Стремглаво тичаха напред, пренебрегвайки болката в краката и дробовете си. Не можеха да спрат, не сега, не и когато избавлението им се струваше толкова близо.

Чуваха зад гърба си трополенето на множество крака, лая на бесни помияри, ругатните на ядосани ловци.

Ако ги хванеха — край… щяха да им ги умъртвят бавно и болезнено. Дали цял живот щяха да прекарат в бяг, докато неуморните преследвачи им дишат във врата?…

Съзряха я. Малка пещера, с цъфнали дървета отстрани, приветстваше блудните си синове, канейки ги да се скрият дълбоко в недрата й, да измамят носовете на кучетата и погледите на мъжете.

* * *

За щастие Алекс никога не се разделяше с две неща — със сгъваемия си нож и джобното фенерче.

Той осветяваше пътя пред себе си, следван от най-добрия си приятел. Преследвачите вече нямаше как да съзрат малкото светлина, от едва дванадесет лумена. Ставаше все по-студено, а влагата раздираше гърлата им, при всяко поемане на дъх. Но не можеха да си починат… не още, не бяха достатъчно далеч.

Спря, чувайки как неговия другар изрева от болка. Обърна се, а пред него Саша се строполил с нос забит в твърдата скална почва. Изругавайки Алекс тръсна глава и се наведе към тялото. Не бе нужно да пита, какво е станало — единият крак на Саша бе пропаднал в дупка.

— Мисля, че го счупих… — проговори глухо раненият, без да вдига лицето си. Алекс отново прокле непредпазливостта си. Трябваше да предупреди Саша за дупката, която самият той ловко прескочи преди малко.

Последваха тихи стенания и общо напрягане на мускули, но в крайна сметка усилията им дадоха резултат…

Колко ли време мина? Час? Два? А може би само няколко минути? Алекс се заслуша. Не чуваше нищо друго, освен разбиващи се капки вода. Бе загасил фенерчето си, тъй като не знаеше колко още ще останат на едно място, а светлината им бе нужна, за да се измъкнат от пещерата, когато моментът настъпи.

— За какво си мислиш? Кажи ми…

Ако Саша можеше да види кръвнишкия поглед на своя другар, нямаше да пита така настойчиво. Алекс рядко се ядосваше, но цялата тази отвратителна ситуация, пилеше малко по-малко нервите му.

Онези ги бяха погнали като диви животни. Насъскаха дори грозните си кучета подире им. Ако ги заловяха, щяха да ги разкъсат на парчета… и защо? Защото бе в природата на ловците, ето защо. И тъкмо, когато Алекс се зарадва на укритието си и надеждата, че въпреки всичко, ще спасят кожите, Саша като пръв и неопитен глупак счупи пустия си крак.

— Трябва да се махнеш…

— Няма да те оставя тук сам! — отвърна му троснато.

— Няма да ме оставиш, ще умра от студ и глад в тая дупка. Не искам да те бавя, а дори и да се добера до изхода, отново нямам шанс. Ако ни хванат, ще бъде по-страшно, от това да заспя завинаги… — Алекс затвори очи и разбра, какво се иска от него.

Познаваха се от деца. Сякаш умовете им бяха свързани с невидима нишка. Правеха всичко заедно, дори първата си жена споделиха. Нямаше нещо, което да пожелае единият, без другия.

— Остави ме да помисля, затвори си устата!

— Ще се срещнем отново във вечността, приятелю, не искам да се чувствам виновен, ако нещо лошо ти се случи заради мен… — Саша говореше ли говореше, а Алекс отрицателно клатеше глава, раздиран от мъка.

Със сълзи на очи извади джобния си нож и освети лицето на своя най-пръв приятел. Никога нямаше да намери подобен нему, никога нямаше да се почувства отново цял, никога нямаше да си прости…

Погали студеното лице, хленчейки като дете. Докосвайки русата му коса, с треперещи пръсти притисна върха на ножа о врата му. Погледна го право в очите. Саша отвърна с усмивка и кимна примирено. Алекс тежко въздъхна, замахна и вкара острието до край…

Приятелят му започна да хрипти, да плюе кръв, да се гърчи. Нормална физиологична реакция, която не би могъл да потуши. Минаха безконечни мигове, преди тялото завинаги да спре да трепери…

Сега Алекс трябваше да се спаси… а след това…

* * *

— Чакай да ти разкажа, какво стана, докато беше в чужбина?

— Какво?

— Оказва се, че местният Джак Изкормвача, всъщност са дуо. Хората викат, че били педали…

— Полицията ги е заловила?

— Не, чуй само. Група ловци ги спипали в гората, докато психопатите обработвали поредната си жертва. Тръгнали да ги гонят и най-вероятно да ги линчуват, ама изродите се скрили в планината. Нормален човек никога няма да влезе в тия галерии…

— И…

— Ами ловците разпознали двамцата: единият бил педиатър, представи си само, а другият притежава ловно-рибарски магазин… ония, в края на улицата. Виждал съм го два-три пъти… както и да е, нашите юнаци не потърсили властите, искали да се саморазправят. От цялата гилдия, сега живи са само двама — Дебелака и Иван. Всички останали, както и семействата им, вече ги няма сред живите… Мисля си, обаче, че и полицията няма да може да ги опази дълго време.