8.

Натоварихме се в джипа и поехме на юг. Пътуването не продължи дълго, като след малко повече от половин час, свихме по един черен път, който се спускаше към морския бряг. След около десетина минути се озовахме в малък залив, северният край на който се затваряше от нещо като нос, а в южния край се виждаха няколко рибарски хижи и неголям дървен пристан. Джипът сви към малкия нос и не след дълго спря пред голяма метална порта. Природата бе оформила това пространство с почти хоризонтална повърхност, ширина около десетина метра, навлизаща в морето на не повече от 30 метра, като цялата скална маса се издигаше на 5-6 метра над водата. От двете страни на портала се издигаше над два метра зид, който опираше в двата склона и ограничаваше достъпа навътре. Водачът ми извади връзка ключове, отвори едното крило и вкара колата във вътрешното пространство. Озовахме се в нещо като дворче. Малка къщичка с обширна веранда, повдигната само на едно стъпало от земята, заемаше северният край, а в дъното, почти до крайната точка, се виждаше дълъг обширен хангар.

- Ще ми помогнеш ли с багажа? – прекрати огледа ми гласът на Светла.

Тя се бе упътила към къщата с връзката ключове в ръка.

- Разбира се. – вдигнах капака на багажника и измъкнах двете торби, които Светла бе поставила на тръгване.

Упътих се към верандата, където домакинята ми стоеше пред вратата, сякаш забравила думите, които я отваряха.

- Какво става? Забравила си паролата ли? – казах, заставайки зад гърба ѝ.

- Не, не. Не съм идвала тук откакто Борис си отиде. – отговори тихо тя, продължавайки да стои в нерешителност пред заключената врата.

За първи път споменаваше нещо, свързано с предишния ѝ живот, а аз за първи път чух името на съпруга. Оставих торбите до стената и тихо се отдалечих до парапета. Оттук се откриваше разкошна гледка към морето, конкуриращо се по синева с небесния свод. Чух прещракването на ключ и отварянето на вратата, която издаде остър скърцащ звук. След малко, Светла излезе, носейки два шезлонга. Взех ги от ръцете ѝ и ги поставих с лице към морската шир, а тя се върна и донесе една пластмасова маса, която бързо сглобих. Появиха се и чаши, придружени с термос с кафе и бутилка кола. Не бързах да подхвана разговор, оставяйки я да настрои емоциите си.

- Исках да продам това място, след случката със съпруга ми, но Таневи ме разубедиха. – започна тя. – Зарекох се повече да не стъпя тук, но нещо ме накара да те доведа. Искам да ти покажа места, които са ми скъпи, въпреки спомените които събуждат. Все някога трябваше да се преборя с миналото и реших, че ти ми вдъхваш достатъчно смелост да го направя. В този залив загина Борис и тук разпръснах праха му. Моля те, не се сърди, но сама нямаше да мога да дойда.

- Нямам никакво намерение да се сърдя. – пресегнах се и хванах ръката ѝ. – Напротив, за сетен път се уверявам, че съм се запознал със силна жена. Може би трябва да кажа нещо успокоително, но в главата ми се въртят само баналности, които ще прозвучат адски глупаво.

- Благодаря ти, Калине. Това, че си тук, ми е достатъчно. Хайде сега да ти покажа нещата, за които те доведох. Обличай банските гащета.

Хвърлихме дрехите и по бански костюми се отправихме към хангара. Помогнах ѝ да отворим голямата врата и влязохме във вътрешността му. Почти половината от пространството бе заето от великолепна моторница, окачена на въжета, така че, при задействане на лебедката, лодката стъпваше на дървени направляващи, които я отвеждаха директно във водата. В малка стаичка до входа, обзаведена с маса и няколко стола, Светла свали от закачалката два водолазни неопренови костюма, облече единия и ме накара да се намъкна в другия. Беше ми малко широк, което говореше за сериозната фигура на съпруга ѝ, ако костюмът беше негов. Спуснахме лодката и след няколко минути бяхме вече в средата на заливчето. Тук капитанът запали мотора и се понесохме в открито море. Не знам какви ориентири ползваше, но не след дълго спряхме по средата на нищото, като брегът едва се забелязваше нейде отзад. Вече се бях досетил, че ме очаква подводно приключение и се опитвах да демонстрирам спокойствие. Светла извади от вътрешността на лодката две екипировки и ми помогна да се справя с моята. След това спусна котвата и малка стълба от едната страна и проведе кратък курс за ползване на съоръжението за дишане. Надяна своята, хвана ме за ръка и двамата скочихме във водата. Не знам как да опиша това приключение, но през цялото време се чувствах не на място. Не знаех колко време сме прекарали във водата, но непрекъснато чувствах недостиг на въздух и въпреки невероятните гледки, все ме теглеше към повърхността. А момичето до мен, бе в стихията си. Държеше ме за ръка, инструктираше ме със знаци как да маневрирам, два или три пъти се залепихме и на дъното и всичко това в обкръжението на един невидян до този момент свят. Най-накрая дочаках сигналът за издигане и дивейки се на невероятната ѝ способност за ориентация, забелязах с облекчение силуета на лодката, а не след дълго вече дишах с пълни гърди, проснат по гръб в нея. Трудно е за човек, чувстващ се истински само когато усеща твърда почва под краката си, да окачестви това преживяване със суперлативи, но се постарах да не изглеждам смутен. След дълга почивка повторихме упражнението и за моя изненада, всякакви притеснения ме бяха напуснали вече. Може би щяхме и да потретим, но излезе вятър, който русалката до мен определи като предвестник на неприятности, така че обърнахме носа и след около час, седяхме облечени на верандата, пред отрупана със закуски маса и споделяхме впечатленията си. Не бяха много моментите от времето, през което бяхме заедно, в които това момиче да изглежда толкова жива, толкова въодушевена. Разбрах какво означава морето за нея и как ѝ въздейства и се замислих за разговора, който предстоеше. И в предишните дни, и снощи, обмислях внимателно това, което трябваше да кажа и така и не успях да се подготвя както трябва. Явно умовете и на двама ни бяха заети с подобни мисли, защото постепенно разговорът замря и в един момент усетих, че мълчанието става продължително. Нямаше смисъл да отлагам повече и поех инициативата.

- Светла, знам че очакваш изясняване на отношенията ни, затова, ще говоря откровено.

Почувствах как тялото ѝ, разположено в шезлонга до мен, се напрегна, а сивите окръжности се изпълниха с плахост и замряха в очакване.

- В разговора ни снощи, Танев изрази една версия на нашите отношения, която отхвърлих, но в часовете на нощен размисъл установих, че е много прав. Виж, почивката ми надхвърли лимита си и аз утре заминавам. Изчерпах възможностите за отлагане и трябва да се връщам на работа. Длъжен съм да призная, че никога досега не съм имал такъв период в живота си. Срещнах жена, в която се влюбих, която отговори на чувствата ми и дните прекарани с нея никога няма да бъдат забравени. Въпросите, който най-често си задавах до днес бе, дали е възможно продължение на връзката ми с тази жена? Дали като се събудя, тя ще се окаже от плът и кръв и ще седи отново, прегърнала ме, в скута ми? Мога ли да забравя някога тези сиви очи, които така ме омагьосват, че губя всякаква способност за съпротива? Не намерих отговори, но един се въртеше най-често в главата ми, че това е не невъзможно, но много трудно осъществимо. И затова вариантът, описан от Танев е разумен. Може би, ако сега се разделим, последствията няма да бъдат толкова тежки за двамата. Ще преболедуваме неизвестно време, но всепризнато е, че времето е универсален лечител.

Тук вниманието ми бе привлечено от една светкавица, която озари хоризонта и ме накара да прекъсна. Сега чак забелязах тъмните облаци, които се виждаха в далечината, сигурен знак за задаваща се буря и с огорчение помислих, че идва краят на хубавото време. Идваше краят на тази вълшебна седмица и това ме изпълни с тъга, не исках това да свършва и знаех, че е невъзможно.

- Благодаря за откровението, Калине. – върна ме в реалността тих треперещ глас.

Погледнах към седящата до мен красавица и видях, че въпреки самообладанието, което се мъчеше да демонстрира, тя е на ръба на емоционален срив.

- Аз … може би имах някакви илюзии, но усещах подобен край. Благодаря за всичко, което ми подари, не те обвинявам, не ти се сърдя …

Сълзите ѝ всеки момент щяха да плъзнат по бузите, а ръцете ѝ, стиснати до побеляване, не можеха да спрат треперенето.

- Светла, изчакай, не съм свършил, момиче. – сложих ръката си върху нейните. – Да, вариантът с раздялата наистина е най-смисленият, но не съм казал, че решението ми е в този дух. Реших, да те попитам следното: Можеш ли да ме допуснеш достатъчно близо до себе си и би ли желала да прекараш следващите години с магаре като мен, което има странни навици и непоносим характер?

Тук вече сълзите ѝ се затъркаляха по бузите, но на лицето ѝ цъфна разкошна усмивка и въпреки все още треперещия глас, успя да проговори:

- Калине, ти си най-свирепият човек, когото съм срещала. Как ще живея с теб? Та ти в една секунда ме убиваш и съживяваш едновременно. И въпреки това, да, искам да живея с теб, колкото и невъзможен да си.

Станах, грабнах я в ръцете си и се завъртяхме на верандата, смеейки се като деца. Разменихме водопад от целувки, докато най-накрая се добрах изтощен до шезлонга и се отпуснах с достигнатата мечта в ръцете си.

- Светла, има един незаобиколим проблем, който трябва да обсъдим. – започнах със сериозен глас.

- Моля те, Калине, само преди няколко минути едва оживях.

- Извинявай, ако аз съм бил причината …

- А кой друг?

- Да, имам известно участие, но моля те, изслушай ме. Бих искал да напуснеш това място и да дойдеш при мен. Знам колко е трудно това, видях и днес, какво е за теб морето. И това беше единственият проблем, по който мислих най-дълго и да призная, нямам отговор. Мога да ти предложа покрив над главата, и се надявам, че ще мога да осигуря живота ни. Но не знам как би се разделила с това място, тук е почти целият ти живот. Затова, ако искаш, не ми отговаряй веднага. Може би има някакво решение, което не съм видял, но искрено те моля, не настоявай аз да се преместя тук. Разбира се, ако силно го искаш, бих го направил, но няма да издържа дълго.

- Усещам го, Калине. В минутите, когато мечтаех, че ще се съберем, аз също стигах до този въпрос и също като теб не намирах отговор. Все пак, имам идея, но искам преди това да разговарям с Танев. Остави ме да го направя тази вечер и след това ще я обсъдим заедно.

- Разбира се. – подкрепих решението ѝ с целувка, след което, по взаимно съгласие, се заехме със събирането на багажа, а и бурята наближаваше и нищо чудно да ни настигнеше преди да се приберем в хотела.

Натоварихме се отново на автомобила, като този път, по молба на Светла, седнах зад волана. А тя се зае с телефонни разговори, нещо което продължи почти до входа на хотела. Винаги съм смятал тези разговори за нещо лично и съм се старал да се усамотявам, когато ми се налага да ги провеждам. Затова презирам хора, демонстриращи неуважение към присъстващите, залепвайки телефонните си апарати на ухото при позвъняване. Едно от нещата, които харесвах в Светла, че тя изпитваше същата свенливост или по-скоро тактичност и до този момент не си спомнях да е разговаряла в мое присъствие. Но явно ме чувстваше вече достатъчно близък, а това ме заливаше с приятни усещания. Със сигурност, първият разговор беше с Анна, с която уговори среща със съпруга ѝ, веднага щом се приберем. Разговорът беше прекъсван на няколко пъти от изригвания на великолепния ѝ смях, като усещах погледът ѝ върху себе си, което подсказваше вероятната тема.

- Успял си да впечатлиш Танев. – подхвана ме тя след края му.

- В какъв смисъл? – изразих учудване, спомняйки си разговора ни с него снощи.

- Ани ми каза, че бил много доволен от теб, изразявайки се по следния начин: „Най-после нашето момиче си намери майстора.“ – сполучливо го имитира спътницата ми, заливайки се от смях.

- Дано не е имал пред вид онази история с Маргарита. Но Танев няма вид на човек, който е чел Булгаков.

- Каква Маргарита?

- Има една история, описана от Михаил Булгаков, в която един от главните герои е Майсторът.

- О, чела съм я. Но това е много тъжна история. Не искам да я възпроизвеждаме.

- Не, светло момиче. Все пак, когато Майсторът е срещнал Маргарита, е бил на път към лудницата. А аз бях тук на почивка и може би, в добро здраве.

Получих целувка по бузата, след което дарителката ѝ захвана следващите разговори. Опитах се да изляза от ролята на слушател по неволя и се съсредоточих върху пътя, където първите капки, предвещаваха това, което щеше да ни връхлети след малко. И то не закъсня. Валеше като из ведро, когато спряхме пред входа на хотела. Там ни чакаше Данчо с чадър в ръка, предупреден по телефона, който придружи спътницата ми до фоайето, докато аз притичах възможно най-бързо. Светла хукна към асансьора, предупреждавайки, че се връща след минута и ние останахме сами.

- Е, казвай, Данчо, как мина? – веднага го подхванах аз, показвайки върховно любопитство.

- Ела! – дръпна ме към един диван той. – Всичко мина като по ноти. Имаш хилядите благодарности на Станилов, към които присъединявам и скромния си глас.

- Чудесно. Олекна ми. А имаше ли проблеми с връщането?

- Имаше, докато успея да убедя Диана да облече униформата на камериерка и да влезе да изчисти апартамента. Справи се чудесно, но още ми се сърди, че е трябвало да чисти банята, от повърнатото от обитателите. Иванов въобще не се събудил, а тя набързо изгонила двете хубавици за да не ѝ пречат.

- Браво на това момиче. А имаше ли среща с ченгето?

- Да, всички останахме изненадани от персоната, която ни посети. Едно от най-висшите ченгета в момента. Тръгнаха си малко преди да започне бурята. А Иванов е в отвратително настроение. Ей го там, в лобито, с един от охраната. Цял ден не е спрял да пие. Неговите хора ми казаха, че всеки момент ще тръгват. Сигурно изчакват да намалее малко този порой. А, Светла идва. Ще тръгвам, но ако искаш после може да се видим в бара. Имам интересни неща за теб.

- С удоволствие.

- Калине, - спря до нас запъхтяна Светла, която носеше някакви папки в ръце, - Данчо ще ме закара до къмпинга. Така се уговорихме с Танев, той е там. Надявам се да свършим бързо.

- Няма проблем, аз ще използвам времето да опаковам багажа.

- Ох, не ми напомняй. – доближи се тя до мен. – Иска ми се да те заключа горе завинаги. И знам, че това е невъзможно. Имаме все още тази нощ, няма да се бавя.

Целуна ме бързо и хвана Данчо под ръка. Аз се упътих към асансьора с багажа в ръце, като пътьом хвърлих поглед към масата в лобито, където седеше Иванов. Може би така ми се стори, но обектът на взлом, когото посетих снощи, шепнеше нещо в ухото на една от мутрите и сякаш поглеждаше в моята посока. Качих се в апартамента и след като минах под душа, извадих голямата чанта и започнах да подреждам багажа си. Оставих само тоалетните принадлежности, събиращи се в една ръчна чантичка, а голямата реших да занеса в колата в гаража. Слязох с асансьора и се упътих към „Пежото“. Видях мутрите на Иванов, които се въртяха около джиповете, паркирани малко по-далеч и реших, че заповедта за потеглянето им е в ход. Оставих чантата зад колата, отключих я и дръпнах лостчето, с което се отваряше багажника. Минах отзад и се наведох да вдигна чантата. Страшен удар по главата ме хвърли в огромна черна дупка.

Връщането ми в съзнание бе съпроводено с неистова болка в черепа. Трябваше ми известно време за да осъзная, че не мога да се помръдна и още малко време, за да установя, че причината за това е привързването към някакъв стол, намиращ се в мрачно и влажно помещение, осветявано от една единствена крушка, точно над главата ми. Стоновете ми раздвижиха две фигури, които се приближиха, казаха си нещо и едната изчезна зад врата, в дъното на помещението. Докато поемах жадно въздух през носа, тъй като устата ми бе облепена с тиксо, в помещението се появиха три фигури. Едната се приближи и влезе в кръга светлина, така че въпреки страшната канонада в главата ми, успях да разпозная доскорошния ми съсед в хотела, Иванов. В едната ръка държеше някакви листа, а в другата стискаше неизвестен предмет. Мозъкът ми заработи на бързи обороти, въпреки страшните болки, мъчейки се да анализира причината за присъствието ми в това състояние тук, както и хората, които със сигурност ми го бяха осигурили. Единственото до което успях да стигна бе, че няма как причината да е снощното ми похождение, освен ако

не бяха информирани от хората на Станилов, нещо което веднага отхвърлих. Вперих поглед в лицето на Иванов, придавайки си израз на велико изумление. След като ме огледа отгоре до долу, похитителят ми протегна месестата си ръка и със замах отлепи лепенката от устата ми. Това предизвика силна гласова реакция от моя страна, но бях благодарен за възможността да възстановя нормалния ритъм на дишането.

- Ето те и теб научен сътрудник Калин Александров. – с изненадващо тънък глас проговори фигурата срещу мен, вглеждайки се в листата. – Ще ме извиниш за нестандартната покана, но трябва да изясним нещо с теб.

- Нямам честта да, Ви, познавам и настоявам за обяснение защо съм тук и в това състояние. – събрах сили да отвърна.

- Състоянието ти може да се промени драстично, в зависимост от отговорите, които ще получа.

- Пак повтарям, не, Ви, познавам и нямам понятие какво е общото между нас. – упорствах аз.

- Виждам, че си нетърпелив, затова направо по въпроса.

Тук Иванов отвори ръката си и в нея блесна елипсоидът, предметът, който бе причина за някои неочаквани събития напоследък.

- Познато ли ти е това? – тикна дланта си в лицето ми.

- Не. – отговорих без забавяне.

- Огледай го внимателно. Сигурен ли си, че не си го държал в ръце?

- Казах, Ви, вече. – упорито се придържах към учтивата форма. – Не пуша и не колекционирам запалки.

- Значи запалки.

Иванов се обърна и подаде листата на стоящия зад него, след което бръкна в джоба, откъде ръката му излетя и тресна по лицето ми. Инстинктивно дръпнах главата назад, но възможностите бяха малки. Ударът се стовари над окото ми и разцепи веждата. Рукна обилно кръв, която бързо напои тениската ми. Схванах, че ръката му е въоръжена с бокс и изсипах хиляди благословии по повод безпомощното си положение. Ако разговорът продължеше по този начин, много скоро лицето ми щеше да се превърне в каша. Придадох си уплашен вид и дори пуснах леко гласа си в скимтене.

- Сега проясни ли ти се малко главата? Пак ще попитам, къде е близнакът на този предмет?

Този път се въздържах от отговор, но това не попречи на инквизитора да стовари нов удар, след който почувствах парче от зъб в устата си. Изплюх го, заедно с кръв и храчки и се облегнах на стола. Мъжкарското поведение щеше да вбеси домакина ми и шансът да изляза оттук би тръгнал стремително надолу. Трябваше да разбера с какво разполага Иванов и да се опитам да използвам пропуските в информираността му.

- Моля, Ви, господине. Честна дума, не разбирам за какво говорите.

- Аз съм търпелив човек, Александров и мога да стоя тук докато не ми разкажеш биографията си. Тя едва ли е толкова интересна и за да не заспя от скука, ще опресня последните дни от живота ти. Преди около седмица, си гостувал в моя район, на гости на един човек, когото добре  познаваме и двамата. По време на гостуването ти, се е случила случка, в която си взел дейно участие. Искам да ми разкажеш подробно какво се случи там, когато си слязъл в дерето при катастрофиралите.

Аха, значи е разбрал за участието ми по някакъв начин, въпреки, че е малко странно как е успял да ме разпознае, след като никога не сме се виждали. Но, да не бързам. Разказах му подробно всичко, което направихме с Барабата и екипа спасители в онова дере, като, разбира се, премълчах за тефтерчето и елипсоида. Впусках се в най-малки подробности, добавяйки по този начин усърдие в поведението си, което да го увери в желанието ми да му помогна с всички сили.

- И искаш да кажеш, че не си намерил подобен предмет в колата или не си пребъркал джобовете на ония нещастници?

- Не съм такъв човек, господине. Гледката беше ужасяваща, а както казах, не съм пушач и не ми трябват запалки. Пък и споменах вече, че много за кратко бях долу сам, преди да се присъедини докторът. След това дойдоха и следователите и започнаха оглед, а мен ме изпратиха горе.

- Хм, струва ми се правдоподобно …

- Нямам причини да, Ви, лъжа, господине. Ако действително е имало подобен предмет там, най-вероятно са го взели следователите. Може да попитате и доктора, може би той е забелязал нещо подобно.

- Ще го попитам, и твоя приятел също. Онова ченге май ме подхлъзна, - обърна се към своите хора биячът. – може да е взел другата половина и сега да се опитва да си вдигне цената. Копеле.

Да-а, нещата се изясниха. Значи ченгето му е разказал за участието ми, само че остава загадка как са ме открили в хотела. Спомних си, че при разпита казах, че ще пътувам за това място и ако някой от системата се е поинтересувал, не е било голям проблем да ме открият в апартамента на Светла. Гадост. Какво ли ме очаква нататък? Този въпрос получи отговор в следващите секунди.

- Стягайте се, прибираме се. – прозвуча гласецът на Иванов и запали лъч надежда в душата ми.

- А с този кво да правим, шефе? – поинтересува се една от останалите фигури, които не виждах, защото бяха в сенчестата част на помещението, но предположих, че са от мутрите на похитителя ми.

- С този ли? Поразкрасете го малко, това ще е подаръкът ми за гостоприемството на онази кучка от хотела. – изкиска се шефът им. – След това го оставете някъде по пътя.

В помещението останаха две фигури, а останалите се изнизаха след туловището на Иванов. Мутрите се заеха усърдно с изпълнението на задачата, която не успях да проследя до края, тъй като изгубих съзнание.

Новото завръщане в реалния свят бе съпроводено с нова по-силна болка, този път обхващаща голяма част  и от тялото ми и същото усещане за обездвиженост. Към усещанията за болка се добавяше и някакъв остър звън, който допълнително усилваше въздействието на чуковете в главата ми. Много повече време ми бе нужно за ориентация и за определяне източникът на този инквизиращ звън. Оказа се, че идва от джоба ми и по всяка вероятност, това бе телефонът. Опитах се да се раздвижа и с учудване установих, че ръцете и краката ми бяха свободни, но се намирах в някакво много тясно пространство, откъдето идваше и чувството за обездвижване. Някак успях да измъкна телефона от джоба, който бе спрял да звъни и на светлината на дисплея маркирах и разпознах пространството, в което се намирах – автомобилен багажник. Някои неща при огледа, ме наведоха на мисълта, че това място ми е познато и след като с огромни усилия опипах стената от едната страна, стигнах до заключението че това е багажникът на моето „Пежо“. Това беше добра новина в грамадата от лоши такива, стоварили ми се неочаквано. Верността на заключението ми се потвърди след като напипах ключалките, които нашият спец монтира при изработването на тайника, успях да ги отворя и след известно време, сериозни усилия и много пъшкане и охкане вече се намирах на задната седалка. Причина за трудното ми проникване бе чантата, която бе хвърлена на седалката, вероятно от мутрите, и подпираше облегалките. Сетих се, че в единия от джобовете на гърба на предните седалки има шише с вода, извадих го и това ми донесе първото облекчение. Сега вече можех да огледам обстановката и навън. Намирах се по средата на слънчогледова нива, а просветляването на едната част на небосклона определяше еднозначно, че се намирам в началото на нов ден. Излязох от колата, крещейки от болка. Дрехите ми бяха целите в мръсотия и кръв, миришех на пот и урина. Свалих ги, извадих от чантата нови дрехи, благославяйки усърдието на мутрите, които бяха отвлекли и чантата ми, преоблякох се и завързах една кърпа около главата си, като предварително я облях с вода. Силното главоболие изгони всякакво желание за обмисляне на ситуацията, затова влязох отново в колата и пускайки облегалката на предната седалка, заех хоризонтално положение. Когато отворих отново очи светлината от небосклона постепенно изчезваше, а часовникът на таблото показваше началото на нощта. Болката бе намаляла, затова излязох и потърсих в багажника аптечката. Открих в нея някакви хапчета, с предписание за употреба при главоболие, изпих останалата вода и няколко минути по-късно усетих облекчение. Сега вече мисловният процес възстанови хода си и аз подложих на сериозен анализ ситуацията. Бях успял да заблудя Иванов и се отървах само със здрав пердах. Това не беше обаче успокоително хапче, точно обратното – колкото повече мислех в тази посока, толкова повече ярост извираше и изпълваше тялото ми. И все пак, бях благодарен че съм жив и не толкова поочукан. Нямах сериозни наранявания, като изключа пораженията от бокса на похитителя ми. Разбира се, една от първите мисли, която ме посети, бе тази за Светла, като от нея се породи и решението да се обадя за да я успокоя. Извадих телефона, но след секунди ровене в указателя му, не открих неин номер. Това страшно ме изненада, та ние сме пропуснали да разменим най-важното за една комуникация. Господи, какво магаре съм! Звънът на телефона ме сепна и аз с надеждата Светла да е излязла по-съобразителна, натиснах бутона за свързване. От другия край на телефона се чу :“ Калине, ти ли си кака?“, след което избухна силен плач.

- Каке, каке, какво става, какво се е случило? – познах веднага гласа на съпругата на Барабата.

Дълго време се мъчех да прекъсна този рев, докато най-накрая Каката успя да успокои избухването и да ми каже няколко думи:

- От сутринта те търся, Калине. Не знам към кого да се обърна и затова звъня на теб. Тук съм при Барабов в болницата. Тази сутрин го намерих в гората пребит, ни жив, ни мъртъв. Сега седя до него и не знам ще оживее ли. Не иска да се събуди и да ме успокои поне малко ...

Ново избухване на сърцераздирателния й плач прекъсна обясненията. Успях все пак в едно затишие да вмъкна, че незабавно тръгвам към тях.