Feb 3, 2011, 4:37 PM

Ловец на нимфи (от поредицата "Дъщерята на слънцето") 

  Prose » Narratives
762 0 0
10 мин reading

Представете си гора, прилича на житейската гора, толкова преплетени са пътеките, а телата приличат на дървета, повечето с негодни за употреба плодове, пълно е с дънери, изсъхнали стволове и падащи клони, на места е непроходима. 
Съумееш ли да се изкачиш по сивата скала, край гората, гледката е величествена. Но скалата е с обратен наклон, ронлива е плътта ù, хлъзгава на места, а по дупките ù живеят отровни змии с разум по-голям от човешкия, но характер по-непредвидим и от този на сестрите им в природата и често хапят. Има куражлии, които го правят, част от тях губят живота си при катеренето. Други стигат горе, за да се насладят за минути на картината, а след туй да осъзнаят, че слизането е по-трудно от покатерването, а покатерването е било толкова трудно, че слизането в случая е равносилно на самоубийство. Някои го предприемат. Защото алтернативата е да останеш високо над живота, да гледаш красотата му, да я познаваш по-добре от всички, които я правят, без да можеш да участваш в нея. Приличаш на божество и си божество, но си божество от човешки произход, тоест смъртно. Скоро настъпва смъртта. Пълно е над сивата скала със скелети на самотници. С екзалтирани като тела умове и ограбени тела като умове на забързани в ежедневието под тях хора, без надежда са дочакали онзи далечен миг, в който ще разтворят души в покой, а тела в хумус, но тук времето минава бавно, много бавно. Ден прилича на стотици, година на епохи и все тези храбреци са щастливците, които виждат красотата на живота в цялост. Иначе житейската гора не дава голям простор на погледа. В близост е пленен взорът ни. И все бързаме, все се губим по пътеките. За да се случва по-рядко, движим се в туристически групи, това е мъдрото решение, но не винаги решаваме мъдро кой ще е водачът им. Това вече е друг въпрос, а и не говорих за житейската гора, а за една друга, която прилича на нея. 
Представете си гората, в която живея. Тя е смесена, умерено климатична в нозете на една обширна планина, в близост до един малък град с много параклиси. Над главата ми над скала подобна на сивата скала за която вече говорих са кацнали руини на средновековна крепост. Неколцина са избрали да сложат край на живота си с полет от нея, а далеч повече са навярно началата на животи, поставени сред руините. Млади и влюбени опиянени от красивата гледка отпускат тела от ум и се любят често там горе. И аз съм правил любов сред камъните до крепостта. Отдолу е мелницата, в която е и стаята ми, наречете я, ако искате ателие или творческа лаборатория, временно убежище на един бездомник. Вярно е и това. Благодарение на добър свой приятел не останах под открито небе след жилищна измама. Мястото е вълшебно, вместо улица, пред прага си имам една много живописна река. Всеки ден сутрин и вечер преминавам по въжен мост, вместо да изкачвам стълбище. Тази толкова буквална гора прилича на житейската гора, за която говорих, но тя е само част и покрайнините на житейската гора, а житейската гора е само част и покрайнини на гората, за която ще стане дума в разказа ми.
Представете си моята гора. Тя прилича на двете гореописани, но гората в която е дома ми, буквалната е само малък участък от моята гора, а житейската гора има неголеми общи гранични територии с моята гора. Местности неутрални, над които имаме равни права. Те са в покрайнините ми, а аз рядко излизам сред тях. Повече се лутам вътре в непроходимото за други. Освен за нимфите. Музикални създания са, ефирни, много се смеят, ако носят нещо по себе си, прозрачно е. Вдъхновяват ме. Пилят рогата ми, за да не си личи, изляза ли от гората, че съм сатир. Аз за тази цел си пуснах дълга рошава коса, но пак личат като пораснат много и се налага изпилване. Не е болезнено, даже е приятно. Обикновено една нимфа, разголила лява гърда, свири на арфа, докато две се занимават с главата ми. Нимфите обаче не са най-постоянните създания, както ме обичат, така ме и намразват. Понякога крещят пронизително по цели нощи. Кикотят се злокобно. Изкушават ме, възбуждат ме, карат ме да ги следвам, докато сам се оплета в живите си тръни и се разраня здраво, а те злорадстват. Могат да ме освободят, но ме остават дълго да се мятам като муха в паяжина и ми говорят страшни неща. 
Има защо да ме мразят. Пленил съм ги, повечето от тях, поне. Аз съм ги направил нимфи. Не е станало без тяхно желание, но съм се възползвал от него.
Опитвам се да опиша реален мъж. Мъж от плът и кръв. На тридесет и осем е. Метър и седемдесет и осем. В него се преплитат трите гори, за които говорих, от всяка може да се премине към другата, самият той се обърква из тях. В ежедневието е забързан и малко отнесен. 
Откъде са се взели нимфите. Както вече казах, има погранични територии, неутрални между моята гора и житейската. Разхождаща се из тях жена е възможно да почувства жажда. Сигналите, които излъчва жаждата, са толкова силни, че докосват стеблата, всичките. Пронизват ги, възбудата преминава в болка. Чувствам жаждата ù далеч по-силно, отколкото тя самата. Тогава другите нимфи запяват. За по-интересно искат нова дружка. Гласовете им са хипнотични, наркотизиращи. Чуе ли ги и има ли слух и сърце, чувствени фибри и нимфа в себе си, която и да е жена не може да им устои. Тръгва по посока на гласовете. Колкото повече се приближава, толкова по-силно чувствам като болка жаждата ù. Толкова е остра, че губя разум. Не искам нищо друго, освен болката да престане, а на нимфите им е много забавно, че се гърча и понякога спират да пеят, за да я объркат. Тръгва обратно, тогава пак запяват. Вече съм се превърнал в извор, само за да утоля жаждата ù. Дълго чакам, докато някоя от нимфите ми благоволи да я насочи. 
Какво се случва след това. Тя надниква в мен. Вижда отражението си. Вижда го толкова красиво, че не смее да го докосне с устни да не го развали. Жаждата ù ме измъчва. Дълго ме измъчва. Може за миг да прекрати болката и за двамата. Достатъчно е само да разтвори устни и пие от мен, но вместо това тя съзерцава лицето си, дотогава, докато забрави за жаждата си. И тръгва. Тръгва си от гората, обогатена от впечатления, ограбена от реални чувства. Понякога е щастлива. Понякога е тъжна. Най-често има по малко и от двете настроения, а другото, другото е вече жажда за живот. Истински. Какъвто в гората ми не може да открие. Образът който е виждала като свое отражение играе още пред очите ù. Играе докато напусне гората. Трябва да забрави за него, за да се върне към нормалния живот. Избива го от главата си и той остава в гората ми, да витае като нимфа. Ето това са те! И тъй като са все скучаещи, а много, много артистични, пълни са с въображение, разиграват театрални сцени, правят карнавали, играят си на съпруг и съпруга, лудуват по всички възможни и невъзможни начини, плетат интриги, плачът им преминава в смях, за да не си отидат тези проблясъци на фантазията, аз стоя и ги записвам. 
Ето откъде идват и повечето от женските ми образи в разказите. Често ми е задаван този въпрос, а отговарям уклончиво. Не е мое ваянието им. На нимфите ми е, а аз само съм си позволил да го запиша, защото те нямат нищо против, дори се и радват. 
С Дъщерята на слънцето беше по-различно. Много по-различно. 
Коя наричам така? Руса, синеока, стройна жена е. Изключително красива.
Ожадняла беше не само тя, а конят ù. Конят на чистото ù, на дивото ù желание. Тя препуска на него нощем. Има огнена грива, яки мускули. Често е непослушен. Расов жребец. Прилича на лунна светлина, не на истинска плът, а е плът. Беше го изпуснала от контрол в онази нощ и той дълго се беше носил, докато изтощено наклони глава надолу. Осъзна, че се е изгубила. Нимфите се кискаха радостно, гледаха я с лакоми очи. Всяка искаше да я има. Толкова красива беше. Запяха както никога. Слезе от коня и го поведе през гората. Животинката подвиваше крака. Дано не умре. Това е желанието ù. Толкова е буйно, че се налага да го отделя от себе си. Обикновено хората сме съзнание и животно на едно. 
Тези, които имат твърде тежко съзнание за слабата си животинка, често се налага да я щадят, тя унива с нея унива и природата им, но тези които не я щадят налага се често накрая да я пощадят с един куршум в главата, защото е паднала беззащитна и се измъчва. 
Тези, които имат твърде буйна животинка, твърде чувствените, страстните, най-често накрая заприличват на животинката си, тя носи съзнанието им, а то е опиянено от скоростта, все му е едно, напълно безсилно е и в ръцете на случайността, а живота им не е по-пълноценен от този на див звяр. И днес в двадесет и първи век е пълно с такива. 
Най-обикновено е питомното животно на кроткото съзнание. 
В случая ставаше въпрос за най-рядкото. Тя беше отделила съзнанието си от животинката. За да запази желанието си все така диво, а мисълта: чиста. 
Знам за такива случаи, но за пръв път го виждах с очите си. Владееше добре жребеца си, това е ясно. До този момент такова буйно животно щеше да я убие, ако не го владееше. Обичаше го, личеше си по това как го водеше, как галеше мускулестият му врат и гривата, а гривата му и косата ù се преливаха в едно. Сияйни сякаш огнедишащи. 
Този път радостта ми, че ще я имам в гората, беше толкова силна, че дори не чувствах обикновената болка. Чувствах една друга, по дъното на извора си, до хлъзгавия камък с форма на сърдечен мускул. Болеше ме не толкова остро, а мъчително, че това, което ще остане в гората, ще е само нимфата ù. 
Излъгах се. Защото беше отделила жребеца от себе си. Получих повече: любов. 
Жребецът поиска да пие, наклони глава, почти отпи. Тогава тя дръпна ужасена юздите му. Не беше сигурна във водата ми, а тъй обичаше кончето си, че го направи.
Наклони глава над мен. Посрещнах я с отражението ù. Тя възкликна впечатлена, проблеснаха стотици нимфи в погледа ù и щеше да се случи очакваното, ако не си припомни, че жребецът ù е жаден.
Тогава тя направи това, което тъй дълго бях желал. Впи устни в мен, камъните ми на дъното настръхнаха, гората изчезна от съзнанието ми, а после и съзнанието ми, стичаше се по устните ù, бях устните ù. 
Отлепи ги от мен, утолила естествената си жажда и тъй като се бях превърнал в част от нея, отражението ù в мен не ù изглеждаше така иреално. И тъй като имах хубав вкус и бях приятен на температура, захвърли бронята си до мен, тъй прекрасна беше в голотата си, че нимфите в гората закрещяха като птици, а аз бях цял на вълнички. Гмурна се в мен, плува, плъзга гърди по дъното ми, преплиташе коси във водораслите ми, докато жребецът ù утоли жаждата си. 
Зазоряваше, когато излезе от мен. Облече броните на действителността, метна се на жребеца, с поглед над рамо ме целуна преди раздялата и напусна гората.
Беше пила от мен. Бях част от нея и нимфата ù остана в нея.
Другите пискаха и недоволстваха. Чувстваха се излъгани и цял ден не ми говориха или ако ми говориха не ги чувах, защото мисълта ми беше другаде. 
Тръгнах в посоката, в която вървеше. Стигнах до края на гората. Видях я в далечината. Крепост. От дълго време я наблюдавах, тази нощ и докоснах. 
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реална.
Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове около тях, а до ръба на рововете множество.
Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца. Това, което плува в мен.
Понякога, то, взема огледалце и си играе с лъчите. Праща сигнали.
Достигат до мен сутрин. Аз живея в далечна, далечна гора. Тя не знае, че чета в сигналите ù, нейната история. 
Отвръщам на сигналите ù. Дали и тя не чете в тях, моята?

© Стефан Кръстев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??