Става и ми подава ръка. Изправям се и тръгваме мълчаливо. Хубаво е да е до мен, но като не говорим, се нагнетява нещо, което сгъстява въздуха, и той става труден за дишане. А аз се съгласих да отида с него! Когато стигаме до улицата, ме пита:
– Откога искаш да започнеш?
– Трябва да напусна първо. Не знам дали ще им дължа някакво обезщетение без предизвестие, а това ще е проблем за мен, не мога да им го платя, освен ако… Ти каза, че Хоган ми е превел пари, но не съм разбрала, трябва да видя. Също и визата ми е издадена заради договора с агенцията. Като нищо ще ме екстрадирате, без виза аз съм заплаха за американското общество – смея се.
– Ти ми кажи от кога искаш! – засмива се също.
– Ами не знам, за филма е рано, а по принцип асистент какво означава? Ти кажи, не искам да те бавя, кога ще ти трябвам? Когато оправя документите си най-малко. Объркана съм и изобщо не знам какво следва.
– Ето сега те питам – разрешаваш ли ми да уредя всички тия въпроси?
Спирам и го поглеждам. Ако го направи, ще съм много щастлива, но нали му правех стойки как сама се оправям, а и не искам да го затруднявам. Но пък е толкова мил и ме попита, взе си забележка заради бравата.
– Но ако има да се плаща нещо, трябва да го направя аз.
Сам се засмива завладяващо и кимва, после подскача на тротоара.
– Какво правиш?
– Ти се съгласи – хили се. – Ще дойдеш.
– И защо толкова се радваш, нали не се излиза на глава с мен?
– Защото не ми се искаше да ми откажеш. Да останеш тук, в тази… не ми се мисли.
Помежду ни има около половин крачка. Впива очи в моите, напрежението боли. Какво направи с мен от снощи досега? Сърцето ми блъска лудо, трябва да се опомня. Той е Сам Мейс, г-н Мейс, ще ми е работодател и вече се съгласих. Не трябва да го гледам, не трябва да му позволявам да е толкова близо, той може дори да си играе с мен. Всъщност какво му коства, и да е така, не искам да влизам в такава игра, не искам никакви игри. Не му гледай устата, ма!
– Какво трябва да правя като асистент? – казвам и тръгвам.
– Основно да разчитам на теб, ще ти обясня.
– Кога?
– Когато искаш, мога и сега.
Звъни по телефона си и обяснява да ми оправят документите, да ми вземат осигурителните данни и всичко необходимо, да проучат въпросите с имиграционната служба, да уточнят условията по прехвърлянето, вариантите с агенцията, да изготвят нов договор. Говори спокойно и твърдо, така и не разбирам с кого.
– Вече си част от тези хора, с които работя. Ще трябва да ги опознаеш, защото ще провеждаш подобни разговори с тях от мое име понякога.
– Какви са те?
– Сътрудниците ми най-общо, включително адвокати, охрана, домакинство, някои доставчици.
– А аз как ще знам какво да им казвам от твое име?
– Нали ще си с мен?
– Постоянно ли?
– От сутрин до вечер – смее се, очевидно ме поднася. – Е, ще имаш и малко време за себе си, разбира се, не всеки ден е пълен с ангажименти. Общо взето, ще работиш, когато и аз съм зает, в останалото време – сама ще преценяваш. Но ще искам телефонът ти да е винаги с теб, никога не се знае…
– А знаеш ли си графика предварително, или всеки ден решаваш?
– Да, когато съм на снимки, следвам техния график, често се местя временно на терен в друг град или държава за това време. Ти ще пътуваш с мен, но не се очертава скоро такова нещо, не снимам непрекъснато. Ще свикнеш в крачка, не се притеснявай!
Забавя ход и ме поглежда изпитателно.
– Имаш ли мобилен интернет? – пита.
– Не, само на лаптопа. Трябва ли?
– Ако го носиш навсякъде, не е задължително, но не ми се струва удобно. Добре, това ще го уточним там.
– Мисля, че схващам.
– Ако беше само обикновен асистент, щеше да ти е по-лесно. Имал съм асистенти, но са били за снимки. От теб ще искам повече, затова още не съм сигурен как точно ще стане.
– Какво повече?
– Ами да ми помагаш и с останалата работа извън снимките, има и такава. Част от нея е досадна, но друга е интересна. Например първо да преработим края на твоя сценарий, да направим илюстрации.
– Имам.
– Така ли, не ги видях.
– Ами то никой не ги е видял още, не съм ги изпращала.
– Кой ги е правил?
– Аз, кой! Не мога да наема друг, а и да можех, предпочитам сама да ги направя.
Мисли нещо.
– Каза ли на Джеръми, че имаш скици?
– Не, но и той не попита. Щях да ги изпратя, като ги подредя, но едва имах време да се вложа в срока. После знаеш.
– Трябва да му кажем. Искам да ги видя.
Вървим съвсем бавно, а напрежението ми расте, скоро ще стигнем до адреса ми.
– Ще се запознаеш със семейството ми, но към тях нямаш ангажименти, запомни това!
– Ще ти правя ли кафе?
Смее се на глас, но не ми отговаря.
– Не ми прави физиономии, ще съм ти шеф.
– Това ли е начинът да излезеш на глава с мен?
– Няма да злоупотребявам. Вече ти дадох думата си като приятел, така че злият шеф в мен ще трябва да се съобразява.
И какъв приятел си ми, вярваш ли си, г-н Мейс? Стигаме до входа ми.
– Елена, оправи се с хазаите си, още сега – прави пауза. – Трябва да си събереш нещата, които искаш да вземеш, за да ги пратим на летището.
Боже, истина е!
– Имаш ли нужда от помощ?
– Не знам къде отивам и какво ще ми трябва.
– Идваш с мен у дома. Ако това те притеснява, ще измислим нещо, но ще е по-лесно, ако си вкъщи, няма да пътуваш. Ел Ей е досаден в това отношение.
Май ми става зле. Нямах време да осмисля всичко, което става, а трябва да кажа нещо. Пред очите ми се въртят цветни кръгове, разни мигове от днес и миналата събота, части от изречения… В дома ти… В твоята къща… Подпирам се на стената и разтварям длани назад към грапавата мазилка, ще се свлека.
– Елена! Зле ли ти е? – повишава глас. Хваща ме през кръста. Наистина ми е лошо, щом не усещам допира му. – Пребледняла си.
– Горещо ми е…
Води ме, почти ме влачи навътре. Не, няма асансьор, а аз няма да мога да се кача.
– Пусни ме да седна! – успявам да измисля.
Оставя ме на стълбите и сяда до мен, за да ме крепи.
– Ще мине – казвам.
Ровя в чантата си за бутилката, отпивам малко. Знам, че ме държи, но не го чувствам. Затварям очи… Ох, той ми мокри лицето, потрепервам и започвам да се връщам бавно. Осъзнавам студенината на стъпалото, усещам ръцете му върху себе си. Поглеждам – надвесил се е над мен и е смръщил вежди. Главата ми е в скута му, как се озовах тук? Не мога да остана така, напъвам се да се изправя, но ръцете му ме връщат обратно.
– Постой така! Какво ти стана, можеш ли да говориш?
– Да – отговарям.
– Извадих ти душата, нали? Аз съм по-лош от Джеръми, защото той ти даде две седмици, а аз не ти дадох никакво време.
– Мълчи! – казвам тихо, нямам сили да се обяснявам сега.
Извади я, да, но какво направи после с нея? Гледам го отдолу и виждам отблизо всички негови особености – чертите му, брадата, косата, ноздрите, цвета на кожата, как се е набръчкала блузата му на врата, адамовата ябълка… Това са странни минути. И той ме изследва по същия начин, но го няма напрежението. Размърдва ръцете си, дали му тежа?
– Искам да стана.
Позволява ми да се изправя, но ме държи.
– Извинявай, Сам!
– Мълчи! – връща ми.
– Вече съм добре. Кога ще пътувам, трябва да си взема билет и да си оправя нещата? – опитвам се да възвърна присъствие. Леле, дали ще имам пари за билет? О, да, Хоган трябва да ми е платил. – Трябва да си
проверя сметката още сега.
– Елена, мълчи!
Поглеждам го, очите му са пълни, миглите слепнали, защо? Той ме съжалява.
– Не исках да ми призлее, днес ядох, виж! – и вадя от чантата си остатъка от геврека. О, така правя нещата още по-зле.
Ставам права, ще съм твърда. Той скача. Защо така скача постоянно? Тръгвам по стълбите.
– Как си го представяш? – кара ми се и ме хваща. – Аз ще те кача.
– Само да си посмял! – изсъсквам в лицето му. – Това няма да го позволя. Ще вървя бавно.
Стъпало по стъпало и успявам. Отварям и влизаме, дори не го каня, дори не ме пита, все едно не си е тръгвал.
– Нямам нищо за ядене, което да ти предложа тази вечер.
– Лягай! – не обръща внимание на думите ми.
Изглежда много сериозен. Лягам в горния край на леглото, не искам да се разправяме.
– Какво ти се яде? – пита и затваря прозореца.
– Стига, не се грижи за мен, неудобно ми е! Не си длъжен, а все така става.
Изправям се, сядам по турски и придърпвам лаптопа.
– Няма да те оставя тук – казва с дълбок и плътен глас.
Забравям всичко веднага, вибрациите на гласа му преминават през клетките ми, спукват мембраните и ме превръщат в желе.
– Каня те на вечеря – продължава да ме гледа.
Каква вечеря?
– Работна – сякаш е в главата ми и чува въпроса. – Да обсъдим пътуването. Е, приемаш ли?
– Добре.
– Трябва да свикна, че казваш добре вместо да. Е, какво ти се яде?
Ама как ме метна! Признавам, постигна каквото искаше. Подсмихвам се на своята наивност.
– Пица искаш ли? – питам на свой ред.
И получавам усмивка. Набирам пицарията надолу по улицата и поръчвам.
– Имаш ли да плащаш нещо за тази квартира до края на месеца?
– Само сметките, наема съм платила.
– Можеш ли да ги преведеш на приятелките си после?
– Предполагам – отговарям, докато си проверявам сметката.
– Значи можеш да се изнесеш веднага.
Не мога да повярвам – богата съм. Как е възможно? По сметката ми има 20 980 долара. Кокоря се, после се хващам за главата и пак не вярвам. Още в четвъртък са постъпили 20 000. Стига бе, толкова много!
– Елена, какво има?
Обръщам се към него и се запъвам:
– Хо-но-рара… Леле! Богата съм, виж! – разтрепервам се от радост.
Обръщам лаптопа да се увери, мисля, че ще се впечатли от Хоган. Поглежда и свъсва вежди:
– Какво е това?
– Сметката ми – отговарям гордо. – Превел ми е 20 хил. Трябва да те черпя. Твърде много ли са? – започвам да се притеснявам, защото гледа смръщено и мълчи.
– Имаш ли друга сметка?
– Не, защо ми е?
– И си имала 980 до вчера? Всичко?
Не мога да го разбера. Да, имала съм. Това са пари.
– Да, сега ще мога да си купя билета спокойно и да изпратя на нашите също. Не знаеш как се радвам! – подскачам седнала.
Мейс сяда на леглото и издиша звучно. Навежда глава и я хваща с ръце, подпрени на коленете си. О, не! Какво има? Вече не може да ме съжалява ли? Изгуби ли интереса си така? Това ли било – великодушен е към бедното момиче. Сърцето ми се свива и ме пробожда.
– Сам, аз нали така или иначе… Няма значение, че вече съм богата? Или има?
Сам, не ме оставяй тук! Нали каза, че няма да ме оставиш? Това ли е грозната истина?
Извърта се към мен:
– Никога не го казвай! – очите му са пълни. – Естествено, че ще дойдеш.
– Тогава какво стана? Платил ми е прекалено много ли?
– Нищо, Елена, не – и брадичката му трепва, а от очите му вече прелива.
Става и излиза в коридора. Той се разплака. Боже, защо? Ще се побъркам, но няма да го последвам, той не иска да го виждам така. Хлопва вратата на банята. Какво направих? Мамо, сгреших ли с нещо? Пускам същата песен от първата вечер и усилвам, заставам пред банята и започвам да пея, това е отчаяно геройство от моя страна. Прилепила съм се до вратата, не може да не ме чува. Да, чува ме – отваря и застава пред мен. Продължавам да пея, а гласът ми трепери, но не смея да го погледна, затова вдигам глава чак когато песента свършва.
Очите му са червени, но се усмихва.
– Мина ли ти?
– Хитруша! А се срамуваше.
– И сега се срамувам. Звуча нелепо, но исках да те накарам да излезеш.
Обръщам се и тъкмо да вляза в стаята си, се позвънява. Трябва да е пицата. Скачам бързо за чантата си, сетне тичам към вратата и се блъскам в гърба му. По дяволите, превари ме! Аз забогатях, трябва да почерпя. Подава ми кутията и плика, после плаща. Връщам се оклюмала, отивам в кухнята за прибори и ги нося в стаята си. Заварвам го да слага пицата на масичката, която е преместил точно както онази вечер, мила картинка. Сядаме, но ме изпреварва на столчето, а на мен ми се струва, че кавалерската му предвидливост е трогателна.
О, Сам, защо не можеше да си обикновен човек? Някой, който може да бъде с мен. Някой, който може да бъде с мен. Някой, който може… който може… Точно същият, но обикновен, без филмите, без славата, без парите, които те преобразяват, без охранители, счетоводители… Точно същият да си, но без илюзиите.
– Замисли се, няма ли да ядем? – пита.
– Добре.
Хапваме, вкусно е, а той яде нормално. Какво ли очаквам – като е звезда, да яде ненормално ли? Има апетит и това ми харесва.
– Какво се подсмихваш? – сигурно е забелязал, че се наслаждавам как се храни.
– Нищо.
– Няма да ми кажеш?
– Сега е 7 вечерта. В България е нощ – трябва да кажа все нещо.
– Сигурно са вечеряли пълнени чушки.
Избухвам в смях.
– Мама ги прави много хубаво – не биваше да го казвам, натъжавам се. – Трябва да ѝ се обадя. Е, работната вечеря е доста мълчалива – сменям темата.
– Ще пътуваме утре, искаш ли? Ще има време за нещата ти.
– Толкова скоро? Не трябва ли първо да… Ти може би си планирал връщането си, извинявай, но мен няма да ме пуснат без билет. А ако няма? Тези неща се проверяват.
– Ще те пуснат.
– Не ме поднасяй! – усмихвам се.
Мейс ме гледа с такова спокойствие, какво ли си мисли?
– Нямам билет, Елена. Имам самолет, с него дойдох.
Това е прекалено. Не, че не може да си го позволи, но е прекалено.
– Не изглеждаш доволна.
– Защо? – казвам го иронично.
– Е, става ли утре?
– Добре, нещата ми са малко. В колко часа, къде?
Усмихва се лекичко, по-скоро горчиво.
– Ще те взема.
Замръзвам, думите му ме парализират. „Ще те взема“. Сам Мейс ще ме вземе. Не ми говори така, защото разбъркваш душата ми! И нямаше да е проблем, ако не беше, който си. Тъпачка! Как ще изгориш, Елено!
– Ще ядеш ли още, или да прибирам това? – питам.
Става и премества цялата масичка настрани. Сяда до мен на леглото.
– Какво има, Елена, колебаеш ли се?
– Не, просто… ти не знаеш какъв живот имах.
– Лош ли?
– Неее, скромен. Не съм била нещастна, освен малко и… един друг път също. Точно това се опитвам да обясня, всичко си ми харесва и такова, каквото е. Дори да съм била бедна, никога не съм била гладна. Покрай мен винаги е имало хора, с които сме се обичали, това е моето богатство. И знанията, разбира се, които получих. Винаги съм се трудила – от най-малка, така ме научиха. Въпреки усилията си хората в България не получават почти нищо от това, което заслужават, а има прекрасни хора. Тук съм по-малко от 4 месеца и вече имам 20 хил. по сметката си, а утре ще летя на частния самолет на кинозвезда от Холивуд. Струва ми се, че има нещо нередно в това, че с нищо не съм го заслужила, поне не с усилията си. А тогава с какво друго? Няма такъв шанс, разбираш ли, това не е нормално. Кой не харесва хубавото, но тук въпросът е за лесното.
– Елена, предната вечер в колата каза, че целият разкош не струва колкото сърцето ти, че не искаш да станеш друг човек с цената на душата си, като приемеш Джеръми по начина, по който той иска, просто защото не го приемаш така. Така ли се чувстваш и сега, като купена, като изменила на себе си? Ако е така, не се насилвай.
– Не – въртя ожесточено глава още докато говори.
– Защото аз няма да поискам от теб това, което той поиска, няма да те поставя в ситуация да избираш между съвестта си и някакъв лек живот, дори не ти обещавам такъв. Напротив, искам да се възползвам от потенциала ти, който и двамата с него видяхме, и да ти дам възможност да го развиеш. Това дори е малко егоистично, като ще се ползвам от него, но да се впишеш сама в нашия бизнес, ще ти е трудно. Така ще съм сигурен, че никой няма да злоупотреби с теб. И аз няма да го направя, уверявам те, не гледам на теб по този начин. Миналия път в колата ти казах, че човек не владее привличането и ако го има, приятелството е обречено. И ето, сега се радвам, че с теб можем спокойно да бъдем приятели, ти си мило момиче. И ще се научиш на много неща, ще станеш професионалист.
Божееее, за какъв бизнес ми говори? С него не избирам аз. Как да му обясня, като не мога да му кажа? Страх ме е, че го обичам, нищо, че го мразя все още, а той ми казва, че няма начин да ми отвърне. Отивам на заколение, Сам, аз съм жертвеното агне и знам какво ме очаква. Но не мога да остана вече. И върхът на абсурда е, че трябва да съм благодарна за великодушието му.
– Странно е, виждала съм те два пъти, а те познавам и ти вярвам.
На глас ли казах това? Не биваше. И как няма да му повярвам, като беше честен. Той не ме харесва като жена. От това боли, Боже, как боли, но именно затова му вярвам. Ето, отхвърлена съм официално.
Сам се обръща към мен и знам, че не трябва да го поглеждам, защото ще ме разпне с поглед. Навеждам глава да се скрия с косата си. Настава един от ония моменти, в които времето обръща своя ход и висим сами на себе си. Усещам как хваща ръката ми и през нея ме залива ударна вълна. Притиска я в своята леко. О, пусни ме – веднага!
– И аз вярвам в теб – казва меко.
Добре, пусни меееее!
– Искаш ли да видиш илюстрациите? – сещам се да кажа.
– Да – и ме пуска най-накрая.
Той вярва в мен! Ставам и ги изваждам, но още не съм ги подредила. Подавам му ги и отварям отново компютъра.
– Ще потърся мама, моля те да не говориш нищо, докато е на линия!
– Добре – казва, но после се присеща: – Че защо?
Правя му физиономия: „Е, как не схващаш?“, и добавям:
– Ще я информирам за забогатяването си, за това, че напускам работата, заради която прекосих половината свят, и ще преобърна живота си, че се оставям в ръцете на един богаташ, при това артист. Тя вероятно ще получи удар, остава да види, че той е в стаята на дъщеря ѝ .
Сам се разсмива така сладко, че ми е трудно да събера мислите си.
Звъня ѝ първо по телефона, за съжаление ще я събудя, но това не търпи отлагане. Мама отговаря и ѝ казвам да седне на компютъра, важно е.
Когато тя се включва, изведнъж в мен нахлува цялата любов от всички времена и иска да излезе през очите ми.
– Мамо! – и руквам, какво като той ме вижда. Трия се и нареждам: – Много ми липсвате… Знаеш ли как имах нужда от съветите ти, но се оправям.
– Ели, не плачи бе, голяма жена си вече! Виж как хубаво се справяш, винаги съм знаела, че ще успееш, винаги си успявала. С каквото и да се захванеше още от малка, все се справяше. Защо си седнала така на кревата, я се изправи, изпъчи се малко, че не си ми наблизо…
Смея се през сълзите.
– Мамо, трябва да ти кажа нещо – много важно.
Чудя се от кое да започна.
– Влюбила си се.
– Как… Откъде знаеш, че ще ти кажа това?
– Няма да ме събудиш за друго и си се стопила бе, мамо, цъ-цъ-цъ!
– Да, така мисля. Но не се радвам, защото няма да я бъде.
Как да ѝ кажа, че той не ме иска?!
– Що си толкова сигурна? Какво му е, да не е женен?
– Не е, но съм сигурна. Хайде, друг път ще ти разкажа подробно, просто така мисля. Имам и други новини – платиха ми за сценария. Познай, ще паднеш – 20 хил. долара. Вече съм богата, представяш ли си?
– Колко?! – мама е изумена, но веднага сменя настроението си на мрачно. – Ели, опичай си акъла, това са много пари! Така ли се изкарват за половин месец? Мале, мале… Да не иска някой да ти направи номер с това! Така пари се не дават, да не искат после от тебе други неща?
– Не се безпокой! Но има още за разказване и на това няма да повярваш.
– Ели, не ми изкарвай акъла!
– Нали ти казах, че в моя сценарий има двама герои, които ще се играят от две холивудски звезди. Е, единият е Джеръми Хоган, за него вече знаеш, а знаеш ли кой ще е другият – Сам Мейс. Сещаш ли се кой е?
– Мисля, че да, не съм сигурна много.
– Провери после в интернет, ще излязат снимки, филми и ще видиш. Та сега…
– Още ли има бе, дете?
– Това е най-важното – той ме назначава за свой асистент, напускам агенцията.
– Ама как така ги решаваш тия работи, бе? Говорихме оня ден и никакъв артист не спомена – мама ми се кара. – Знаеше ли тогава, защо ми казваш чак сега?
– Не, днес стана.
– Абе, чакай, докато си говорим, ще го проверя, че ме удари в петите с твоите новини.
Мама очевидно търси на компютъра си, защото се размотава нещо там.
– Чуй ме и си търси – казвам. – Утре заминавам за Лос Анджелис. Следващия път ще ти се обадя оттам, но часовата разлика ще е по-голяма.
– Защо ще ходиш там? Видях го, да. Гледали сме го, хубавец е. И при този ли ще работиш, верно ли? Мале, Ели, притеснявам се, каква ще ти е работата?
– Ще ти обяснявам, когато и аз знам повече. И Хоган е хубавец, но не се притесняваше, като ти разказах. А трябваше, знаеш ли, не го бях преценила правилно.
– Що?
– Ами… нищо не е станало, но се наложи да го отблъсна.
– Ели, ама тука пише, че той се е женил и развеждал няколко пъти – мама пренебрежително подминава какво ѝ казвам за Джеръми.
– Е, какво да ти кажа? Не се впечатлявай толкова!
– Какво ще правиш в Лос Анджелис?
– Местя се там, той там живее и работи.
– И как си го решила това за един ден?
– Мамо, нямам много време, трябва да си събирам багажа, а тук е вечер. Искам да цункаш всички. Хайде, че имам работа сега.
– Ох, Ели! И аз те цункам. Хайде, бягай!
– Чао!
© Mariya Grigorova All rights reserved.