Лястовицата
1 min reading
Беше старо,стабилно,вековно дърво.На пролет-удоволствие да гледаш как разцъфва,лете-примамливо сенчесто,есен-шарено,красиво и същевременно навяващо тъга,зиме-почти голо,някак самотно изглеждаше.Беше наистина прекрасно да се губиш в нежната му ,опияняваща зеленина или пък да хербарийзираш някое от големите му хубави листа,просто така за да ти носи спомен през мразовитата зима,да ти носи спомен от пролетта и да събужда в теб желание за зеленина и красота.Изглежадаше огромно,силно,несломимо.Всяка пролет една лястовичка свиваше в могъщите му клони гнездо,снасяше и отглеждаше рожбите си.И така една късна пролет лястовицата пак бе свила своето гнездо и беше поверила беззащитните си рожби на вековното дърво,излязла бе за да потърси мъничко храна,че да нахрани децата си.Но нещеш ли буря зла излезе,дъжд обилен заваля,небето загуби синята си красота и стана мътно,почрня.Светкавица просветна в тъжното небе и сякаш донесе малко измамна светлина на света.Малките лястовички жално записукаха,зовяха маика си на помощ,но гръмовете заглушиха безсилният им плач.В един миг ужасен падна страшен гръм,разцепи на парценца огромното дърво,а лястовицата злощастна бе закъсняла...Върна се след час,потърси своето гнездо,но и то като дървото бе загубило красотата и живота.Болката разтърси цялото й малко ,крехко тяло и тя отново отлетя,да лети нейде по непознатия пълен с мъка свят,да се лети сама -без семейство и без гнездо.
Така и аз съм като нея-скитам се по този тъжен свят ,скитам се съвсем сама-без семейство и без дом.
© Теодора Дамянова All rights reserved.
