Лоши хора, ей

Дясната ръка още го въртеше при разваляне на времето. Или при среща с оня. Само че това рядко се случваше, защото Манчо беше вече предпазлив. Излизаше на стълбите, ослушваше се и тогава викаше асансьора.

Макар че и това невинаги помагаше. Няколко пъти го срещна при входа на кооперацията и се налагаше да проследи с поглед облаците дъждовни ли са…

Щото… Да го погледне в очите… Знаеш ли как ще го приеме? Лош човек, й!

Щеше да му счупи ръката само заради една забележка. Е, не баш забележка, де… Жена му на оня тогава изпуснала входната врата, тя изхлопа и го ядоса. Ама тая спи ли?

И се нахвърли отгоре й. Крещя, тропна два-три пъти вратата, за да демонстрира какъв шум вдига, обеща й голяма разправия, ако пак…

А после оня дойде, попита го защо разплаква жена му, че и му наби два шамара. Манчо пробва да се защити с работещата дрелка, оня я измъкна от ръцете му, обеща му да я завре… Така де, някъде…

А след седмица, без да види, че оня отива към мазето, високо разказваше на комшията от шестия етаж как щял да набие опонента си, ама… Та от тогава дясната ръка го болеше. Добре, че оня не я счупи. Макар и това да беше достатъчно. Затова го заобикаляше…

Когато строяха кооперацията, Манчо го сложиха председател. Останалите все заети хора, не им се занимаваше и с това. Той време намери – един общ работник в Осеменителна станция е хитър човек. При това – представителен. Заработа и от работа тръгваше винаги в костюм. Нека го гледат и си мислят… Абе, какво ще мислиш при вида на важна личност…

Хубаво председателство беше. Поне половината апартамент му направи безплатно.

Само че… Свърши!

И властта в държавата се смени. Него пръв уволниха. Е, след директора и партийния секретар. Така си ги знаеха хората – шефовете и тяхното присвито око. Всичко виждаше Манчо, за всичко съобщаваше. Защото… Абе, няма да казва на обикновените работници кой какво рекъл някому си. Пък и разговорът с колегите е клюкарстване, доносите до шефа са рапорт…

Но – уволниха го. Мота се Манчо тук и там, навърши години за пенсия и се зае с кооперацията. Беше допуснал да се олаби редът…

Опита се да провежда събрания, минаваше по апартаментите, викаше останалите с него да поработят наоколо. В смисъл – той да разпредели кой какво, а те да изпълняват нарежданията.

Ама не щяха!

Когато им хрумне – тоя прекопал малко тревата наоколо, друг боядисвал, трети направил градинка за децата…

Без неговото разрешение?

И веднага привика оня от първия етаж – дето все беше контра на всичко. Развалиха градинката под благовиден предлог - като поливат малките, водата ще тръгне и залее мазетата…

Е, не можа да измисли нещо по-така, ама и това стигна. Важното е, че разбраха – без неговата дума нищо не става…

Ама тоя…

И Божко… Дето се нахвърли да го бие – само задето го наруга за неправилно паркиране. Добре, че жената на Божко го спря…

Пък после Божко си отиде. Манчо даже посети погребението – да се увери, че един опонент по-малко останал.

Ама после враговете влязоха и в семейството Манчово. Синът му се ожени без бащиното разрешение. Умно момче иначе – като целия род. Той самият Манчо навремето завърши цял осми клас, синът стана електротехник, понякога даже го оставяха сам дежурен на подстанцията…

Но сбърка с женитбата! Оная веднага отряза и него, и жена му. А и Манчовица беше умна жена. Първо, беше отговорничка за чистотата на цял етаж пред кабинета на областния. Второ, след като се набесня с разни долни типове, разбра къде й е късметът и се омъжи за Манчо.

Но снахата… Злобна излезе! Режеше съветите му, пренебрегваше нарежданията, накрая взе, че… Абе… Не може да забрави Манчо какъв шамар му изплющя…

Та след като тя напусна сина, бащата щом я видеше – предпочиташе тя да не го вижда…

Не, не – лоши хора…

Ни го оценяват, ни се прекланят…

Но да се прибира вече. Внимателно. Щото оня  май още не е изстинал, а ръката му е тежка…