Ламарината изскимтя жалостиво, когато багерът захапа обшивката от предната стена на „Свирката“. Тенекиеното заведение вече бе почти разрушено, а отломките се трупаха отстрани като безформена барикада.

След продължителни битки Тенчо Кръчмарят най-сетне бе загубил окончателно войната с общината и грозната постройка трябваше да изчезне. Жертва паднаха още няколко неугледни сгради в близост. На терена щеше да се издигне мол. Инвеститорите, някаква международна компания с усукано име, бяха облепили целия квартал с плакати, изобразяващи бъдещия търговски център в покрайнините на града. В началото Тенчо потърси подкрепата на съкварталците, но се оказа, че освен неколцината постоянни посетители в „Свирката“ и двама-трима природозащитници, никой друг не пожела да се подпише в апела до общината за запазване на парка. Искаха мола. Всъщност това не беше истински парк, а занемарена поляна след крайните блокове, набраздена от пътечки между храстите. Тенчо много пъти се бе взирал в картата, която му показваха чиновниците в общината. На това място нямаше нищо. Беше просто бяло петно.

Според официалните документи последните петнайсет години от живота на Тенчо бяха част от едно бяло нищо.

Кръчмарят не присъстваше на събарянето. Беше се сврял в кухнята пред малкия телевизор и се тъпчеше със сандвичи с пастет в опит да преодолее неистовото желание да си сипе една чаша. Касите с непродадения алкохол от кръчмата бяха прибрани под навеса и Тенчо старателно избягваше да минава оттам. По телевизията даваха мач, но кръчмарят, вече бивш, не следеше играта, виждаше само някакви фигурки, които се щураха по зелено поле.

Беше студен февруарски ден, в небето се трупаха мръсносиви облаци, а дъждът ту секваше, ту отново започваше да трополи по тенекиите на „Свирката“. Отсреща на улицата стояха Пешеходеца и Васил Доктора и мрачно наблюдаваха как работниците събаряха постройката.

- Казват, че в мола ще има кино. И кафене на последния етаж – каза Доктора.

Пешеходеца не отговори. Гледаше как събарят задната стена на кръчмата, на която Течно понякога окачваше списъка с вересиите. Интересно дали дълговете също отиваха под отломките. Отиваше си цял свят.

- Като човек, свикнал да лети, горе сигурно ще ти е по-приятно – продължи Доктора и пъхна премръзналите си ръце в джобовете на палтото.

Пешеходеца го изгледа.

- Човекът не лети. Летят самолетите.

Задната стена на „Свирката“ най-сетне рухна.

- Но заедно със самолетите летят и хората – настоя Доктора.

Пешеходеца сви рамене.

- Погледнато от космоса, и хората летят. Заедно с планетата.

Доктора рядко бе чувал толкова много думи наведнъж от Пешеходеца и изглеждаше неподготвен. Липсваше му и чашата в близост, за да я надигне и да запълни неловкото мълчание, докато намисли подходящ отговор. Сви зиморничаво рамене.

- Е, най-горе винаги е по-добре, отколкото в локвите долу.

Двамата погледнаха надолу и осъзнаха, че наистина са стъпили в калната локва до запушената шахта. Доктора отстъпи крачка назад и се качи на тротоара. Пешеходеца не мръдна. След като вълничките се успокоиха и калната вода се изопна като стъкло, по нея заплуваха облаци.

- Човек е най-високо, когато е стъпил здраво на земята – каза, вгледан в краката си.

Този път Доктора не каза нищо.

„Свирката“ вече бе на земята. От двата ъгъла само стърчаха несъборени части от задната стена. Отпадъците се валяха отстрани като безсмислена барикада насред нищото. На терасата на третия етаж на най-близкия блок бе застанал мъж, който димеше усилено с цигарата си и замислено наблюдаваше разрухата. Не го познаваха.

- Е, аз ще тръгвам – рече Доктора.

Пешеходеца не отговори, взрян замислено в краката си.

Бившият кръчмар осъзна, че мачът по телевизията е свършил и вече дават някакво кресливо шоу. Той ядно натисна дистанционното и екранът угасна. По-добре мач, който не гледаш, отколкото панаирджийска шумотевица.

Тенчо се надигна и се запъти към навеса.

Пешеходеца смело нагази сред облаците.

Блудкавият дъжд отново заваля.