Поредният изстрел отекна в спокойната гора, подплаши птиците и се сля с писъка на раненото животно.

Запъхтяният ловец нямаше търпение да пререже гръкляна на убития елен и да се наслади на смъртта, преди куршумът да го е сторил.

Нямаше нужда от повече месо, но желанието да убива го беше променило.

Изпитваше наслада от превъзходството, от усещането да чуе ударите на сърцето си, докато обираше мекия спусък на пушката, и най-вече от вида на падащата жертва.

Деляха го само няколко метра от ранения дивеч, когато без да иска настъпи капан за мечки.

Скрит в есенната шума, станал почти невидим, се оказа препятствието между него и умиращия елен.

Нечовешка болка разтресе тялото, в което металните скоби се впиваха.

Докато отваряше капана крещеше неистово, псуваше ловците, Бог, съдбата и целия си живот.

Кракът му беше счупен, а кръвотечението, предизвикано от назъбения метал можеше да му изиграе лоша шега. Трябваше да се съсредоточи  върху проблема, за да не умре от загуба на кръв.

Разкъса ризата си, превърза раната доколкото е възможно, след което се отпусна в тревата и затвори очи.

„Защо, по-дяволите, трябваше да гоня и този?“

Полежа още малко, след което положи усилия да седне.

Умиращото животно го гледаше с влажни очи.

Дали болката от раната и приближаващата смърт бяха причината за тъжния поглед?

Може би животното страдаше? Може би и то имаше душа? Защо трябваше да му отнема живота?

Въпросите се изреждаха един след друг, а осакатеният му крак само засилваше тежестта им.

„Сигурно полудявам! Проклетият капан е виновен“, отговори на себе си.

Слънцето се скриваше зад хоризонта и скоро щеше да се мръкне.

В никакъв случай не трябваше да пренощува в гората в такова състояние.

Вдигна падналата пушка и чрез нея успя да се надигне.

Болката се върна с пълна сила, а с нея и псувните.

Животното срещу него беше застинало в прегръдката на смъртта, а тъжният поглед в очите беше изчезнал. На негово място стоеше запечатан обвинителният.

„Полудявам“, каза и си удари шамар, за да се стегне.

Опита да направи няколко крачки с импровизираната патерица, но му се зави свят и падна – явно беше загубил много кръв.

Мобилният телефон тук нямаше обхват и единствената надежда беше колата му.

За съжаление от нея го делеше около миля.

На пръв поглед незначително разстояние, което сега му се струваше безкрайно далеч.

Полежа малко, за да събере сили, след което с мъка пак се набра на пушката.

„Ще успея, мамка му! Трябва да успея“, окуражаваше се сам.

В далечината се чу вой на вълци. Явно бяха подушили кръвта и идваха да пируват.

„Само това ми липсваше!“

Започна да проверява боеприпасите.  В цевта имаше един патрон, другият беше в тялото на елена. Освен него в джобовете намери още два. Може би щеше да успее.

Воят се чуваше все по-близо и успя да различи приближаващите се три вълка.

„По един куршум за всеки.“

Започна да се смее, защото въпреки нелепата ситуация, в която беше изпаднал, имаше шанс да оцелее.

Усмивката му се смрази, когато забеляза в здрача още осем проблясващи вълчи очи...