Мая вече си беше намерила работа в някакво списание в Ню Йорк – спортно списание. Отначало не спирах да се смея, някак не можех да събера Мая и спорт в едно изречение, камо ли в един офис, а съвсем не можех да си представя името ѝ под такава статия. Всъщност баща ѝ беше съдействал, той живееше там от много години и работеше в някаква посредническа фирма. Разбирах защо тя искаше да отиде. Когато се развели родителите ѝ, тя е била малка. Сега този мъж можеше да върне нещо от живота ѝ, което ѝ бе отнел. Едва ли, но човек е склонен да си измисля ей такива абсурдни причини, за да оправдае търсенията на неуравновесената си личност. Може би тя искаше да си прости сама вината, която всяко дете намира първо у себе си, когато мама и татко се разделят, или пък да оправдае този човек, поне да му даде шанс за реабилитация. Никой нямаше право да я съветва за това. За жена на 30, все още неомъжена, бе важно да приключи с някои въпроси в живота си, преди да реши следващите.

А аз – имах ли въпроси? И още как, но никак не обичах да си ги признавам. Затова просто четях – вероятно да се подготвя за отговорите или пък да не ги изричам на глас. Мразех да мисля за любовта. Особено когато всички около мен искаха да ми напомнят, че времето тече. Намирах си начини да я избутвам в ъгъла – тази, човешката. Не ми стигаше това. А колкото повече четях, толкова по-силно я усещах – оная другата, невъзможната. И проклетото нещо в слънчевия сплит се наместваше бавно като миризлив ленивец. Как можех да го изтръгна? Всеки филм го хранеше, всеки пост в нета можеше да го събуди.

След две седмици ме потърсиха от Американското посолство и ако не беше на личния ми телефон, можех да се обзаложа, че е нещо, свързано с работата ми. В миг се сгърчих от спазъм в гърлото. Избрали бяха разказа ми. Мълчах като малоумна. А мъжът отсреща едва ли бе очаквал да има избран от България, и малко повече развълнуван, отколкото ми си стори за редно, ме покани на среща при тях. Мен?! Обещах да се обадя, защото не знаех какво да отговоря, сигурно ми трябваше отпуск. Не бях сигурна провела ли съм този разговор, затова си проверих телефона – да, така беше.

– Мая, идвам с теб – просто затворих очи и ѝ казах онова, което не можех да не кажа. Разказах ѝ за договора, за агенцията, за визата, която щяха да ми издадат по-бързо от обикновено заради конкурса, осъществен с тяхното съдействие.

Тя обезумя, след това заплака – за Иво. После плака от радост, че и двете ще сме в Ню Йорк.

И мама плака. Искаше да ми даде правилен съвет, но не знаеше кой е правилният. Знам какво преживяваше, защото братовчед ми се премести в Канада преди няколко години и оттогава леля бе като половин човек. Всичко това ми бе ясно и аз не исках съзнателно да им причинявам подобна болка. Представях си, че моето дете ще е толкова далеч и няма да мога да го прегърна. Все пак аз нямах дете, не можех да съм сигурна колко може да тежи. После с мама отново се връщахме в началото – че това е просто един шанс. Всеки път тя ми повтаряше, че ако имам затруднения, мога да разчитам на Георги. Знаех това, а и леля все ми го казваше. Милите ми те, за тях бе достатъчно, че САЩ и Канада са на един континент, представяха си, че ако ми стане невъзможно да се оправя сама, ще хвана електричката и ще съм при батко за има-няма два часа. Дори видеоразговорите им с него зачестиха. С братовчед ми се споглеждахме и се разбирахме мълчаливо – просто ги оставяхме да се успокояват по този начин. С него израснахме заедно и бяхме много близки. Често ми се е струвало, че той е моят по-голям брат. Почти така си беше. Научи ме на много тънкости по колите, докато му асистирах в любимото му занимание, също и как не трябва да вярвам на момчетата. Та Георги ме поощряваше много за пътуването, чак ме въодушевяваше, а му имах доверие.

Най-голямото ми притеснение бе заради това, че съм реалист, не страдах от заблуди, че животът ми изведнъж щеше да потръгне, щом стъпя на новата земя. Пък и какво му бе на живота ми тук? Съвсем добре си беше, продължавах да се залъгвам. Намерих си работа веднага след като завърших университета, без усилие и дори без нечия помощ, както е нормално да става обикновено в България. Никой не звънна да ходатайства за мен, не ми искаха „нещо под масата“. Мислех, че това си е направо чудесно. Вярно, заплатата бе колкото да не е съвсем обидна, но нали тогава започвах, не можех да взимам колкото директора. Е, да, ама тя си остана почти същата за тези няколко години, които работех.

Така се успокояваме у нас. Така ни учат същите тези майки и лели, които после плачат за нас, когато се изнижем в търсене на късмета си. И мисля, че не грешат, колкото и абсурдно да изглежда на пръв поглед. Не трябва ли да оценим сладостта на хляба, както казваше баба. Без пот, без труд и усилия, ама мъчни усилия, човек не е обръгнал (отново бабина дума). Такава е народопсихологията ни – трудна и вита трябва да е съдбата на човек, за да се доближи до народната обич, да заслужи уважението на хората. Достатъчен е образът на Левски, да илюстрира това. Защото на когото му е лесно – до време ще е, па и прескъпо ще плати. Не го обичаме ние такъв човек, викаме му хитрец, чорбаджия, поганец – така, щото да се знае, че не е от нас, от народа. Типично такова отношение имаме и към съвременните политици. Още им казваме изедници, не, че те се стараят с нещо да обърнат мнението ни. И често сме чували пренебрежителния израз: „Мани го тоя, червив е от пари“ – щом е богат, нещо с него има нередно, не бива да общуваме с такъв човек, ние сме си общност от бедни и честни по подразбиране хора, затова сме на такъв хал. У нас бедността е синоним на трудолюбив човек, който не се е съгласил да продаде името на родителите си с участие в далавери. Най- интересното обаче е, че именно в тази моя родина да дадеш на полицай 20 лева, си е в реда на нещата, а пък той да ги вземе, е просто задължително, щото, ако не ги вземе, ще буди съмнение, па може и да го уволнят; да носиш на доктора и бонбони, нищо, че си му платил вече за това, дето ти е изписал антибиотик, без да ти направи проба за поносимост, както е редно; да намериш на дъщерята на свата на комшийката работа във фирмата на тъста си, нищо, че тя още не е завършила съвсем, а и май е бременна, та ще ѝ трябва стаж за майчинството – човещина си е това, па и не си много сигурен, че в цивилизованите държави не правят така. Логиката ни е желязна: „Аре бе, и они боб ядат… нали“ – примери много. Не знам дали от симбиозата на тия противоречиви модели и разбирания не са се родили и Алеко, и Бай Ганьо, кой от тях е преварил и дали у всеки от нас и до ден-днешен те не воюват, като ту надвива единият, ту другият. По този въпрос развивахме теми по литература още в училище и това безспорно се е превърнало в клише, старо клише, ама пък така ни приляга. Защото лесното мами, а всеки следващ ден честният човек се доближава до линията на физическото оцеляване и все по-често се препъва в нея и полита. Оцеляване – това ли е думата, продукт на измисления преход, който никога никой не е имал намерение да направи за страната ни? Аз съм това дете – оцелявам. Вместо да раждам деца, пращам разкази в чуждестранни конкурси.

Дяконе, Дяконе! Какво ни завеща? Ти дойде извън своето време, за да ни кажеш с думи прости, че трябват дела, а не думи. Разбрахме ли те? Всеки сам ще стига до тебе. Ти направи своето – показа ни как, хвърли расото. И за който не те е доближил, поясни, че времето е в нас, а ние сме в него. Последвах те. А ние? Всички ние като народ още не разбираме кое ни управлява. Още дремем в заблуди, колко остава да ги свалим? От себе си да ги свалим? И когато това става – поединично е, първо в личен план. А после – ще постигнем ли и в националната ни съдба да го сторим? Кой те чете днес, Дяконе? Кой мисли за тебе? И аз ще те предам. Ще отида там, където са неограничените възможности и където българската душа не си умира да се прероди. Вероятно там има по-инакви хора. И тяхното самосъзнание е не по-малко интересно от тукашното ни. Какво ли е то? Истината е, че това много ме привличаше – да разбера кое прави онези хора различни, а по-вероятно бе да променя въпроса си на: кое ни е различното на нас? Освен Балкана, Левски и чипровските килими, ако именно тия, изброените, не се окажеха определящи.

Мая имаше съвсем различни мотиви от моите. Тя просто отиваше при баща си. Мисля, че ме навиваше, за да вземе със себе си нещо от досегашния си живот, за да не се скъса съвсем. Приятелят ѝ имаше други планове и не му се заминаваше. Мая нямаше представа дали ще се разбира с отдавна изгубения си татко, и може би се страхуваше. Обичам я, естествено, но не бих тръгнала само заради това. Търсех по-истинско оправдание. Дали ми беше нужно? Когато си представях пътуването, ме изпълваше радост, душата ми празнуваше. Поне имаше къде да отседнем – при баща ѝ. Той я уверявал, че като грамотни млади жени, владеещи добре езика, не бива да се притесняваме. Отивали и хора, които дори не знаят английски, и пак се оправяли. Сигурно бе вярно. Изправен пред оцеляването си, човек намира неподозирани сили. Нямаше да мием чинии на другия край на света все пак – така българите си представяме аутсайдерите в чужбина. Това е притча, просто класика, зародила се още в зората на индустриалната епоха и особено след Първата световна война, когато към Америка се стичали потоци имигранти, но още тогава не е била вярна. Ние нямаше да тежим на обществото им. Всъщност вътрешно ми се искаше да замина, дори и заради приключението, само не си го признавах. Изобщо имам проблем с признанията. Не можех да се съглася едната гола интуиция да води живота ми, аз не съм такъв човек, рационален съм. Поне ми се искаше да бъда. Но ето, водеше го.

Мама и татко ми разказаха какво им е казала моята прабаба, когато са се чудели преди години дали да се преместят в града: „Отивайте, мамо! Кой е мръднал, човек е станал“. Знаех, че с народната мъдрост не се спори – просто няма смисъл, неслучайно е мъдрост. Тя е изстрадана, раждана, убивана, възраждана, но оцеляла, истинска.

Следващите дни бяха на приготовления и напътствия – безкрайни и досадни, но трогателни. Братовчед ми беше официално уведомен и предупреден – така, международно някак, смешно ми беше. А леля сега ревеше и за двама ни, скъса ми сърцето тая жена. Майка ми по се държеше. Само баща ми приемаше нещата трезво някак, дори им се караше. Имах достатъчно пари като за пътуването, но нищо повече. Те ми дадоха почти още толкова, с предупреждението да им звъня, ако се наложи, както и да им звъня и да не ми се наложи, изобщо да им звъня и да ги информирам на всяко летище и когато се доберем до дома на чичо Иван – също.

Видях се със сестра ми и децата, но поради суетнята около малките гостуването ми не се превърна съвсем в сбогуване.

На следващия ден излетяхме. Мая оставяше Ивайло тук и не я бях виждала толкова сломена. Той я изпрати, естествено. Изведнъж целият ѝ ентусиазъм се изпари. Нямаше такава мъка. Все едно го оставяше смъртно ранен, а спасяваше себе си. Не можех да си представя какво е чувството да се подложиш сам на такова изпитание. Мисля, че аз не бих могла да го направя. Плачеше ми се заедно с нея, но бях единствената ѝ опора, тя стискаше ръката ми в самолета и ревеше с глас. Трябваше да се правя на силна и бодра, за да се успокои. Говорех ѝ всякакви глупости, за да я разсея, но сърцето ми кървеше. След като се прекачихме, положението малко се пооправи, може би тя просто се умори. Уверявах я да се огледа, да се наслади, да запомни впечатленията си, досега не бе летяла, също като мен. Всъщност трябваше да е забавно. Над океана ми се видя много дълго, опитахме да поспим. Щяхме да кацнем на летище „Кенеди“. Бяхме проверили, доколкото може по интернет, всички подробности, но главното бе, че баща ѝ щеше да ни посрещне.

Той изглеждаше мил човек. Просълзи се да я види след всички години, които бе пропуснал да я наблюдава как расте и става жена. Прегръщаше и целуваше и двете ни. Натоварихме багажа в колата му и така започна новият ми живот.