*Linea 88*

*Линия 88*

Ще се опитам да разкажа историята така, както се случи в началото на седемдесетте години на миналия век.

Във Вечния град има много автобусни линии.

Не зная защо, казват на автобусните маршрути линии.

Може би, защото на всички  градски карти маршрутите им са очертани с прави червени  линии. Иначе автобусите правят множество завои.

Денят беше почивен. Автобусът по линия 88 беше полу-празен, което рядко се случва в останалите дни. Изключение правеха трима-четирима тъмнокожи младежи, помъкнали огромни чанти с контрабандна стока. Бързаха да отворят уличната сергия, на която да продават.

Пътувах незнайно откъде, незнайно за къде, гледайки през прозореца пустите улици и затворените магазини.

Тук-таме имаше отворени кафенета, с празни маси на тротоарите. Ранобудни хора разхождаха домашните си любимци, носейки сутрешната преса, сгъната под мишница.

На една от спирките самотно стоеше възрастна госпожа. Смалена от годините. Белокоса. Облечена в тъмна строга рокля, гарнирана със снежнобяла дантелена якичка.

До нея - на земята, имаше два вързопа с книги, превързани  на кръст с избелял шнур.

Помогнах на госпожата да се качи. Поех книгите, които за мое учудване се оказаха доста тежки. Настанихме се един до друг.

В Рим разстоянията са големи. Автобусите пътуват дълго.

Завързахме непринуден разговор.

По едно време възрастната дама ме попита:

- Младежо, вие не сте италианец, нали?

- Не, госпожо - отвърнах. - Не съм.

- Скандинавец ли сте?- продължи да упорства госпожата.

- Не, госпожо, не съм скандинавец. - продължавах да отричам аз.

- Какъв сте? Откъде сте?- настояваше с въпросите си жената. 

- Славянин съм, госпожо. Българин съм – отговорих накрая аз. - Баща ми е българин.

Възрастната дама замълча умислено. Мълчанието й продължи може би минути, може би секунди. Не зная.

След това изведнъж ме засипа с въпроси, започна да приказва безспир на онзи език, украсен с архаични изрази и думи, на който могат да говорят само хора, родени твърде отдавна.

Говореше на български.

Слушах удивен и отговарях от време на време едносрично.

Да, госпожо. Не, госпожо. Не зная, госпожо.....

Тогава още не съм бил роден, госпожо, не го познавам, госпожо.

Не искам да занимавам уважаемия читател с естеството на монолога на възрастната дама. Беше удивително, странно  и  невероятно.

- Това е моята спирка. - каза госпожата.

Помогнах й отново, носейки пакетите с книги.

Придружих я до нейния дом - стара внушителна постройка, заобиколена с цъфнали олеандри и цитрусови дръвчета. Съпругът й - никому неизвестен книжар, починал отдавна, беше оставил малък апартамент, отрупан с лавици книги.

Ужасно много книги, някои натрупани в безпорядък една върху друга, други - подредени в стройни редици, чиято миризма се запечата дълбоко в съзнанието ми. Нали знаете как миришат книгите? Някак особено…

Не бих казал, че станахме приятели с възрастната госпожа.

Станахме добри познати.

По независещи от мен причини, ироничната съдба е свързала здраво живота ми с Италия и с Вечния град.

Всеки път, посещавайки ги, намирах време да се видя с госпожата, да побъбрим неангажиращо, да изпием по едно кафе, аперол или кампари сода и да си спомним за отминалите години.

А годините се изнизваха неусетно.

Изпратих старото столетие и посрещнах началото на новото във Вечния град.

Заедно с порасналата ми дъщеря.

Тържествата бяха подобаващи – с изумителни фойерверки и хиляди туристи, струпани от целия свят.

Опитах се да се свържа с госпожата. Никой не вдигна телефонната слушалка. Деня преди да се кача на самолета, отидох до тях. Позвъних - никой не отвори вратата.

У дома имам едно прекрасно антикварно томче с избрани стихове. С изящна кожена подвързия, проядена на места от молци.

На най-великите италиански поети.

Понякога го разлиствам с удоволствие. И с малко тъга. Въпреки, че знам съдържанието почти наизуст.

На титулната страница, с молив са написани три думи.

“За споменЪ. Невена”.

Без дата и място.

Написани са на български.

Рим/София

2001г.