Гледката бе впечатляваща. Момичето с многото плитки се катереше умело, като се захващаше във фугите между облицовъчните плочи. Винаги имаше три опорни точки и вероятността да падне бе нулева – така поне изглеждаше. За постигането на такова майсторство само талант не стига,  нужни са и упорити тренировки. Някои от протестиращите бяха затаили дъх, други ръкопляскаха.

  Момичето се изкачи на перваза и седна.  На красивото ѝ лице изгря усмивка. Хората нададоха възторжени викове. Тя извади знаме от раницата си и го развя, при което тълпата направо подивя. Атмосферата бе като на рокконцерт.

  След като снима десетина минути с професионалния си фотоапарат, тя се приготви за слизане. Не изглеждаше притеснена, явно не смяташе фасадата на административната сграда за сериозно предизвикателство.

  Движенията ѝ бяха уверени. Захватите ѝ – стабилни, безрискови. Това за нея бе като разходка в парка. Но мнозина, включително счетоводителят Теодор, който бе извадил телефона си и снимаше, се вълнуваха от гледката.

  В това време назряваше сблъсък между протестиращи и полиция – провокатор бе метнал бомбичка към входа на сградата. Ехтяха викове, летяха бутилки. Служителите на реда бяха вдигнали щитовете си и се готвеха да развъртят палките.

  На паважа се изтърколи граната със сълзотворен газ. Димът накара протестиращите да отстъпят. Виковете заглъхнаха, изместени от кихане и кашляне.

   Момичето с многото плитки сякаш не усещаше какво става долу. Слизаше спокойно, движейки се като по учебник по алпинизъм. Изведнъж се закашля, защото лютивият газ се издигаше нагоре.

  Последва неправилно движение и… падане.

  А височината бе почти десет метра.

  Теодор инстинктивно се хвърли напред, въпреки че гърдите му горяха от газа и очите му бяха насълзени. Опита се да хване падащата, което бе глупаво, защото петдесеткилограмовото ѝ тяло се бе ускорило неимоверно. Последва тежък удар и двамата се сринаха на паважа сред викове на уплаха и болка. Никой не им обърна внимание, защото бе започнала схватка. Двамата стенеха, вплетени в гротескна прегръдка. Минута по-късно припаднаха. За щастие напрежението спадаше и един от протестиращите се сети да извика линейка. Журналисти заснеха застиналите неподвижно тела. Скоро в далечината завиха сирени.

***

  Теодор лежеше вече трети ден в травматологията. Беше си платил за единична стая, за да му е по-спокойно. Болките не го тормозеха толкова, колкото неспособността да върши каквато и да е. Ръцете му бяха гипсирани и лежаха кръстосани върху гърдите. Можеше да мърда само върховете на пръстите си. Често ставаше да се поразтъпче, но главата му бе леко замаяна, така че се принуждаваше да присяда на леглото за почивка. Проклинаше глупостта си. Какво, по дяволите, го бе накарало да се опита да хване падащата като гюле луда катерачка? Някакъв наивен инстинкт, вероятно. Разбирайки, че тя е оцеляла, се бе зарадвал, но от друга страна го бе яд на нея. Заради нея щеше да страда месеци наред.

  Тъкмо се унасяше в ранния следобед, когато вратата изскърца и се отвори. На прага цъфна алпинистката. Беше облечена в омачкана бяла нощница и се подпираше на патерици. Бледността на лицето й подчертаваше тъмнотата на дръзките й очи. Устните й се извиха в усмивка.

  – Може ли да вляза? – попита тя и влезе, без да изчака отговора му.

  – Да, разбира се.

  – Ти ме спаси, много ти благодаря – каза тя, докато куцукаше към леглото.

  – Чак пък…

  – Така е, не се прави на скромен. Заради мен пострада, за което искрено съжалявам. Дойдох да ти благодаря. – Това нейно директно говорене на „ти“ незнайно защо не му се стори нахално.

  – Няма защо.

  – Казвам се Марина.

  – Теодор. Приятно ми е да се запознаем. Заповядай, седни. – Той кимна към пластмасовата табуретка до шкафчето.

  – О, не съм много по седенето.

   Той повдигна неразбиращо вежди. Тогава му направи впечатление, че тя е боса и ходи на пръсти. Всъщност едва-едва докосваше пода, тежестта на тялото ѝ падаше основно върху патериците, които силните ѝ ръце държаха здраво. Коленете ѝ бяха леко подгънати, сякаш не биваше да участват в движенето. В тази плашещо неестествена походка обаче имаше нещо елегантно.

  – Нима ще стърчите права? – Теодор се надигна от леглото.

  – Хей, ама ти наистина си джентълмен – смигна му тя. – Просто ме боли задникът и не мога да седя.

  – Надявам се не е нещо сериозно?

  – Пукнат ми е тазът на две места. Няма проблеми, не се притеснявай. Ако не бе омекотил падането ми с ръцете си, сега щях или да съм мъртва, или да лежа парализирана в гипсово корито.

  – Е… – Теодор се изчерви.

  – О, колко сладко се изчерви моят спасител!

  – Не трябва ли да пазиш леглото? – смени темата той.

  – По принцип да, но лекарите разбраха, че съм тренирана и привикнала към двигателна активност и ми позволиха да се тътрузя насам-натам. Честно казано обаче, не се чувствам много сигурна, не че има опасност да падна.

  – Прибери се в стаята си и си почини. Вече ми благодари.

  – Защо ме гониш! Искам да си побъбрим.

  – Не те гоня. Но не виждам защо трябва да се измъчваш.

  Тя присви очи. Примъкна се до леглото, наведе се и бавно се отпусна на него, измъквайки патериците изпод мишниците си. Легна странично върху покритите с одеяло крака на Теодор.

  – Така е по-добре – изпъшка тя и положи глава върху бедрата му.

  Теодор се почувства некомфортно от тази близост, не че тя му бе неприятна. А Марина просто лежеше и си почиваше, притворила очи и присвила немощните си крака. Той вече усещаше топлината на тялото ѝ през дебелото одеяло.

  – Може ли да поспя при теб? Адски съм уморена.

  – Разбира се – отвърна Теодор, като си каза наум: „Що за луда жена!“

  И тя наистина заспа, кротко като агне. Стотиците ѝ плитки се бяха разпилели върху постелята. Теодор се зачуди какво ще си помислят сестрите, ако видят тази гледка. После се успокои, момичета бе малко шантаво, но не биваше да му се впряга. Неусетно се унесе…

  Събуди се от хладни пръсти, които се плъзгаха по гърдите му. Марина бе пропълзяла нагоре и се взираше настоятелно в очите му през няколкото увиснали пред лицето ѝ плитчици.

  – Искам да ми направиш бебе – прошепна тя.

  Теодор се втрещи. Бе очаквал изненади, но не и такава.

  – Стига глупости – промърмори той. 

  – Знам, че ме харесваш. Личи ти по очите.

  – Имам сериозна приятелка.

  – Хубаво, имай си. Това не пречи да ми направиш бебе.

  – Ти си луда!

  – Това също го знам. Сега моментът е удобен. Има голяма вероятност да зачена.

  – Май забравяш, че сме в болница и че дори не се познаваме.

  – Ти ме спаси, искам бебе от теб. Сега моментът е удобен и по друга причина. Заради травмата няма да мога да спортувам. Тъй и тъй ще си седя вкъщи, сега му е времето да родя. Вече съм на двайсет и седем години.

  – Не!

  – Да! Усетих, че си се възбудил. Да действаме!

  Тя отметна одеялото и се зае да яхне удобно Теодор, който вече се бе отказал да протестира.

  Явно я болеше, защото няколко пъти примижа и изохка. Затрудняваше се да намести по подходящ начин краката си.

  – Откажи се! Тазът ти е счупен! Може да пострадаш!

  – Няма проблеми. Само недей да тласкаш! Лежи си спокойно. Аз ще се движа, както ми е удобно.

  – Може някой да ни види!

  – Няма страшно.

  Тя се надигна и моментално се получи дълбоко проникване. Макар да бе доста объркан, Теодор се наслади на преживяването. Стараеше се да не прави резки движения, за да не нарани Марина, която от време на време изпъшкваше от болка. Бързо стигнаха до оргазъм.

  – Ще ми се да продължим – каза тя, – но нямам повече сили.

  – Прибери се в стаята си и си почини!

  – Първо ще те нахраня.

  – Какво?

  Тя взе пакетчето с чипс, което лежеше на шкафчето и го разкъса със зъби.

  – Трябва да се хапва след физическо усилие. – Тикна едно резенче в устата му. – Горкичкият! Много съжалявам, че ти счупих ръцете!

  – Марина, прибирай се в стаята си!

  Тя го целуна по челото. Взе патериците си, подпря ги добре на пода и се набра на дръжките им, щадейки краката си, които явно не можеше да натоварва.

  – Защо си боса? Подът е студен, ще изстинеш.

  Тя го погледна през рамо и отвърна с усмивка:

  – Каквото и да обуя, се спъвам. Боса ми е по-удобно.

  Разчитайки на силните си ръце, тя запристъпя към вратата. Пръстите ѝ се отъркваха в пода, сякаш го галеха. Чрез тях тя само поддържаше равновесие. Малките ѝ заоблени пети се полюшваха нагоре-надолу, но оставаха винаги над пода. От кръста нагоре тялото ѝ излъчваше сила, от кръста надолу – слабост. Контрастът бе потресаващ.

  В този миг екна вик:

  – Марина, какво правиш тук! Нали ти казах да не мърдаш от леглото! – Беше старшата сестра.

  – Отскочих да видя човека, който ме спаси.

  – За бой си, момиче!

  Сестрата, която бе едра, здрава жена, награби безцеремонно катерачката и я понесе към стаята ѝ.

  Марина извърна глава и се провикна към Теодор:

  – Ако не се е получило, пак ще намина.

  – Заповядай – отвърна Теодор, без да се замисля. После се зачуди дали не полудява. Ако не друго, то поне разполагаше с предостатъчно време да разсъждава по въпроса.