Часът беше седем и две минути сутринта, денят беше събота. Зимата беше превзела всичко, а снегът беше на поне педя от земята.
  Едва се долавяше лекият шум от стъпките на гумените му ботуши в снега. Той стъпваше наистина бавно, плавно и дебнещо. Очите му горяха, свити под тежестта на дебелите му вежди, и съсредоточено гледаха напред. Устните му бяха в права линия, нямаше никакво изражение на лицето като цяло, но личеше напрежение. Беше му доста нервно, но беше разбираемо, тъй като денят беше първият от новооткрития ловен сезон за дивеч.  ... А той все пак беше най-добрият сред ловците от дружинката, нарекла се "Ястреби". Него наричаха "Хут", защото обикновено умъртвяваше жертвите си с един изстрел, улучвайки главата или друго слабо място, а ударът обикновено беше фатален за животното. Затова той не можеше да си позволява грешки, не можеше да загуби дългогодишната си репутация на перфектен ловец, на най-добрия.
  В седем и двадесет минути Хут спря и остана неподвижен зад едно дърво. Голяма кафява сърна стоеше на не повече от десет метра от него. Тя ровеше снега с муцуна, мърдаше ушите си, когато ù се струваше, че чува шумолене и кокореше големите си красиви очи с лека тревога. Тя не знаеше, че наблизо има някого, който вече желаеше смъртта ù. Нямаше как сърната да не стане жертва на професионализма на Хут. За тридесетте си години в ловджийските среди той познаваше всяка от реакциите на дивите животни и знаеше как да действа с точност.
   Сърната се  поуспокои. Вече не се озърташе ката нервно. Тя се обърна и близна красивите си бели петна по лъскавата си, плътна козина. После пак вдигна глава, отново с широко отворени очи, показвайки снежнобялата си шия.
  Хут реши, че беше време. Вдигна пушката си, все така безшумно, като истински професионалист, и я насочи към величествената фигура на нищо неподозиращото животно. Сърцето на ловеца биеше лудо, въпреки че това съвсем не беше първият му път, когато беше на малка крачка от изключително ценен улов.     Когато Хут сложи пръста си на спусъка, сърната рязко обърна глава към  дървото, откъдето сочеше пушката, но... вече беше късно.
  В седем часа и тридесет и три минути се чу изстрел, заради който цялата гора заехтя.

 Сърната сви предните си крака и секунди по-късно се свлече на снега с финес на млада балерина. Красотата и изяществото не напуснаха това животно дори в смъртния му час.
  Тя сложи глава на снега и гледаше към Хут, който беше излязъл иззад скривалището си. Бялата ù шия беше обагрена с червено, тъй като куршумът беше в гърлото ù. Още три топли, последни въздишки излязоха от леко отворената ù уста и разтопиха няколко снежинки. Кръв започна да тече и от устата. Снегът вече не беше така невинно чист, както беше преди. Сърната се беше примирила със съдбата си, навярно осъзнавайки, че друг изход нямаше. Тревогата в очите ù беше изчезнала. Тя издъхна.
  Нейният убиец стоеше като замръзнал и я гледаше как умира. Трябваше да е щастлив. Беше повалил най-малко стокилограмова сърна с прекрасна, ценна козина, с уникален цвят, "перфектният улов", погледнато от всички страни и то отново с един куршум. Но ловецът не се чувстваше щастлив. Стомахът му се беше свил и го побиваха тръпки, когато си спомнеше за огромните, топли очи, взиращи се в него, докато губеха топлината си малко по малко и оставаха празни.

  Хут, съвсем нетипично за него, остави пушката и раницата си настрани в снега и тръгна към безжизненото, но все така прекрасно тяло, и затвори очите му. Той не извика дружинката, за да се похвали за пореден път и за да подсили респекта на Ястребите към себе си. Напротив, той дори нямаше да я вземе със себе си.
  Беше седем часа и четиридесет минути, когато Хут започна да копае с ръце в снега и осем часа и петнадесет минути, когато той, потен, изморен и жаден, беше изкопал достатъчно голяма дупка, за да се побере стокилограмовата сърна. Той успя да я издърпа до дупката и сравнително по-бързо успя да я зарови наново.
  Напълно изтощен, той тръгна към мястото, където трябваше да се чакат ловците. Хут беше последният, който чакаха. Разбира се, всички тръпнеха и го гледаха в очакване. В първия ден всички даваха най-доброто от себе си, а това значеше, че Хут ловуваше като за трима.  Всички очи бяха вторачени в него. Съдейки по външния му вид, всеки очакваше поредия грандиозен улов, който да остане в историята.
   Хут застана пред дружинката с празни ръце. "Хайде де, Хут, къде си го скрил?" - каза един от тях, а другите започнаха да се смеят.   Хут сви очи и... за пръв път от тридесет години той каза: "Този път нищо не убих, изплъзна ми се." Той продължи напред с безизразно лице към колата си, оставяйки онези отзад да говорят и ахкат.  

 Това беше последният  улов в живот му . Така и не разбра какво се беше случило тогава и с какво този последен изстрел беше по-различен от хилядите други, но знаеше, че го беше променил завинаги.
 
  Часът беше точно седем сутринта, седмица след първия лов. Някога наричаният "Хут" седеше на своята веранда с чаша горещо кафе в ръцете си, мръщеше вежди и потръпваше при всеки един екот от пушките на Ястребите, чуващи се от мястото, където ловуваха - далече, далече от него...