Лириката на символистите – безкрайна повторяемост. Дебелянов и Лилиев

Поезията на символистите е като обособен свят в света на лирическото слово – свят със свои характеристики, знаци, „съответствия“. Свят, в който звуци, съзвучия, думи, изрази, стихове… хармонично се повтарят и това повтаряне е естетически значимо, носи красота. То е като безкраен празник“ на словото, което се опива от своята мощ и блясък, което звъни, трепти, лее се като музика и милва слуха, душата…

И твоята душа смирена

под сянката на спомен лих

трепти печална, като стих

от песните на Пол Верлена.

/“Самата нощ е отразила“ – Лилиев/

В своята лирика символистите търсят и постигат не само словесни съзвучия /асонанси, алитерации, точни рими…/, но и съзвучия със сродни души, със сродни стихове, които са утеха в самотността на духа…

Символистите се стремят към съвършеното, към идеалното слово, към словото на „безначална чистота“. Те са пленници на това слово /особено Лилиев, който му остава верен, дори с мълчанието си/.

Дали сама ще се заключи

душата в своята мечта,

да слуша скръбните съзвучия

на безначална чистота?

/“Когато нощем всред безкрая…“ – Лилиев/

В лириката на българските символисти се повтарят думите /и техните производни/: „нощ“, „самота“, „душа“, „ела“, „дете“, „зефир“ и др. /у Яворов/, „пустиня“, „скръб“, „печал“, „сън“, „мечта“, „спомен“, „смирение“, „Тя“, „напразно“, „живот“, „смърт“ и др. /у Дебелянов и Лилиев/…

Димчо Дебелянов и Николай Лилиев сътворяват най-хубавите си стихове през второто десетилетие на ХХ век – след като техните „родители“ в българската поезия – „П. Славейков и Яворов – замлъкват… П. Славейков /главно със „Сън за щастие“/, Яворов, Дебелянов и Лилиев образуват поетически цикъл… П. Славейков стои по-отделен /като жизненост и поетика/ – в него има нещо от „преди“… Но и в „Сън за щастие“ присъстват музикалността, блянът, мечтата, мотивът за непостижимостта и др., характерни за символистите…

Дебелянов и Лилиев тръгват от Яворовото „покаяние“ към „изкупление“ /вж. статията на Т. Жечев „Безподобният Николай“ – сп. „Септември“, бр. 7, 1990 г., – където е цитиран Иван Мешеков/… Но не могат да извървят докрай този път в пределите на словото и продължават отвъд словото – в смъртта и в мълчанието… Духът на Лилиев е останал „вечен скитник“ – „Ахасфер“, – напразно“ моли за изкупление на „тъмния грях“ /толкова силно е чувството за вина и грях!/… И смиреното спокойствие преди смъртта на Димчо, и мълчанието на Лилиев са нужни за „изкуплението“…

Дебелянов е „на нощта неверна верен син“ /“Спи градът“/ – син на онази „Нощ“, в която потъна Яворов. „Нощ ледена властно се стеле над мен“ /“Непозната““/ Лирическият „аз“ на Яворов е затворен между „стени“ /“Нощ“/, намира се в „заключена тъмница“ /“Песента на човека“/ – и лирическият „аз“ на Дебелянов е „заключеник в мрачен затвор“ /“Помниш ли…“/, живее в „заключени простори“ /“Под сурдинка“/… У Яворов, в сравнение с Димчо и и Лилиев/ по-рядко присъства споменът, по-често – мечтата и погледът в бъдещето „А сега/ напусто спомням: ще ли вече/… повторно тя да се вести?“ – в „Нощ“/. Също и при Дебелянов и Лилиев спомнянето е „напусто“: „жалби далечни и спомени лишни“ /“Спи градът“ на Дебелянов/, „Погасва споменът далече…“, „Не спомняй!“ / Лилиев/… Двамата сякаш си спомнят това, за което Яворов е мечтал. На призива /мечтата/ у Яворов „но ти ела, дете“ съответства споменът: „Тя дойде – дете…“ /в „Спи градът“… Призивът „ела“ продължава да се повтаря и в стиховете на Дебелянов и Лилиев /мечтата не е угаснала напълно/. У Димчо: „Ела и дай ми свойта радост ясна“, „Дойди – успокой ме, дойди – утеши ме“, „Ти ела, разбуди ме тогава“ /“Отдих“/, „Ела, възжелана, ела!“ /“Непозната“/… У Лилиев: „Ти ела, недей ме чака сам-сама“ /“Пламват нежни, пламват бели“…“/…

В поезията на Яворов присъства мотивът за „неизживения живот“ /също и у Д. Бояджиев: „недраги дни, в просъница живени“, „Един след друг пристигат бледни, неизживените ми дни…“ – в „Нощем и „Дни в нощта“/… Мотивът за неизживения живот“ е лайтмотив в поезията на Дебелянов и Лилиев. В „Черна песен“ на Дебелянов – „гасне мълком живот неживян“, у Лилиев – „дни неживени“… Тези поети са закърмени от словото, те сякаш са родени в „кулата от слонова кост“ и не могат да излязат „навън“. Тяхната младост, техните най-хубави и възвишени мигове са свързани със словото, с възприемането на родната и световната литература. Те ненаситно четат: Пушкин, Лермонтов, Гьоте, Хайне, По, Рилке, Бодлер, Маларме, Самен, Жиро, Жам, Блок, Брюсов и др. Усвояват словото на символизма, за да го превърнат в „стих от стиха си“. При символистите словото неимоверно се издига и става подчертано обособен свят, чиито връзки с действителността, с живота избледняват. Изгубват се пространствените и времевите измерения, те са неясни, илюзорни… У Яворов: „Извън света са нашите надежди“ /“По-близо до заход“/. У Дебелянов: „Къде съм – диря и не зная,/ къде съм – гасна и мълча“ /“Под сурдинка“/. Мечтата за бъдещето – „Да се завърнеш в бащината къща…“ – е напразна. Илюзорно е и миналото – „сън е бил, сън е бил тихия двор“ /“Помниш ли…“/. Или: „Миналото, ах остана то/ тъмен край, от скърби заледен“ /Спи градът“/. В „Миг“ се губят миналото и бъдещето, ориентацията във времето: „Дали се е случило нявга – не помня,/ не знам – ще се случи ли…“. В „Миг“ няма „ни надежда, ни спомен“, няма „Ни пространство, ни време“. Спомените са „лишни“, напразни, паметта е „морна“ /уморена/, на спомена се противопоставя забравата: „И толкоз черни мисли ми тежат,/ че аз не искам нищо да си спомня“ /Пловдив“/, „заспи, забрави!“ /“Легенда за разблудната царкиня“/… И стиховете на Лилиев – „моите спомени“, „моята лютня“ – са „бездомни“ са „вън от света“ „Погасва споменът далече,/ и миналото е мечта“… Душата на Лилиев се стреми към „всепрощаваща забрава“ /“Прощавай! Не моли! Не спомняй!“/… Лилиевият лирически „аз“ е в пространството на самотата, „в себе си“: „Лежа в безлюдните пустини/ на мойта мразна самота,/ край мене слънцето ще мине,/ като загубена мечта“. Няма реална опора, няма светлина – нито в миналото, нито в бъдещето /“без спомен скъп и без напътствена мечта“ – в поемата „Ахасфер“/. „Всичко е суета“, всичко е напразно – и в този смисъл Дебелянов и Лилиев повтарят-продължават Яворовата книга „Подир сенките на облаците“ – „нашата книга на откровението, нашият Еклезиаст“, според сравнението на Иван Мешеков/… Лирическият „аз“ на Лилиев е чужд, ненужен на действителността: „Във тоя век на хищно изтребление/ о, господи, нима съм аз за там?“ Той е извън действителността, времето, извън „тоя век“ – „там“. Намира се „тук“ – в света на словото, в света на духа…

Символистите болезнено чувстват недостатъчността, непълнокръвието на живота /подобен на сън/. Те изгубват живота, за да спечелят словото / или защото са се извисили и затворили в света на словото/…

Мотивът за „неживения живот“ се повтаря в Лириката на Лилиев: „скръбний спомен по безшумно отлетели дни“ /“Вечер и вечернята звъни“/, „Отрано глух, отрано останах за живота, „Не съм живял…“ , „“ти виждаш, в неволя са дните живени/ и в жажда за смърт!“ /“Ахасфер“/, „не бих си простил, че живея/ живота на скъден сонет“ /“Да можех и днес окрилен/… Животът на символистите е „литературен“, като повтаряне на литературата, спомен за нея… Лирическият „аз“ на Л. Стоянов споделя: „да, аз съм спомена на стар, забравен стих“ /“Истината“/, „мойте дни неживени“ /“Обручение“/, „и миналото – сън, и радостта – излишна“ /“Върби“/. В „Печал на Хр. Ясенов – „и плача, че зора не съм видял“, в „Заключена душа“ – „пролет мене нивга не полъхна“…

Прекрасният стихотворен цикъл на Дебелянов „Под сурдинка“ се състои от четири части с по четири строфи. Във всяка част се повтаря мотивът за „неживения живот“, а три от частите завършват с мотива за смъртта. Погледът назад е мрачен, отчайващ:

Ах, моят труд бе труд безцелен

и блян безплоден – моят блян!...

Назад, през сънища стъмени,

аз впивам взор неутолен –

неутолен и блед пред мене

въстава моят минал ден…

И погледът напред не носи нищо освен смъртта: „и дебне в мрака, дебне – Тя!“, „а ти си сам смъртта избрал“…

В цикъла се повтаря собственото слово. Повтаря се и чуждото слово, което е в съзвучие със собственото. Мото са стиховете на Блок: „… И стало безпощадно ясно:/ жизнь прошумела и ушла“. В цикъла „звъни душата на Верлена“ – на френски език е цитиран стихът „кажи, какво направи ти със свойта младост!“…

Животът на лирическия субект е като повторение на литературния живот на мечтателя-несретник Люне /герой от едноименния роман на датския писател Якобсен/: „и в мойта повест се повтори/ на някой Люне повестта“… А накрая – перифразиране на Яворов и Лермонтов: „кат бледен лист да ме отрони/ от моя обезлистен клон“/…

Така чуждото слово е вплетено в собственото. Чуждо и свое са единни…

В лирическия свят на символистите словото може да се трансформира и повтаря сякаш до безкрайност…

„И няма никога душа/ криле по воля да размаха“ /в „Нощ“ на Яворов/ – подобно на финала в знаменитата поема на Едгар По „Гарванът“: „душата няма – към лазури и простор! –/ пак да литне“/. У Дебелянов: „И ето скръб крила над мен привежда“, „под ледните крила на скръб и самота“… У Лилиев: : „Сърцата ни изгарят в неверните обятия/ на чемерна несрета, отпуснала крила“, „прекършени крила тежат“… Образът на окованите или приведените крила ще се повтаря и по-късно – в поезията на Смирненски, на А. Вутимски, на Борис Христов…

Мотивът за оковаността у Яворов – „звънят окови-железа“, „Кой ли и защо,/ кога ли ме е оковал?“ /“Нощ“/. У Дебелянов: „незнайна власт ме в мрак похити“ /“Под сурдинка“, „крилата ми светли скова“ /“Разяжда гърдите ми кървава рана“/… У Смирненски: „окова ме злодей непознат“ /“Юноша“/… У Т. Траянов: „тежат невидими окови“ /“Смърт в равнините“/. У Ясенов: „и аз усещам някакви окови“ /“Заключена душа“/…

В стиховете на символистите се повтаря образът на дъжда /“дъжд, все дъжд“ – в „Шепот насаме“ на Яворов/: „тихият пролетен дъжд“ /повтаря се шест пъти в едноименното стихотворение на Лилиев/, „безутешният дъжд ще ръми /“На денят под безплодните крясъци“ – Лилиев/, „а дъждът ръми, ръми, ръми“ /“Спи градът“ на Дебелянов/, „и като дъжд скръбта ръми“ /“Нощта ще ни изплаче свойте тайни“ – Лилиев/…

В лириката на символистите се повтаря и онова „никога вече“, злокобно изречено от Гарвана в поемата на По…

Поезията на символистите е плод на „Безсъници“ и „Прозрения“, на полета към висините /вечното „копнение“/ и на болестта на духа – съмнението /“из тоя друм съмненията бродят, съмненията давят твоя ум“, „безгрешния ни полет съмненията спряха“ – Лилиев/. Духът, попаднал в мрежите на скептицизма и песимизма… Ала отчаянието не е тотално, всепоглъщащо… То се смекчава от смирението, от любовния блян… Димчо се докосва до успокоението и светлото примирение – в „Гора“, в „Тиха победа“, в „Сиротна песен“… А смирената душа на Николай знае „сърдечен свиден кът“ и моли: „Боже, в тоя цветен кът/ мойта вяра окрили!“ /“Знам сърдечен свиден кът“ – 1920 г./…

В своята съзерцателност, в стремежа към успокоение Дебелянов и Лилиев „сънуват“ Славейковия „Сън за щастие“. „Съмна в сънните градини“ /Лилиев“ – като след „Сън за щастие“…

Част от стихотворенията на Дебелянов и Лилиев са изградени циклично – с повтаряне в началото и в края, – което е характерен похват за стихосбирката-цикъл на П. Славейков… „Самотници“ /“Самотен бор на върха – страж забравен…“/ на Дебелянов е циклично стихотворение и напомня за П. Славейков /като мисъл, като начин на изказ/, то е търсене и намиране на утеха в подобната, в сродната същност, съдба, душа… „Светъл спомен“ /“Светлий спомен за теб е кат книга любима…“ – също /близко е до „Во стаичката пръска аромат…“ на Славейков/… Подобни примери са налице и при Лилиев /“Небето плачеше“ и др./…

В „Сън за щастие:

Над безкрайните полета

тишина е и покой…

В „Утро на Дебелянов:

След бури – мир и тишина…

И Лилиев се връща към „полето /“Полето ме посреща като син“/, след като дочува:

В глухото поле

мир и тишина…

Лирическият „аз“ на П. Славейков може да намери „в родний кът“ не щастие, а „сън за щастие /“на мойто щастие сънят“/. И все пак този сън го чака „с милувки“ – мечтата „за лек път, за почивка тиха“ не е така трагично непостижима, както в стихотворението на Димчо „Да се завърнеш в бащината къща“. Това „завръщане“ дори не е мечта, а напразен спомен – „скрити вопли на печален странник,/ напразно спомнил майка и родина“…

В своите стихове Дебелянов и Лилиев си „спомнят“ бляновете в „Сън за щастие“. Но паметта е уморена – „морна памет“…

Сън, мечта /мечта за сън/, спомен /спомен за мечтата/, уморена памет, безсънност, стремеж към сън… Този кръг, този цикъл, започнат от П. Славейков , е затворен, довършен в лириката на символистите…

„Сън за щастие“ е като въведение към поезията и поетиката на символизма. Стихосбирката на П. Славейков е близка, сродна на лириката на символистите – със съзерцанието, със „затвореността“, с музикалността, с някои образи и мотиви, с наличието на символи… „Сън за щастие“ е утрото, което предчувства вечерта и нощта на символизма… Стихосбирката на П. Славейков е смътен „сън за символизъм“, а лириката на символистите – болен спомен за „съня на щастието“…

Този сън е „недосънуван сън“, защото духът се е събудил в /от/ кошмарите на нощта, потънал е в съмнения. Защото „в свойта вяра сам не вярвам аз“ /“Аз искам да те помня все така“ – Дебелянов/… На душевната хармония и здравето в „Сън за щастие“ се противопоставят душевната дисхармония и болезнеността в поезията на символистите… На Славейковото спокойствие се противопоставят безпокойството и трагичната отчужденост на символистите. „Спи езерото…“ /в „Сън за щастие“/ – „Спят вечните води /…/ и бродим ний наоколо безсънни“ /в „Нирвана“ на Яворов, „белостволи буки/ над него свождат вити гранки/ и в тихите му тъмни глъбини/ преплитат отразени сянки.“ /“Спи езерото“/ – „но в тях се не оглеждат небесата звездни“, „над тях се не навеждат хоризонти мрачни“ /“Нирвана“/…

И в поезията на Дебелянов и Лилиев съществуват словесни съответствия с обратен смислов знак на част от „Сън за щастие“:

В зори ранил на път, аз дишам

на лятно утро свежестта… /“Сън за щастие“/

В „Тихата бащина стряха“ на Лилиев:

Още зори незорили,

гаснем немили

с първите златни лъчи…

„Пътят“ се превръща в „пустиня безбрежна“. Тихото, свежо и светло поле се превръща в пусто и мрачно пространство в стиховете на Лилиев: „Ридаят скръбни ветрове“, „забравени полята спят…“, „напразно морен ти зовеш/ утехата на глъхнал звън/ и недосънувания сън/ на своя нероден копнеж.“

В първата част на Дебеляновата „Легенда за разблудната царкиня“ пространството е пределно символично /подобно на пространството в „Нирвана“/:

И там, на тоя бряг, на тоя бряг пустинен,

от вечните води и милван, и терзан…

/…/

В градините, мечта несмела замечтани,

трепти на страх и скръб отровната роса

и в мъртвата вода на мъртвите фонтани

оглеждат своя сън безсънни дървеса…

/…/

Поезията на символистите символизира другата страна на пътя – пустинята, другата страна на полето и простора – затвореността /в „кулата“, в „замъка“/. П. Славейков пази здравото равновесие между себе си и света, спокойно „върви по полето“. Но от него започва изкачването нагоре – към върха. А „връх е – самота“ – Яворов, „Песен на песента ми“ /“аз“-ът заключва света в себе си/. Върхът е пустиня. Или бездна. От върха до бездната е разпнат духът на символистите. Те не могат да останат на върха, да се задържат, защото са неспокойни, вечно търсят – „все страданието, може би“ /Яворов – „Аз страдам“/. Техният път слиза „надолу, все надолу“ /Яворов – „Падение“/ – да отпият от „вечните води /или нагоре – да „изгорят“ в небесата/. Или да достигнат до „успокоената Гора“ /Дебелянов/, да достигнат до „полето“ /Лилиев – „Полето ме посреща като син“/… Отново „полето“ – но от другата страна на „върха“. За да се затвори цикълът, за да изпее Лилиев „лебедовата песен на българския индивидуализъм“ /сп. Тончо Жечев – „Безподобният Николай“/…

Яворов – с неговата трагична смърт – е изкупителна жертва на символизма и индивидуализма. Той сам се жертва, умира от собствената си ръка /след възгласите на тълпата: „Разпни го! Разпни го!“/. За да се устреми към небесния покой, към небесната любов… И за да се сбъдне Словото…

Нужна е още една жертва – Димчо. Неговата смърт е спокойна, не толкова драматична – сред полето, сред простора, в окопите на войната. Неговата смърт сякаш е свързана с излизането на индивидуализма от себе си, с отварянето му към хората и света. Със „суровата вярност на дълга“, с възвръщането към „земята майка“ и „земната любов“ /“Тиха победа“/. Преди смъртта поетът е „светло примирен“ /“Тиха победа“/. „Спокоен“, макар и все така сам – в „Сиротна песен“… И в по-ранната поезия на Дебелянов има предчувствие за смъртта. Пътят е от любовта към смъртта – от „ще дойде тя, ще дойде тя“ / в „Утро“/ към „дебне в мрака, дебне – Тя!“ /“Под сурдинка“/. В първия случай „тя“ е любовта, а във втория – смъртта…

Лилиев ще остане „жив мъртвец“ – поетът ще замълчи, след като прави обобщение и равносметка на „наший дълъг ден“ – на пътя на индивидуализма и символизма. Яворов – „В часа на синята мъгла“, – „пребродил своя ден“, се обръща с проста молба към децата – да си спомнят за него… В „Под сурдинка“ на Дебелянов “пристъпя“ „часът на черните итоги–/ на разкаяние и срам“… Ето и Лилиевото слово:

Какво ще кажем ние на младите сърца?

Ний тръгнахме безшумно, с надежда окрилени,

и ето ни безродни, и ето ни сразени,

пронизани от знойни тропически слънца.

Ръцете ни са празни и в нашите съдини

не трепва живий пламък на живата вода…

/“Като утеха сетна проблясват небесата…“ – 1820 г./

Българските символисти не изразяват в поезията си самочувствието на големи поети, проявяват скромност, дори чувство за малоценност. За Яворов думата „слава“ /“Славата на поета“/ е „странна дума“, „обидна и жестока глума“. Димчо ще си отиде от света „спокоен като песента, навяваща ненужен спомен“. А в края на „Като утеха сетна проблясват небесата“ Лилиев заключава:

И плахите ни мисли, и плахите ни песни

всред вечната забрава без ек ще отзвънят.

Колко странно е това скептично отношение към себе си, към собственото слово, сравнено със здравото Вазово самочувствие: „мойте песни сЕ ще се четат!“… Не, песните на символистите не са „празни“, няма да потънат „всред вечната забрава“. Те са и ще бъдат…

Но в конкретен литературноисторически смисъл словото на символизма не може да се повтаря до безкрайност. То постига своите върхове, осъществява се и относително се изчерпва, носейки в себе си зародиша на новата поезия /например според Далчев последните, „фронтовите“ стихотворения на Дебелянов поставят началото на „новата“ българска поезия – с наличието в тях на „реализъм и предметен стил“/…

Дебелянов и Лилиев, устремени към музикалността и съвършенството на лирическото слово, достигат до тишината. Защото музиката се ражда в тишина, родее се с нея и може би идеалната музика е /в/ тишината…

Марин Тачков

Сп. „Пламък“, бр. 11–12, 1992 г.