Стремглаво тичаха напред, пренебрегвайки болката в краката и дробовете си. Не можеха да спрат, не сега, не и когато избавлението им се струваше толкова близо.
Чуваха зад гърба си трополенето на множество крака, лая на бесни помияри, ругатните на ядосани ловци.
Ако ги хванеха — край… щяха да им ги умъртвят бавно и болезнено. Дали цял живот щяха да прекарат в бяг, докато неуморните преследвачи им дишат във врата?…
Съзряха я. Малка пещера, с цъфнали дървета отстрани, приветстваше блудните си синове, канейки ги да се скрият дълбоко в недрата й, да измамят носовете на кучетата и погледите на мъжете.
* * *
За щастие Алекс никога не се разделяше с две неща — със сгъваемия си нож и джобното фенерче.
Той осветяваше пътя пред себе си, следван от най-добрия си приятел. Преследвачите вече нямаше как да съзрат малкото светлина, от едва дванадесет лумена. Ставаше все по-студено, а влагата раздираше гърлата им, при всяко поемане на дъх. Но не можеха да си починат… не още, не бяха достатъчно далеч.
Сп ...