Лошо Време

Казват, че няма нищо по-хубаво от лошото време.

Но дали наистина е лошо?...

И дали наистина е време?

Гледам наклонено падащите капки и си мисля, не са ли това моите отминаващи дни?

Колкото и да искат капките да падат вертикално, вятъра ги повява наклонено, дори хоризонтално.

Ех, този вятър!

Като една невидима съдба си играе с капките и то не една по една, а робска група ги повежда със своя камшик. Правиш си план, но той си остава само лист хартия.

Никога не знаеш зад ъгъла какъв по душа вятър те чака. Дали тих, нежен, погалващ те или внезапен, силен, бутащ те. Всеки миг не знаеш, дали ще продължиш или ще бъдеш продължен.

Ето. Сега вятърът сменя компаса и дъжда в посока юг пое.

Тласка го, както си иска. Като, че удоволствие му е.

Гледам капките и си мисля... Не са ли това моите сълзи?

Дали времето е лошо или просто времето в душата ми е мрачно.

Казват, че светът е такъв, какъвто го виждаш ти.

Ами, ако времето е хубаво, но пленен от мелодията на вътрешната ми депресия, виждам душата си, а не реалността. А, може природата да е толкова могъща и всепроникваща, че визуализира енергията ми. Продължава я?... Дали?

Нали казват, че в природата всичко е свързано?! Значи, поела моето настроение, се е оцветила в сивотата ми и е убила ярките цветове... но, ако е така започвам да се чувствам виновен. Не бих искал натровеното ми сърце, да помрачи заобикалящия ме свят. 

Ето, например, този сгушил се, мокър гълъб. Нима е виновен за този ден?...Или пък и той е част от тази игра. Може би той е образ на премръзналата ми мокра и чакаща слънчев лъч и топлина, надежда. Надежда, чакаща да литне за щастие.

Хм, ами, ако наистина времето е такова, защото е такава душата ми?

Нали човек е най-развилото се същество в природата. То е най-близко до нея и тя, обичаща всички, ми прави компания. Да не се чувствам сам.

Ако е така, значи ще променя това.

Ще бъда малко по-щастлив. 

Ще пусна слънчев лъч в душата си и гълъба на надеждата ще стопля.

Е, да... ама не!

Гръмотевица удари в този миг земята.

Светкавица заслепи, малко след това гората.

Е, това поне доказва - нямам нищо общо аз.

Мислех за надежда, щастие, любов,

а то гръм удари... ха, вече нов.

Да, вярно, че сме такива мисли и мечти,

всичко свършва с гръм и сълзи...

Да не би пък времето да усеща, какво ми се е случило?

Едва ли!

Ох, къде мислите отлетяха - 

Да сравня нищожната ми душа,

със всесилната природа.

Аз съм пионка в таз игра, 

нищожно парченце в пъзела на Всевишния.

Но така или иначе факт е това - душата ми плаче, плаче и света.

Вятърът на самотата свести в празнотата на душата, отворена от гръмотевицата на внезапното случило се, така както вятър и гръм, гръм и светлина, редуват се в стихийната игра.

Дали съм част или не, природата е с мен и компания ми прави. 

Така самотата не е чак толкова самотна.

Така сълзите се губят сред капките дъжд и не различавам боли ли ме или ми е просто студено. 

Засмивам се от мислите си на другаря мой и започва да не ми дреме.

Да, няма нищо по-хубаво от лошото време!