Ах, че мен, дядо, додея,
любовни песни да слушам,
а сам за тегло да пея …“ Хр. Ботев.

И на мен така, додея ми.
Време е да сменя темата на писанията си, но с какво да я сменя?
И реших – ще разкажа някои от ловните си истории.

Ще започна с това

                                         КАК СТАНАХ ЛОВЕЦ

След завършване на военновъздушното училище, през 1967 година, бях назначен в авиополка в град Толбухин.
Ще ме извините, че няма да го наричам Добрич, а Толбухин, но така текат мислите ми, с тогавашното му име. Да искате да пиша Добрич, е все едно да искаме преживелите блокадата на Ленинград да казват, че са преживели блокадата на Санкт Петербург.
Та като пристигнах в Толбухин, реших и аз да стана ловец. Но бройката на ловците била запълнена и се говореше, че нов ловец вече ще се приема само ако някой от старите почине.
Въпреки това подадох молба за членство в съюза. Написах, че дядо ми е бил ловец, че баща ми е ловец, че братята ми са ловци. Че от дете много обичам природата, че съм абониран и чета всички ловни списания, включително и съветските. Че съм бил състезател по ловна стрелба и спининг. Но на курсантите не е било разрешено да бъдем и ловци, и затова кандидатствам едва сега.
Никой в рода ни обаче не е бил ловец, освен един от вторите ми братовчеди (ако по-нататък стане дума за него). Но не смятах тази си лъжа за грях; напротив, мислех си, че и да бъда разобличен, няма да ме е срам; защото от това само ще проличи колко много ставам за ловец: нали за ловците и въдичарите е нормално да лъжат и да се хвалят.
Но това не значи, че и в тези си разкази нещо ще преувелича или ще излъжа, напротив, в тях няма да има нито една лъжлива дума!

И председателят на ловния съюз в Толбухин, в един разговор с ловци от поделението ни, казал:
- Тая година няма да приемаме нови ловци, но във вашето поделение има едно момче – дядо му бил ловец, баща му ловец, братята му ловци. А той пък бил състезател по спининг и ловна стрелба. Него ще го приемем.

Но не стана нужда да приемат само мене. Варненци, понеже имали много ловци, а малко площ, поискали да вземат част от площите на толбухинци, на които на един ловец се падала много по-голяма площ. Толбухинци пък казали: защо ще даваме площ на варненци, не можем ли ние да си приемем още ловци. И направиха курс за нови ловци.
Курсът беше организиран като по книга - с лекции, с изпит по теория и с практически изпит по стрелба на ловния им полигон в парка “Кованлъка”– стрелба по асфалтови панички и по “бягащ заек”.
По паничките грешка нямах – и бях стрелял по панички, а и старите ловци ме предупредиха: няма да избързваш да стреляш, ще изчакаш паничката да се отдалечи. Защото ако паничката е близо, сачмите летят на тесен сноп и може да я пропуснеш. А ако е по-далеч, сачмите се разпръскват в широк сноп, и все ще я настигнат и ще я пръснат.
В стрелбата по бягащ заек обаче се изложих. От едно прикритие изскача и по релси се движи тенекиен макет на заек, който след три-четири секунди се скрива зад друго прикритие; и ако го улучиш, обръща посоката си.
Тук имаше много добри стрелци. Аз обаче не можах да обърна посоката му. Виждаше се как сачмите плющат и отскачат от ламарината му, но той не обръщаше посоката си. Явно никоя не улучваше пластинката, която да даде контакт и да обърне посоката му, или контактът нещо се беше повредил. За да не ме скъсат на изпита, разрешиха ми да пробвам с още два патрона – пак не успях. Ега ти състезателят по ловна стрелба! Дадоха ми изпита по милост.
Държа да кажа още в началото, че аз никога не съм бил запален ловец. Исках да стана ловец, защото много обичах природата. Обичах да скитам сред нея. Да скитам сам. Но ако скиташ така сам, без някаква видима причина, ще те смятат за луд. А ако си с пушка, ще казват, че си ловец. Не че има някаква разлика, де.
Станах ловец и затова, защото това по онова време беше мода, беше престижно. Но само след няколко години сам се отказах от това хоби. Поради това ловните ми приключения са малко и незначителни, и въобще с тях не се гордея. И разказите ми за това как сме стреляли и убивали животни и птици, сигурно ще са неприятни за четене. Не ги четете. Но за да се освободя от тях, аз трябва да ги опиша.

(Следва)