден брат, го бе ограбил. Не бе злато това, което бе взел от него, но бе по-ценно! Бе отвлякъл доверието му, ето затова го болеше.

Прохладата под сянката изсуши потта му и шумът на вятъра, галещ листата като приспивна песен, утеши мъката му. Потъна в сън.

Здрачът се спусна като мрежа над двора, между пролуките на нощната му одежда проблясваха звездите.

Изведнъж шумът между клоните на лешника го стресна. Отвори очи и грабна лопатата. Луната примигваше като фенер и осветяваше двата двора.

 - Ще те хвана! - скочи на крака бай Хасан и като опитен воин облещи очи.

Нещо опашато се плъзна по раменете му и падна на земята.

 - Туй пък какво е?! - потрепери старецът.

Стисна още по-здраво лопатата и хукна след пухкавото кълбо. Протегна върха на лопатата, но кълбото подскочи и се плъзна вдясно. Хасан подскочи след него и задъхан прескачаше картофените гнезда. Луда гоненица се разви посред нощ в двора.

 - Котка ли си, бе?! - спря старецът в края на хармана. Високи дебели орехови дървета стояха като стражи на края на имота му. Едно от тях бе изсъхнало преди години и срамежливо се бе сгушило между плодовитите клони на другите дървета. Не бе посмял да го изсече Хасан, само близко до корените му бе посадил ново, но и то растеше бавно и още много години му трябваха, за да опъне широка сянка.

Кълбото се шмугна между орехите. Хасан бавно пристъпи към мястото, където се изгуби опашката. Пръстите му опипваха изсъхналото тяло на стария орех. Ръката му влезе в пролуката. Приближи се плътно до стеблото и прилепи тяло към него. Пусна надълбоко ръката си, завъртя длан с туптящо сърце. Шумът от дрънчащи черупки огласи дълбоката хралупа. Гребна с шепа и бързо извади ръката си от хралупата.

 - Лешници! - извика развълнуван старецът - И орехи!

Сложи в джоба на панталона си орехите и лешниците и седна изтощен от гоненицата.

 - Катеричка, а?! - усмихна се Хасан - Откога ми крадеш лешниците ти? Я колко много си събрала! Не са от таз година само - говореше на пресекулки старецът, а гърдите му шумно се повдигаха и слизаха, опъвайки залепналата по тялото му риза.

Пухкавото кълбо като стрела мина пред очите му, тичайки към лешника. Старецът нямаше сили да я следва, взе два лешника между дланите си и ги притисна един в друг. Докато се мъчеше да разчупи старите лешници, катеричката се върна обратно и застана до съседното дърво. Стоеше неподвижно и  гледаше гладката повърхност на стеблото, сякаш търсеше хралупата си. Бузите ù бяха надути  с два лешника. Хасан я погледна, спрял дъха си.

‘’Не е в това дърво хралупата ти! Другото, дето е изсъхнало, то е!’’ си мислеше старецът наум.

Катеричката стоя така няколко минути, след което пак бърза като стрела изчезна между храстите.

Една мисъл, по-бърза от катеричката, проблесна в съзнанието на мъжа. Потта по тялото му се свлече до гърдите. Набръчканото му чело стана студено като лед. Болката в шепите му го измъкна от тунела на спомените, в които бе потънал. Счупените лешникови черупки се бяха врязали в кожата му. Мазолестите му длани горяха от болка. Стана рязко от земята и закрачи бързо към телената мрежа. Стъпваше върху картофените гнезда, даже настъпи току-що избилите къртичини. Но сега нищо не го интересуваше. В главата му рояк пчели нападаха омразата, всяко жило се спускаше дълбоко в миналото. Нозете му го носеха тежко към границата, която той бе сложил между двата двора. В джоба му дрънчаха лешниците, като с всяко едно докосване събуждаха вината в душата на стареца.

Развълнуван спря до телената мрежа. Запретна ръкави и с все сила разклати два от дървените колa, забити преди години. Пръстта, като ранена, издиша, пускайки острите върхове на влажните охранители. Хасан вадеше коловете и ги захвърляше на земята. С всеки изваден кол душата му се освобождаваше от стаената напразна омраза през годините. Броеше наум дървените стражари.

 - 18, 19, 20! - рече изнемогнал старецът, захвърляйки последния кол.

Телената мрежа тихо се бе простряла върху картофените гнезда, сякаш най-сетне бе дошло времето ù за сън. Хасан пусна изтощеното си тяло върху мрежата и вдигна очи към небето. Всяка една звезда блесна между стичащите се от очите му сълзи. Луната като огледало на млада невеста озаряваше тихата нощ. Други две очи, пълни със сълзи, гледаха съборената мрежа.

Стъпките му приближиха срутената граница. Нозете му трепереха, приклякайки до тялото на изморения съсед.

 - Хасане, донесох ти студена вода от кладенеца! Виждам, бая си работил днес, приятелю.

Хасан понечи да каже нещо, но Хюсеин го прекъсна.

 - Пий, Хасане, та после и аз да пия. Утре много работа имаме с тебе. Трябва да уловим къртицата!

Хасан взе дамаджаната и отпи голяма глътка от ледената вода. Избърса тънкия си мустак и се усмихна. Бръкна в джоба си и извади лешниците.

 - Виж, Хюсеин, нашата обида е като черупката на този лешник… Рaзчупиш ли я, вътре е приятелството! Колко малки са черупките на лешника, но колко здраво пазят плода си, нали?!

Хюсеин прегърна рамото на съседа си и рече:

 - Ние, хората, сме злопаметни, приятелю… Нe сме като катеричките, те ако не дойдат до хралупата си, след 20 минути забравят къде е, затова имат много хралупи… Но ние можем да избираме какво да помним и какво не, аз забравих всичко.

Пухкавата опашка на катеричката се плъзна между нозете на съседите, животното се спря, погледна ги и сякаш нарочно изпусна двата лешника от издутите си бузи.