Глава VI

Рождение и смърт

Как беше успял да достигне Йоан до тях не помнеше. Нямаше и грам спомен от това как за малко, на няколко път на връщане към брега на езерото, бе се свличал във водите му, как в агония и болка се беше борил за живота си, без да използва ръцете си, едната, в която държеше драконовата кама, а в другата, размазана, непотребна, с висящи кожи и мускулни влакна, в която беше здраво стиснал едно малко червено камъче, сътворено от волята му за живот, от сърцето на тейфа. Не, той не помнеше нищо, дори помощта на Тео и шамана, който го посрещнаха в прегръдките си, когато най-сетне излезе от водите на езерото. Нищо!

Беше сутрин. Прекрасна сутрин, след дълга нощ. В самото сърце на джунглата, върху една скрита скала, която сякаш беше погълната от зеленината наоколо седяха двама души. Говореха си на някакъв странен език, за нещо, което явно бе доста важно, защото и двамата бяха доста въодушевление от техния диалог. Единият беше средно висок, строен, бял мъж с голяма шапка, която предпазваше снежна му кожа от слънцето, беше облечен в прилични дрехи, които ясно говореха за собственика си, че е чужд за това място. Другият човек беше много нисък и дребен, сякаш някакво джудже. Носеше единствено препаска, която беше червена на цвят с доста прахоляк и мръсотия по нея, които караха цветът й да се размие и почти да се слее с този на кожата му, която приличаше по цвят на препечени бадеми. Джуджето изглеждаше странно на фона на белия човек, ала той изглеждаше странно на фона на всичко останало тук, така че лесно ще достигнеш до извода, че именно малкото човече принадлежи на това място, на цялата джунгла. И няма да сбъркаш, защото именно то, беше шаман на племето, което живееше там, около скалата. Човекът с шапката бе чужд, ала добре познаваше местността, сякаш беше идвал хиляди пъти тук и това също бе вярно, защото той беше изследовател и бе открил отдавна това неземно място. Двамата продължаваха да си говорят, ала разговорът им засягаше другиго.

Малко по-навътре, под един навес, с който започваше свода на някаква свещена постройка, някакъв храм може би, лежеше трети човек, върху нещо като носилка и по всичко личеше, че е пострадал наскоро. Беше се свил в ембрионална поза – краката присвити така, че колената му да опират в стомаха, а капачките им да са точно пред гърдите му, ръцете си увил в прегръдка, а главата му бе приведена към колената. Всичките му дрехи бяха пропити с кръв. Имаше няколко превръзки, една на главата и другите около ръцете му, като лявата му беше бинтована почти цялата. Върху белите превръзки, тук-там бяха избили червени петна, там, където бинтът бе по-малко или там, където от долу раните бяха толкова дълбоки, бликащи неспирно своето кърваво червено багрило. Клетият приличаше на мумия току що излязла от мрака на храма.

Зората приближи своя край, тогава небето роди отново слънцето, също както безброй дни преди това, ала през погледа на ранения това бе най-красивият изгрев. Щеше да му е последен. Знаеше това. Не той нямаше да умре, поне не и завинаги, веднага след смъртта си, която щеше да настъпи скоро, той щеше да се превърне в ловец на пеперуди – за да живее вечно с мрака. Толкова му допадна тази идея, че мумифицираното тяло се съживи и една усмивка, която остана незабелязана изпод бинтованото му глава, се появи на лицето му. Загледа се в хоризонта. Всичко наоколо все още бе с кървав оттенък, защото очите му бяха сериозно пострадали и всеки поглед, който минаваше през тях почервеняваше, за това и цялата джунгла, небето, всичко наоколо беше покрито с алена пелена.

Йоан започна отново да губи съзнание и кървавият му мироглед най-сетне се отърва от проклетия червен цвят, като отново всичко потъна в мрак. Последното, което успя да види беше незабравимо, дори погледнато през аления филтър на обгорените му очи, който вместо да размие прекрасната гледка й предаде някакъв по-вълшебен оттенък. Беше невероятно! Всичко! И въпреки притъпените сетива Йоан бе сигурен, че ще помни видяното завинаги.

Последният му изгрев! Нямаше начин да се забрави. Не, просто нямаше как!

Защото гледката беше незабравима. Гледката, когато слънцето най-сетне успя да надделее над мрака, който бе обвил цялата джунгла, небето и всичко наоколо избухна в милиони, червени, оранжеви, жълти, бели, вълшебни цветове. То разпиля безброй красиви светли лъчи, чрез които изпрати любовта си към всичко, към цялата земя, която успяваше да огрее. Всеки един светъл лъч, роден от сърцето на слънцето, имаше своята цел. Някои от тях просто разсичаха небето и то раждаше отново прекрасните си сини цветове. Други се впиваха жадно в облаците, за да могат те отново да се превърнат в онези бели, пухкави парчета от захарен памук, който сякаш бе разпилян по небето. Някои от лъчите се разбиваха във водите на реката, на всяко езеро и вир, дори и локва, всяка открита водна повърхност и по тях заиграваха безброй малки искри, сякаш небето бе изплакало всичките си звезди и те се бяха събрали във водата наоколо. Други лъчи просто даряваха всичката си топлина и обич, на растенията и животните в джунглата. Всяко листо, обсипано от чистите сълзи на росата и вечерния дъжд, засияваше от безбройните лъчи, които го огряваха. Така цялата зеленина, който бе обгърнала всичко наоколо, изглеждаше някак по-лека, някак по-нежна. А лъчите, които галеха животните и хората, ги даряваха с така нужната им топлина, даряваха ги с нов живот. Всичко беше прекрасно, дори още по-красиво, ала няма думи на света или поне аз не бих могъл да ги намеря, за да опиша чувствата от величествената гледка и нежната топлина, която се бе разляла в това божествено място.

Ето това изпита Йоан. Това видя, но през кървавия си поглед, който усили червеният цвят в лъчите на слънцето и накара цялата гледка да избухне в красиви пламъци. Рождението на последния ден, който щеше да види. Ето това наистина не може да се забрави.

Йоан спа дълбоко. Сънят му беше спокоен – напук на болката и на болестта, която почти го беше довършила. Не сънува нищо или поне това, което преживя не можеше да се нарече точно сън, защото беше толкова истинско! Намираше се в чисто бяла стая, която беше силно осветена, дотолкова, че караше всичко, което беше в нея да изглежда бяло, дори самият Йоан, който сякаш бе наметнал някакво бяло наметало, което сияеше. Нямаше никакви рани по себе си, нито пък чувстваше болка. При него имаше една жена, един бял ангел, с бяло лице, от което искреше бяла светлина. Лицето беше толкова мило и нежно, че Йоан се почувства на най-сигурното място на света. Това го накара да протегне жадно ръце към ангела. Върху бузите си почувства да се стичат нежно сълзи, красотата на бялото лице ги бе предизвикала. Жената го прегърна и той потъна в прегръдката й. Тя го обви целия с белите си крила и той напълно се загуби в тях. Единственото, което можеше да види бе това идеално лице, което колкото и да се мъчеше да си припомни му остана чуждо. Ала в действителност това не бе така, защото ангела носеше лицето на майка му. Но не онзи размит образ от няколкото чернобели снимки, които имаше и които му бяха останали единствено като спомен от нея. Беше нежно и чисто, толкова нежно и истинско! Беше такова, каквото го беше запомнило детското му сърце, още като бебе, когато тя все още бе жива. Това беше времето, когато Йоан за последен път се почувства сигурен. Неговият бял сън, който той изживя само няколко часа преди да потъне завинаги в мрака.

Той се пробуди тъкмо навреме, за да види как си отива слънцето. Отначало погледът му бе страшно замъглен и размит, но скоро успя да го фокусира. Изгарящата болка в очите му беше намаляла и вече виждаше по-добре. Червеният филтър все още бе пред очите му, ала кървавият цвят бе станал много по-светъл. Главата го болеше ужасно и чак когато я докосна, разбра за превръзките, които я обвиваха. Погледна и ръцете си, също бинтовани след, като беше пострадал, но спомена как точно се бе случило това му се губеше. Особено впечатление му направи лявата ръка. Бинта, с който бе направена превръзката й бе потъмнял. Огромно червено петно бе изяло белотата му. Въпреки че нямаше никаква нормална причина Йоан стисна ръката си и разтърка червеното петно, сякаш искаше да го изтрие. Тогава почувства в нея хиляди пробождания от игли и болката, толкова силна и режеща, която го накара да изкрещи, ала от гърлото му не излезе никакъв писък, само гърлен бучащ звук, придружен с тежко дихание, което бе напоено с кървави пръски. Йоан се присви на две. Не можеше да мисли за нищо освен болката. Тогава Тео видя, че приятелят му е буден вече, видя и изражението му, което бе изкривено до неузнаваемост. Паника, ужас и невиждана болка – това бе изписано на лицето на Йоан. Тео се притече на помощ. Опитваше се да успокои ранения, но без особен успех. Думите му не достигаха до ушите на клетника, може бе заради превръзките около тях и главата му, може би заради това, че от долу под бинта бяха останали само няколко безформени пихтиести парчета, потънали в кръв, а може би просто болката в това слабо и болно тяло беше в повече, много повече и собственикът му нямаше какво друго да направи, освен да закрещи. Изследователят подаде на своя приятел някаква купичка, от която се разнасяше жлъчна миризма. Каза му, че трябва да глътне съдържанието, което било някакъв цяр от билки, който щял да облекчи страданията му. Йоан не знаеше какво да направи, нито пък искаше да прави нещо каквото и да е било, надяваше се само да се отърве от проклетата болка, която бе залегнала над него. Защо изгълта на един път отвратителното нещо, което Тео му предлагаше и сам не знаеше. Не може да се дадат обяснения за нещата, който вършим инстинктивно, защото тогава Йоан действа единствено и само по инстинкт. Знаеше, че може да се довери на приятеля си, знаеше, че той мисли само доброто му и не би му навредил, но решението да изгълта гнусния коктейл, който Тео му предлагаше взе инстинктивно, с единствената надежда да се спаси, да остане жив. И не сбърка, инстинкта му не го подведе и в този случай. Няма и минута след като преглътна зелената злъчна маса от купичката, Йоан дойде на себе си. Болката го поотпусна и той имаше възможността да мисли отново трезво. Усмихна се на приятеля си. Каза му, че е бил обречен без него. Каза му какви ли не още медоносни думи, единственото, което пропусна бе да му благодари. И това не беше случайно, защото в душата му не бе останало чувство, което да го накара да благодари на когото и да е било.

- Остана още малко, приятелю – каза Тео.

- Всъщност най-важното – отвърна Йоан.

- Мисля, че не си прав. Най-важното беше да заслужиш нов живот, а ти вече го стори. Рубинът е там – изследователят посочи с пръст към едни импровизиран олтар, който се намираше точно пред тях. До него гореше огън, който бе запален от малкото човече, а то самото стоеше върху един голям камък до олтара – скоро слънцето ще залезе и твоята пеперуда ще се роди и след това...

- Да, зная какво следва. Сигурен съм вече...

- Искам само да знаеш... – Тео замлъкна, прокле се наум въобще, че бе започнал това. Тези негови мисли бяха лични и нямаха как да са от полза на приятеля му, защото въобще му се бе приискало да му ги каже?

  - Какво – Йоан усети, че нещо човъркаше отвътре приятеля му.

- Знам, че дори не мога да си представя цената, която си се съгласил да платиш, но ако всичко е истина, напълно и само истина и ако ти... – Тео преглътна, думите му за пръв път не идваха навреме и точно – ако наистина има вечен живот, а аз напълно вярвам в това, използвай го само за добро... и силите, които ще получиш и тях...

- Спокойно, приятелю, нека първо да си умра на спокойствие – подхвърли подигравателно Йоан. Това наистина жегна приятелят му в сърцето и той се почувства още по-неловко.

- Все пак, ако ти се отдаде възможност... няма значение, да вървим да довършим работата – Тео се почуди на последната дума, която използва и той бе на предела на силите си. Все пак не бе спал повече от два дни и умората надделя над него.

- Да вървим да ядем буболечки – каза Йоан и сам не можа да се почуди на глупостта си. Знаеше, че думите му бяха брутални и глупави, но въпреки това се закиска просташки. Това, което не знаеше бе, че в състава на лековитата отвара, която изгълта преди минути, имаше силни опиати. Такива, че да разкарат болката, но не и разумът, защото той щеше да му е необходим и през настъпващата нощ. Все пак успокояващият ефект бе достатъчен, да замъгли съзнанието до толкова, че да изръсиш някоя глупост.

- Всъщност пеперуди – поправи го Тео и се закиска също.

Смехът ги пречисти. След като престана двамата приятели трябваше да продължат напред в начинанието си. Запътиха се към шамана, който все така си седеше върху камъка и наблюдаваше играта на огъня пред олтара. Двамата мъже се приближиха до мястото, деляха ги само няколко крачки, когато Йоан се спря. Беше се загледал в залеза. Това щеше да му е последният залез. Слънцето щеше да умре за последно пред очите му. Беше красиво! Сърцето му потрепна. Този негов последен ден бе изключителен. Толкова кратък, само няколко разпокъсани мига, но невероятен. Първо изгрева, после съня за бялата стая и ангела, а сега залеза... Той се му се стори най-красив. И не защото превъзхождаше предните чудеса по нещо, просто това бе раздялата му със слънцето и тя бе болезнено красива. Очите на Йоан се бяха оправили почти, нямаше я болката, нямаше я и червената пелена, само главата му беше леко замаяна от опиатите. И въпреки че аленият филтър бе изчезнал, всичко заплува отново в кървави цветове, но този път те идваха от залеза на умиращото слънце, което беше почервеняло цялото. То беше започнало да потъва в края на небосвода и половината от него вече се бе скрила зад джунглата. То започна да се потапя все по-бързо и скоро се изгуби нейде зад дърветата, рисувайки с последните за този ден лъчи невероятно красива картина в небето, което сякаш избухна в пламъци. Огнено – червената милувка на слънцето погали джунглата и тя засия, сякаш стотици жълточервени пламъци я раздираха в един невиждан пожар, който я погълна цялата. Цветовете се бореха един с друг и всеки един от тях искаше да надделее, и да обрисува със своята багра небето, за това върху него всеки миг се рисуваше нова картина, винаги различна, винаги на някакъв пожар, винаги толкова красива. Скоро картините започнаха да избледняват, цветовете губеха своята сила и когато слънцето напусна това място, дойде мракът, който започна да поглъща всички вълшебни картини, докато накрая не остана само той. Небето почерня. Скоро звездите прободоха мрака и по небесния свод заблещукаха безброй искри. Нощният живот се възцари. От слънцето нямаше и помен, бе отишло някъде другаде да дарява живот.

Йоан и Тео продължиха напред. Когато застанаха пред олтара малкото човече скочи от камъка и се присъедини към тях. Веднага започна да бълва неразбираемите си думи, които Тео започна да превежда.

- Скоро ще се роди твоята пеперуда, още не е пристигнала от замята на сълзите обаче! – каза то.

- Мисля, че ще мога да почакам още малко – отвърна Йоан.

И така тримата зачакаха пред олтара, единствено мълчание и мъртва тишина им правеха компания. Когато настана време, малкото човече взе рубина и го сложи в една медна паница и ги постави в олтара. Напълни металния съд с някаква течност, от която Йоан долови невероятния аромат на храма и я запали. Огромен син пламък се разпръсна по цялата дължина на паницата. Течността тля дълго и бавно, но с упоритостта на времето огънят бе успял да превърне рубина в черен въглен.

Тогава шаманът понечи да каже нещо, но Йоан го изпревари, знаеше какво трябва да направи от тук нататък. Думите бяха излишни в този момент. Болките бяха пробили защитната стена на мозъка, която той бе изградил от опиатите и отново чувстваше пронизващата болка в ръцете и главата си. Бе преминал през толкова много, че нямаше нужда да се бави дори и миг повече. Пламъкът в металния съд бе изчезнал и Йоан намери в паницата само един черен въглен, чиято вътрешност все още искреше в жълточервени цветове, сякаш огънят се бе скрил там. Не се притесняваше от болката, за това и не помисли, въобще когато пое в шепата си горещия въглен. Във въздуха се разнесе миризма на изгоряло месо. Йоан погледна ръката си, там прегорял превръзките от бинта и стигнал до разраненото месо се беше сгушил черният въглен, който при допира с плата разнесе из въздуха пушек, напоен с противна, ужасяваща смрад. Йоан игнорира, доколкото му беше възможно болката. Гледаше с жаден поглед мъртвия въглен и не знаеше, какво трябва да предприеме. Всяка секунда, която прекарваше в очакване се разля във вечността. В този момент през ума му минаха стотици тревожни мисли. Дали наистина имаше спасение? Не беше ли тази история просто един прекрасен предсмъртен романс, който щеше да се осъществи само и единствено в мечтите му? И ако все пак всичко беше истина, щеше ли да му стигне времето, защото тежка умора го налегна и определено тя щеше да доведе другиго освен съня?!

Във въздуха изпука странен звук, сякаш някой счупи орех. Йоан забеляза, че обгореният въглен се беше пропукал надлъжно през средата. От пукнатините изскочиха две тънки кранчета, приличащи на черни игли. Нещо зашава във вътрешността и започна да троши малки парчета отвътре и скоро на върха на въглена с появи малка дупка. От там се показа някаква главата на насекомо, което очевидно напираше да излезе от тесния си овъглен затвор. Йоан си помисли да помогне на животинката, но така и не посмя да направи нещо каквото и да е било. Пеперудата продължи да се бори сама и въпреки гранитната твърдост на въглена, след няколко минути прекарани в жестока борба, успя да се измъкне цялата. Въпреки че току що се бе родила крилата й не бяха закърнели. В началото бяха без никакъв цвят – прозрачни, сякаш изтъкани от сълзи. Телцето й също бе почти прозрачно като единствено една малка точка имаше цвят. Жълточервен, огнен цвят. Ала той сякаш бе жив и постоянно сменяше огнените си нюанси. И само ако се загледаш по внимателно можеше да забележиш, че този вълшебен цвят идваше от една малка сфера, която се намираше в стомаха на пеперудата. В сферата беше заприщен огънят на един пожар, на една чиста душа. Пламъчето в нея засия толкова силно, че за миг Йоан не можа да устои на светлината и затвори очи. Когато отново ги отвори видя, че огъня в сферата я беше напуснал и се бе разпръснал по цялото тяло на пеперудата, включително и крилата, които в този момент горяха в собствен пожар. Насекомото се раздвижи. Малката й душа се разшава и тя размаха крила, сякаш бе готова всеки момент да политне. Йоан панически сви пръстите си в юмрук, така притисната из между дланта и почервенялата превръзка, която вече не успяваше да заприщва кръвта, пеперудата нямаше къде да мърда. Дали от липса на опит или пък заради слабата чувствителност на наранената му ръка, Йоан стисна по-силно гадинката, но вместо да я премаже се случи точно обратното. Острите и крака, които толкова много приличат на игли, се оказа, че може да изпълняват същата дейност и се забиха надълбоко в дланта. Толкова надълбоко, че черните им върхове се показаха от опаката страна на ръката му. Йоан не издаде никакъв звук, въпреки новата болка, по-остра, противна, пронизваща директно нервите в мозъка, опияняващо влудяваща дотолкова, че да накара човек да загуби съзнание. Ала това не се случи с него. Той дори не трепна. Поотпусна захвата на юмрука си и пеперудата се почувства по-свободна. Това я накара да освободи впилите се игли в ръката му. От миниатюрните дупки по дланта му избликнаха кървави струи. Кръвта му сякаш не искаше да стои повече в него и подложена под огромно налягане, започна да облива в аленочервена багра всичко наоколо.

Толкова много кръв. Не реално много.

Йоан почувства такава слабост, че беше готов да се свлече на земята. Потърси с поглед Тео. Стори му се, че приятелят му крещи нещо. Малкото човече, което му се видя още по-смешно, също отваряше безразборно устата си, ала до него не достигаше и звук. Просто всичко в него беше дотолкова изчерпано, че живота, който му бе останал отказваше да прави каквото и да е било. Същото важеше и за съзнанието му, което отказа да продължи да работи в изтормозеният му от болка мозък.

Всичко наоколо заплува, все едно Йоан бе паднал във водите на някоя бясна река. Можеше да се предаде, сигурен бе, че заедно с края на тази река идва и края на живота. Толкова бе лесно. Без повече болка. Нямаше нужда да се мъчи повече! Покоя идваше и той бе толкова съблазнително приятен. Тогава все пак малкото останала воля успя да роди една мисъл, която го върна обратно. Мисълта бе по-скоро като заключение, като равносметка на всичко, което бе преживял и когато си даде действително какво точно ще загуби, той моментално се опомни. Тялото му успя да произведе достатъчно количество адреналин и той успя да довърши започнатото.

Умът му се избистри и той погледна отново към пеперудата. Огнените ù криле бяха облени с кръвта му и това я караше да изглежда още по-неземна. Йоан присви, доколкото раните му позволяваха, пръстите и дланта си така, че да образува нещо като фуния. Вдигна ръката си високо, до нивото на главата си и я приближи на сантиметри от себе си. Погледна за сетен път пеперудата – неговият спасител и изпита много странно чувство, единственото, с което можеше да го сравни бе любов, доколкото имаше престава за нея. Почувства, че трябва да станат едно цяло. Ръката му поднесе вълшебната пеперуда до устните му. Ако имахте шанс да го видите, бихте си помислили, че се готви да я целуне, но в действителност се случи нещо друго. Когато устните му я докоснаха и той усети вкусът й, който се бе смесил с този на кръвта му, той направи нещо, което му се стори толкова естествено. Пое дълбоко въздух през импровизираната фуния, която бе сътворил от пръстите и дланта си. Пеперудата, която беше в нея полетя към гърлото му, което я засмука. Гадинката се озова в царството на вътрешностите му. Почувства се като у дома си.

Йоан падна на колене. Почувства, че ще повърне. Насекомото подразни хранопровода и той бе готов да го върне отново на бял свят. Ала пеперудата беше на друго мнение. Разпери колкото й беше възможно крила, същото направи и с крачетата си, които се впиха в хранопровода му. Йоан зави, болката беше нечовешка. Всеки дъх, който пълнеше дробовете му с въздух беше съпроводен с отвратително чувство. Всеки път щом гръдният му кош се разширяваше иглите на пеперудата се забиваха все по-надълбоко и все-надълбоко, вследствие на което из вътрешностите и белите дробове се разляха кървави реки. Не му достигаше въздух, по устата му се стече пяна, която беше червена на цвят. Беше изцъклил очите си, които се пръснаха от всичкото напрежение. От очните му кухни бликнаха кървави струи, същото се случи и с носа му, както и с всеки друг естествен отвор на неговото тяло. Йоан започна да говори нещо, ала думите му не бяха подредени в някакъв смисъл. За сметка на това обаче всеки път щом отваряше уста от не бликваше кървава струя. Единствената дума, която можа да се разбере бе МРАЗЯ, след нея я последва гърлен задавен звук, който трябваше да прозвучи като ВИ, ала през нараненото гърло дойде единствено един хрип, който се оказа последен.

Йоан умря. Преди това обаче усети такава болка, която мнозина не могат да усетят през целия си живот. Преди това искаше да каже, че съжалява за избора си. Искаше да прокълне шамана, както и приятеля си, които го обрекоха на всичката тази болка. Безсмислена болка, която бе непоносима. Преди това много му се искаше да върне времето назад и да не приема сделката. Преди това искаше да направи още толкова много неща, но така и не успя, защото вече беше късно.

Да, Йоан умря. И той бе мъртъв през остатъка на нощта, както и през целия следващ ден, със залеза, на който обаче, на едно случайно място, далеч от джунглата, в земята се появи един огромен пашкул. От него се роди една неземна пеперуда и един човек. Ала и човекът не бе обикновен, освен, че притежаваше няколко свръх способности, той не изпитваше никакви чувства, защото нямаше душа. Всъщност душата му беше затворена в една малка сфера, която се намираше в стомаха на пеперудата. За това той е улови преди нощта да свърши и слънцето отново да облее земята с топлите лъчи. Той я погълна и заедно с нея отново намери своята душа, както покоя си и отново умря, ала бе мъртъв единствено през деня, защото заедно със залеза той се роди от своя пашкул, заедно със своята пеперуда и всичко започна от начало.

Този необикновен човек се казваше Йоан и името беше единственото, което му остана. Той се беше превърнал в ловец на пеперуди. Заради това с рождението на всеки ден той умираше, а със смъртта на деня той се раждаше. Това щеше да продължи завинаги или поне докато съумяваше да улавя своята пеперуда. Понякога това беше лесно, друг път не чак толкова. Понякога нощите бяха безлични, друг път изпълнени със страст и премеждия, но през всяка една от тях той успяваше да улови своята пеперуда...