Светла

1

Пътувах с Маргарита към Габрово. Вчера се обадих на майка ми, не бяхме се чували от лятото. Попитах я, може ли да им гостувам на Бъдни вечер. Мама отначало се притесни, обсипа ме с въпроси да не се е случило нещо лошо и трябваше да положа максимални усилия за да я убедя в обратното. Казах ѝ, че ще бъда с приятелка, да приготвят стаята за гости и това зарадва жената, която не можеше да повярва, че дъщеря им ще им гостува след толкова години. Тръгнахме рано сутринта. Беше наваляло през нощта, но пътищата, като никога, бяха почистени. Карах бавно и внимателно, от колоните звучеше омайващият глас на Даян Крол, а момичето на седалката до мен, си доспиваше. Човекът, който заемаше изцяло съзнанието ми от известно време, не само се настани трайно, но под негово влияние изникнаха и някои допълнителни навици. Единият от тях бе непрекъснатото слушане на музика, което доби ужасяващи размери. Подобно на него, вече чувствах страшна празнина около себе си, ако не звучеше някаква мелодия. Ето и сега, вълшебната пианистка ме поведе по пътеката на спомените, за онова кошмарно нощно пътуване преди месец – месец и половина, когато животът ми се промени до дъно.

Денят тогава, започна по същия скучен и еднообразен начин. Сутринта обиколих всички места в хотела за да оставя ежедневните инструктажи. Работата чувствително намаля и обиколката бързо приключи в офиса. Преди седмица се обади Данчо за да ми съобщи, че напуска и да помоли да му подготвя документите. Той така и не се върна от отпуск, но нищо вече не ме вълнуваше. Сривът, който изживях, притъпи всякакви сетива и отне последните ми капки емоция. Наредих документите му в един джоб, оставих го в ъгъла на бюрото, придърпах изстиналото кафе и запалих цигара. Това беше единствената промяна, която разнообразяваше скуката, както и зачестилите напоследък чаши с вино вечер. Пиех, пушех като комин и се самосъжалявах. Рядко посягах дори към дисковете с джаз, носеха ми спомени, от които се разгаряше остра болка. Дори Ани вече не можеше да ме разсее. Влачеше ме с нея по заведенията, но оставах безучастна към компанията и разговорите. На вратата се почука и главата на Данчо се показа, произнасяйки приветлив поздрав. Махнах му с ръка да влиза и да се настанява, сипах му кафе без да го питам и седнах срещу него, принасяйки пепелника и чашата си.

- Подготвила съм ти всичко, Данчо. Мога да кажа само, че съжалявам, че си тръгваш. Беше човек на място.

- Извинявай, Светла. Благодаря за оценката. Искам и аз да кажа, че работих за теб с най-голямо желание. Няма да ти досаждам, само още нещо… – каза бившият ми служител, бръкна в джоба и извади някакви пликове. Разпери ги, издърпа един и ми го подаде.

- Какво е това? – за първи път се промъкна някаква емоция в душата ми, разпечатах плика и ахнах. – Покана за годеж? А коя е Диана?

- Не я ли помниш, Светла? Нае я за малко да помага в бара. Беше сервитьорка в онова заведение на плажа.

- А, разбира се. Онази сладурана. Гледай го ти нашия Данчо? Браво, поздравления. Ще дойда, разбира се. Чакай да погледна кога е това? Аха, след Нова година. О, чак в Търново?

- Да, тя е студентка в университета и аз си намерих работа в града. Наехме един етаж в малка къща и засега сме там, пък после, кой знае.

- Чудесно. Непременно ще дойда.

- Аз поканих и някои колеги от хотела, така че се оформя солидна група, ако дойдете всички, разбира се.

- Много добре. И Ани ли?

- Накъде без нея. На идване й се обадих и казах, че ще оставя поканата й при теб. Чакай да погледна…

Момчето пръсна пликовете на масата, търсейки името на Ани. Два – три плика се завъртяха към моя край на масата и поглеждайки неволно към адресите, почувствах как сърцето ми запрескача. На най-близкия плик прочетох името на Калин Александров. Взех го и го хвърлих пред Данчо.

- Ако този човек присъства, няма да дойда.

Момчето ме изгледа учудено, прочете името и въздъхна:

- Светла, това е другата причина, заради която съм тук.

- Моля те, Данчо, не искам да слушам адвокатски речи. Това вече е зад гърба ми. Отсега ти казвам, няма да дойда.

- Светла, моля те, дай ми пет минути. Може би ще размислиш след като чуеш истината.

- Ти знаеш истината? – засмях се ехидно. – Видяхте ли се?

- Да.

- И той ти разказа сълзливата историйка, която се каниш да ми сервираш. Защо пък не? Давай, може би ще се разплача.

- Светла, аз сериозно …

- И аз съм сериозна. Не, бясна съм. Не искам да чуя името му да се споменава повече пред мен.

- Извинявай, тръгвам. – надигна се гостът. – Благодаря, че се погрижи за документите. Лек ден.

Взе си плика от бюрото и се отправи към вратата. Нещо ме стисна за гърлото. Сърцето ми така блъскаше в гърдите, че можеше да изскочи всеки момент. В мига, в който Данчо натисна дръжката, не издържах:

- Чакай, извинявай. Не знам какво говоря. Дължа ти много повече от тези пет минути. Ако имаш желание все още, ще изслушам разказа ти.

Момчето затвори вратата и се облегна с гръб на нея.

- Знаеш ли, - започна той, - когато онази вечер се прибрахме и него го нямаше и след това ми казаха, че е излязъл с колата си, не бях на себе си. Ако можех тогава да стигна до него, не знам какво щеше да се случи. Видях как ти го прие и направо ми идваше да вия от болка. Но и двамата сме грешели. Дори и за миг не приехме, че може би нещо му се е случило, че има вероятност да не е напуснал доброволно хотела. И точно така е станало. Причакали са го, ударили го по главата, натъпкали го в багажника на собствената му кола и след това го откарали в някакво мазе, където го пребили.

Слушах и не вярвах на ушите си. Почувствах как започвам да треперя, затова станах и се заразхождах нервно.

- Това не е вярно, Данчо, нали? Това го измислихте заедно, нали? Кажи ми истината, моля те.

- За съжаление, всичко е вярно, Светла. Потвърди го човекът, организирал цялата работа, който освен това се постарал да му остави спомен, подписвайки се с бокс на лицето му.

Гледах го с широко отворени очи и вече цялата треперех. Едва успях да се събера за един въпрос:

- Но защо не ми се обади той?

- Поради най-глупавата причина. Просто двамата не сте разменили телефоните си.

Тръгнах към бюрото повтаряйки като побъркана „Това не е вярно, това не е вярно …“. Опитах се да взема телефона от плота, но ръцете ми така трепереха, че не успях да го задържа.

- Данчо, моля те, провери … Аз ... аз не мога …

Момчето се приближи, взе телефона, близо минута прехвърляше контактите и накрая ми го подаде, клатейки отрицателно глава:

- Няма Калин, Светла.

- Господи каква глупачка съм. – грабнах телефона от ръцете му и го запратих с всички сили в стената. Седнах на стола и се разплаках. – Моля те, Данчо, искам да остана сама. – промълвих, хлипайки и се захлупих върху бюрото.

Плаках дълго, но това не ми донесе утешение. Запалих цигара и малко по малко, сълзите пресъхнаха. Ненавиждах се, проклинах проклетия си характер, който не допусна дори за миг, че може да има и друго обяснение за изчезването му. А той се бе опитал да ми се обади чрез телефона в администрацията. Но аз тогава бях горда, наранена, скъсах листчето с номера на мобилния му, без да го погледна дори. Качих се в стаята, събрах вещите му в един плик и наредих на служителката да го изпрати по куриер. Но едно не можех да отрека. Този мъж така ме бе завладял, че бе почти невъзможно да го изтрия с едно махване на ръка от съзнанието си. Усетих се, че паля трета поредна цигара, хвърлих я в пепелника и останала без сили се проснах на дивана. Превъртях всички мигове с него от краткото ни запознанство. Тръпката, която почувствах още като го видях в бара. Последвалият интерес, когато открих, че това не е поредният юначага, тръгнал към поредното завоевание, а е мъж, в компанията на който се чувствам различно. Решението да го привлека, извади от дълго неизползвания арсенал всички онези женски средства, на които малко хора можеха да устоят. Дори лекото преиграване, когато пристигнах на уговорената среща в ресторанта с двамата местни донжуани, само ме накара да почувствам, че вече съм хлътнала по него. След това нещата тръгнаха устремно. Първата нощ в бунгалото му и разказа на плажа за дъщеря му, изведнъж събудиха копнежа за майчинство. Спомних си разговора онази нощ, когато той отгатна намеренията ми, почувствах страх че може да го изгубя, но поведението му след това, онази малко нескопосана нежност, ме накара да се потопя в щастие. Повярвах, че съм намерила човека, с когото да остарея. Оставаше само да чуя признанието му. И дочаках. Всичко, което една жена желае да чуе и почувства поне веднъж в живота си, признание че е обичана и съгласие за съвместен живот, ми се случи. И точно когато бях на върха на щастието и когато мислех, че няма какво да наруши създалата се хармония, дойде сривът. Дойде вцепенението, което ме влечеше към отвъдното. Не виждах смисъл в съществуванието, нямаше причина да продължавам този живот. И отново взрив. Вярвах безрезервно на Данчо, той никога не би ме излъгал, бе неспособен да ми причини болка. А и през цялото време, след като Калин изчезна, някъде дълбоко, дълбоко в душата ми, мъждукаше едва, едва, крехко пламъче на надеждата, че нещо ще се промени. И отново си признах, че обичам този мъж. Никой досега не беше предизвиквал толкова бурни чувства в мен. Почувствах се слаба и отпаднала. Надигнах се и видях на масата плик. Погледнах адреса, беше пликът за Калин. Отидох до бюрото, порових в чекмеджето, измъкнах опаковка с успокоителни и глътнах две хапчета. Върнах се на дивана и заех хоризонтално положение. Почувствах действието на лекарството и потънах в царството на съня. Когато се събудих, навън бе тъмно. Някой беше идвал, защото усетих върху себе си меко одеяло. Няколко минути ми трябваха за да се разсъня и да си спомня сутрешните преживявания. Отново ме връхлетя силна болка. Съзнанието ми бе толкова объркано, че никаква разумна мисъл не вземаше връх. Станах и запалих осветлението. Тръгнах към цигарите на масата и погледът ми падна върху плика. Светкавица тресна в главата ми и сякаш от това се роди последвалото решение. Съблякох измачкания костюм, навлякох едни дънки и тениска, но усетих хлад и я покрих с един пуловер. Грабнах ключа от колата и само след минута излетях от гаража. Всичко в главата ми вече работеше, обслужвайки родилата се мисъл. Щях да отида в София, да открия жилището на Калин и да призная низостта на постъпката си. След това щях да се кача в колата и обратно тук. Не се и надявах на прошка. Бях заслужила унижението си, но се чувствах все по-уверена в правилността на предприетото. Докато подобни мисли бушуваха в главата ми, мярнах табела с надпис "Поморие" и с ужас съобразих, че се движа в грешна посока. Предприех самоубийствен обратен завой и избягвайки на косъм връхлитаща кола, подкарах обратно към Бургас. След известно време почувствах жажда и на следващата бензиностанция, паркирах пред закусвалнята. Взех бутилка с минерална вода и се отправих към касата. И нова изненада. Толкова набързо стана всичко, че чак сега установих липсата на портмонето с парите и документите. Върнах бутилката, отидох до тоалетната, освежих пламналото си чело и отново се върнах в колата. Погледнах таблото и това предизвика известно успокоение. резервоарът бе почти пълен. Останах така около половин час, обмисляйки поведението си, но окончателният извод бе, че връщане няма да има. Продължих по пътя, правейки няколко спирки за освежаване, като през цялото време съчинявах изложението, което ще направя, когато се изправя пред Калин. Денят бе настъпил отдавна, когато, пресякох Околовръстния път на София. Включих GPS-а, въведох адреса от плика и след два часа лутане по софийските улици, паркирах пред блока, където би трябвало да се намира гарсониерата му. Близо половин час събирах смелост и оправях омачкания си фасон пред огледалцето на колата. Най-после се реших и поех към входа на блока, открих звънеца с името му и натиснах бутона. Нямаше реакция. Натиснах отново, но в този момент отвътре излезе възрастна жена и виждайки измъченото ми лице, не пропусна да задоволи любопитството си. Така, от нея разбрах, че "нашият учен", господин Александров е на работа и се прибира около 6 часа след обяд. Благодарих на извора на информация и се върнах обратно в колата. Въобще не ми бе дошло наум, че е работен ден и е логично Калин да отсъства по това време. Имаше около 8 часа и не знаех как да ги уплътня. Бях идвала в София два-три пъти и трудно се ориентирах. Нямах пари, нямах телефон и нямах никакви идеи с какво да се захвана. Излязох, заключих и предприех една дълга обиколка на квартала. Открих малка градинка с чешма, което бе добре дошло за пресъхналото ми гърло. Дълго седях на пейката, наблюдавайки децата, които тичаха около нея. Надигнах се и повлякох крака обратно към автомобила. Пуснах облегалката и се свих на седалката. След малко сънят ме победи, а когато се събудих, часовникът на таблото показваше 6,30. Изчаках малко докато се разсъня и зареждайки се с доза смелост, застанах пред входа. Още на първото позвъняване се чу характерният звук на отключване на бравата, натиснах вратата и се озовах във входа. Според адреса от плика, гарсониерата бе на третия етаж. Тръгнах по стълбите за да си дам още малко допълнително време, но колкото и бавно да се изкачвах, стигнах до третия етаж и застанах пред средния апартамент. Вътре се чуваха гласове и след известно колебание натиснах звънеца. Вратата се отвори почти мигновено и на прага застана младо момиче, което удивително приличаше на Калин.

- Кого търсите? - изчурулика то, малко изненадано от непознатото лице.

- Тук ли живее Калин Александров?

- Да. - и като обърна глава навътре момичето извиси глас. - Тате, за теб.

- Покани ги вътре, само още пет минути и свършвам. - чу се гласът на домакина и добре, че погледът на момичето бе отправен към вътрешността и не забеляза спазъма, който премина през цялото ми тяло.

- Заповядайте. - получих покана и насочена от ръката на девойката, влязох в миниатюрен хол.

До вратата, на малък кожен диван, подпрян от двете страни от два фотьойла, седеше възрастен мъж, който държеше очила с големи диоптри в едната ръка, а другата стискаше молив. Пред него, на масичка със стъклен плот, бяха разхвърляни няколко книги, в една от които се виждаха подчертани абзаци. Когато влязох, мъжът се изправи и се измъкна за да ме посрещне.

- Здравейте, аз съм Карамфилов, колеги сме с Калин.

- Приятно ми е, Соколова, негова позната.

Стори ми се, че при споменаване на фамилията нещо, трепна в лицето на мъжа, който взе ръката ми и я целуна галантно, след което ме настани в единия от фотьойлите.

- А тази немирница е неговата дъщеря, Маргарита. - посочи Карамфилов към момичето, което стоеше до вратата.

Станах и й подадох ръка и с изненада забелязах голяма доза приветливост и закачливост в погледа й.

- Искате ли нещо за пиене, кафе?

- Кафе с удоволствие и ще, Ви, помоля за чаша студена вода.

- Имаме минерална в хладилника.

- Чудесно, много ще съм, Ви, задължена.

- Веднага се връщам. - врътна се момичето и изчезна в коридора.

Настаних се отново във фотьойла и срещнах изучаващия поглед на Карамфилов.

- Хм, - изсумтя мъжът, - ще му дръпна едно конско на Калин. От толкова години сме колеги и да крие такава красавица от мен.

- Ние скоро се запознахме. На морето. И понеже имах работа насам, реших да му се обадя.

- Гледай ти? Уж го изпратихме по служебни дела, а той не си е губил времето.

- Служебни ли? Не знаех. - влязох в тона му. - Освен ако задачата му е била да събира слънце и да мери температурата на водата с кожата си.

- Господи, колко добре казано. - засмя се гръмогласно събеседникът ми. - А ако бяхте прочели докладът му от командировката, сякаш е спасил света от гибел.

Тук бе мой ред да избухна в смях, а това свали значително напрежението от гърба ми.

- Ей, какво става? - появи се Маргарита с бутилка минерална вода и кана с кафе. - Изпуснах ли нещо?

- Ела да чуеш, момичето ми, как баща ти харчи парите на данъкоплатците.

- Не, моля, Ви, малко пресилих нещата. Посещаваше плажа само в извънработно време.

Тук последва нов взрив от смях, към който се присъедини и звънливото гласче на девойката. Изпитах огромна симпатия към двамата. Спомних си разказите на Калин за своенравния характер на колегата си и напълно одобрих въодушевлението му, когато разказваше за дъщеря си.

- Простете старческото ми любопитство, Вие, какво работите? – подхвана ме Карамфилов. – Може и да не отговаряте, ако сметнете, че се навирам където не ми е работа.

- Уважавам възрастните хора, към които малко трудно бих, Ви, причислила и тяхното желание за информираност. В друга ситуация бих отворила дума за времето, но, Вие, сте ми много симпатичен и не мога да откажа. В хотелиерския бизнес съм.

- Браво, госпожице. Сложихте ме на място.

- Не може да бъде. – плесна с ръце Маргарита и прегърна седящия до нея възрастен човек. – Тате трябваше да види това. Великият Карамфилов поставен в ъгъла на засрамените.

- Да, заслужих си го. Рядко се случва, но понякога и мен ме чукват по носа. Свършихте ли работа поне? – продължи любопитният му поход.

- Да, общо взето. Щях да отпътувам веднага, но понеже разбрах, че Калин е пострадал, реших да го навестя.

Двамата срещу мен се спогледаха, а Карамфила малко рязко попита:

- Откъде разбрахте?

- Наш общ познат ми каза. Но изглежда не е разбрал точно. Не го заварвам в леглото

- Не, тате е катастрофирал на връщане, но се е отървал леко, с изключение на два белега на лицето, които да му напомнят за случката.

Тръпката, която премина през тялото ми, не убягна от внимателния поглед на Карамфилов. Настъпи кратко мълчание, но възрастният симпатяга много находчиво насочи разговора към други теми и така върна настроението от началото на разговора. В един момент, той ми се извини и каза няколко думи на Маргарита на непознат език. Тя го изгледа учудено, но след ново изречение, прозвучало като молба-подкана, момичето се извини и излезе. След няколко секунди се появи облечена с кожено яке и с приятна усмивка каза:

- Моля да ни извините, но ние с Карамфила трябва да побързаме за библиотеката преди да е затворила. Тате вече приключва борбата с микровълновата печка и след минута ще е при, Вас.

Двамата с Карамфилов се изправихме почти едновременно, той отново ми целуна ръката, каза „Довиждане“, грабна девойката под ръка и се изнизаха в коридора. След секунди се чу отварянето на входната врата, възглас „Тате, ние тръгваме.“ и хлопването й. От кухнята се чу „Ей, къде така?“, но нямаше вече кой да отговори. Останала сама, предпочетох да разгледам помещението, вместо да се върна във фотьойла. Нямаше много за разглеждане. Ръчно изработена секция, заемаща почти цяла стена, бе натъпкана с книги. Почетно място бе отредено на маркова аудио система и дори бе намерено пространство да се смести неголям плазмен телевизор. Голям прозорец заемаше една от малките страни на помещението, а срещу секцията имаше един разтегателен диван, над който висеше интересна картина. Приближих я и започнах да осмислям плетеницата от сини линии, основен мотив в картината.

- Казва се „Сини сънища“ и да призная, не завиждам на човека, който сънува подобни енигми в синьо. – стресна ме до болка познат глас.

Облегнат на рамката на вратата, стоеше Калин и ме гледаше с поглед, в който провидях лека насмешка.

- Всичко друго очаквах, но да те видя в моя хол е върховно изпитание за пророческите ми дарби.

Почувствах как тялото ми се стегна и преди да се разтреперя цялата и да загубя дар слово, отроних:

- Калине, моля те да ми отделиш две минути. Ще го кажа бързо, докато имам все още сили.

Прострях ръце напред, сякаш да се предпазя от нещо и свела поглед започнах:

- Аз съм най-глупавото, най-егоистичното и достойно за унижение същество. Дори и за миг не помислих, че може да се е случило нещо с теб, защото отвратителният ми характер не позволи друго обяснение освен абсолютно невярното, че си ме напуснал, подигравайки се с чувствата ми. Не търся извинения, защото такива няма, дойдох само да ти кажа, че ти заслужаваш много по-добра съдба от познанство с подобно презряно подобие на човешко същество. Казах го. Сега мога да си тръгна.

Страхувайки се да погледна в неговата посока, отидох до масата и потърсих ключа от колата. Цялото ми тяло се тресеше и само дивият инат не ми позволяваше да ревна веднага с глас.

- Чакай, ще ти помогна. – чух гласа му до себе си и видях ръката му да взима ключа. – В това състояние не можеш да донесеш багажа.

- Какъв багаж? – вдигнах неразбиращ поглед.

- Когато те видях изправена срещу картината, веднага разбрах, че най-после Господ ме е погледнал с едното око. Цял живот обикалям и търся най-глупавата, най-егоистичната и достойна за унижение жена, с която да преживея следващите години, които са ми отредени. И ето днес, съдбата ми направи подарък, какъвто не съм мечтал, че ще получа.

- Калине, моля те, само не ми се подигравай. – не можах да сдържа сълзите повече. – Няма да го преживея.

- Не, светлото ми момиче, аз няма да преживея ако позволя още един път да изпиташ това, което ти причиних.

Почувствах ръцете му да ме обгръщат и точно навреме, защото силите ме напуснаха и след миг щях да се строполя. Сега просто се оставих в прегръдката му, сложила глава на гърдите му, обгръщайки с ръце шията. Времето сякаш спря, но това нямаше значение. Слушах любимия глас, който редеше утешителни слова и не исках ръката му, която разрошваше косата ми, да спира. Един въпрос, зададен за трети път, ме върна в стаята:

- Светла, къде е колата, ще отида за багажа?

- Нямам багаж, Калине. – осмелих се да го погледна най-после. – Всичко, което имам, е върху мен.

- Господи, светлото ми момиче. – избухна в щастлив смях мъжът, грабна ме на ръце и с вниманието с което се държи кристална ваза, ме положи на дивана. – Добре, че поне не си тръгнала боса. – целуна ме нежно по носа.

Сякаш това очаквах. Сграбчих лицето му и започнах да го целувам като луда. Най-голямо внимание отделих на дълбоките белези на скулата и над веждата му.

- Калине, - най-после добих дар слово, - ще ти кажа нещо, но не се сърди. Радвам се, че си се сдобил с тези белези. Винаги когато изпитам съмнение в теб, те ще ми напомнят, че аз съм една невярна кучка.

Сега и двамата се разсмяхме, а той седна до мен на дивана, което веднага бе използвано, за да се настаня на любимото си място в скута му.

- И още нещо ще те питам. Ти наистина ли искаш да остана с теб?

- Мислех да не ти казвам, Светла, за да не ми се подиграваш. Виждаш ли онзи сак зад вратата? - посочи една отворена пътна чанта, натъпкана догоре. - Приготвих я вчера и утре сутринта щях да замина и да окупирам фоайето на хотела ти, докато не ме изслушаш. Имах готовност, ако трябва, да остана и цял месец, но вярвах, че няма да се наложи.

- Защо, беше сигурен, че няма да устоя?

- Не, просто ако не успеех до три дни да вляза при теб, щях да те отвлека.

Отново избухнах в смях и обсипах лицето му с целувки.

- Сега съжалявам, че Данчо се появи вчера. Щях да се насладя на картинката с къмпингуващия във фоайето разбойник, дошъл с мисълта да ме отвлече.

- Данчо ли? Какво общо има той с това?

- Той ми разказа всичко. Защо си изчезнал и какво ти се е случило.

- Ах това момче. Изрично го помолих да не ти досажда, а той като някоя квартална визитарка.

- Как може да говориш така, Калине? Аз го почувствах като небесен пратеник. А след това, което се случи преди малко, ще го издигна и в ранг на Спасител. Той ме върна на този свят за да седя напълно щастлива сега в скута ти и да чакам да ме нахраниш, защото ще загина от глад.

- Господи, момичето ми, колко съм загубен. Веднага отивам. За съжаление ергенският хладилник не предлага нищо повече от бира, кола и вода. Затова ще отскоча до пицарията.

- Мога ли да ползвам банята ти?

- Вече си в положението да ползваш всичко, намиращо се в тази гарсониера. В шкафовете в коридора може да намериш кърпи и да избереш нещо от дрехите ми. А утре ще се погрижим за най-необходимото.

С удоволствие застанах под душа и сякаш с пяната, в канала изтекоха и всичките ми досегашни притеснения. Избрах си едни бермуди от шкафа, облякох една от тениските му и се загърнах с горнището на анцуг, чиято долна половина върнах обратно, защото щеше да ме покрие до шията. В този момент Калин връхлетя с два плика и двамата се отдадохме на опустошаване на съдържанието им. В паузите, когато си поемах дъх преди да се нахвърля отново като звяр на храната, му предадох разказа на Данчо и полунастоятелно, полуумолително се опитах да измъкна нещо повече за случката от главния й герой. Той обаче отклони с шега разговора по тази тема и се измъкна, като отиде да приготви дивана за спане. Предложи ми една от пижамите си, но аз се възползвах само от горнището. Вмъкнах се бързо под завивките и го хванах за ръката:

- Моля те, Калине, не ме оставяй. Имам усещането, че ако не те чувствам непрекъснато до себе си, ще те изгубя завинаги.

Това го накара да ме последва под завивките и аз се сгуших веднага до топлото му тяло. Почувствах огромно облекчение и уют, сложих глава на рамото му и моментално заспах.