Глава 5
Събудих се, когато нежни сутрешни лъчи погалиха кожата на лицето ми. Бях в леглото си, преоблечен с копринената ми пижама. Ръцете ми бяха чисти, както и цялото ми тяло и имах страшно главоболие.
Събитията от вчера ме удариха с пълната си сила и мислите ми нахлуха като пороен дъжд. Главата ми щеше да се пръсне, затова притиснах с ръце слепоочията си и стиснах клепачи. Вратата се открехна тихо и аз отворих отново очи.
На прага стоеше баща ми. Той, изморен от болестта, се подпираше на бастуна си, въпреки че беше едва на 50-годишна възраст. Той ме измери с погледа си, както правеше винаги, суров и безчувствен.
- Как си, синко? – попита ме той. Гласът му не беше силен както преди, но в него все още оставаха властните нотки. Щях да изгубя и него. Смъртта ме дебнеше като дива котка, която не виждаш сред храсталака, но чиито жаден поглед усещаш върху себе си – моите съболезнования за Дарина, Станимире.
Кимнах безмълвен.
- Исках само да се уверя, че си добре. Ще те оставя да се възстано ...