Sep 12, 2019, 10:54 PM

 Лятна любов със Смъртта Част 5 

  Prose » Novels
1126 2 11
Multi-part work « to contents
55 мин reading

- Ако имате желание и възможност не би било зле да се насладите на нещо такова. И пряко и  лично да усетите тяхната драма. По принцип Дяволското гърло не е много близо до тук. Татул също. Но пък и не са и на края на света. А като си говорим за мистичните души на прекрасната Родопа мога да ви предложа запознанство с един местен поет подуша. Лично на мен много, напомнящ ми за Орфей? 

- Ихааа – понамествам се аз – Ако може ли и на лирата да ни попее малко за любимата си Евридика…

- Шегата на страна! Душата на този човечец наистина пее! Но по малко по-различен начин… - усмихва се Драголюба клати глава и поглежда към небето.

- Любопитно! Как пее като не е песен? – простодушно пита Живка

- Неговата лира изглежда по-различно. А сърцето му излива песните си под една друга формата и в едно друго поприще…  - замълчава за миг Домакинята а аз питам:

- Което ще рече?

- Рисуване на икони. Никола Беевски се казва. Изографисал е един самотен параклис именуван на свети Пророк Илия. Намира се на онези Илинденски поляни, където са надсвирванията на Гела. Сега вече е късно да го организирам. Но за утре, мога да го уговоря среща. И ако поискате той ще ви заведе и отвори храма.

- Ама той академично квалифициран художник ли е? 

- Това е най-интересното при него я.Чисто самоук си е. Не е ходил на никакви курсове или уроци. Мисля ще останете впечатлени от самобитния му вроден родопски талант.       

- Ооо… Ако наистина е така аз ще Ви бъда много благодарна – веднага наостря уши Живка – Не съм знаела, че все още има такива съвременници. 

- А с какво се стига до там? Имам предвид до тези Илинденските поляни?

- Може пеша… Може с мулета… Може и с АТВ. По ваш избор. В състояние съм да ви осигуря и придружител. Ако ли не желаете друг човек да се движи с вас, мога да дам точни GPS координати и навигационно устройство. Както кажете. 

- На мен не знам, мулето дали ще ми понесе. Никога не съм яздил – почесвам се тук там аз.

- И аз сякаш предпочитам с АТВ – усмихва се Живето – А шлемове за тях раздават ли се?

- Ще намерим. Това ни е работата. До колкото е възможно да се грижим за конфорта и спечелване на добрите впечатления на гостите си – връща и усмивката Драголюба. 

- Особено пък щом е с шлемове аз съм плътно за…

- А щом ще е с АТВ едно ще го заръчам да е двуместно и Никола ще го вземете от някъде из село. А после заедно ще отидете до там.

Стаята ни е почистена.

Настаняваме се.

Интериора наистина е впечатляващ.

За хигиената и подредеността – там думи нямам. 

Оказва че от всички гостуващи тази вечер, само ние оставаме да се храним на место. Драголюба отново ни обръща подобаващо внимание. Иска разрешение да седне на масата ни. Интересува, как се чувстваме. А ястията наистина са направени майсторлъшката. Похвалвам готвача и въртя глава описвайки кръг с поглед: 

- Изобщо като цяло обстановката е супер. Хотелчето е спретнато с много премерен баланс между уют, лукс и изключително находчиви и оригинални дизайнерски решения.

- Благодаря! Само една вметка не е хотелче, а къща за гости.

- И разликата е къде? – питам май по –скоро да се намирам на работа.

- В броя на стаите. До девет стаи – е къща за гости. При десет вече е хотел.

- Благодаря това не съм го знаел!  

Лягаме си чак към един след полунощ. 

Спали сме като къпани…

Не че си легнахме без душ…

Но си заспахме само с него.

На закуска Драголюба пред нас разговаря с въпросния Никола Беевски. Както се бяхме уговорили той ни чака до централната чешма на селото. Има си вид точно на иконописец. Отиваме до въпросния параклис Свети Пророк Илия. Говорим си за това, как е започнал да рисува и какъв му е мотива да прави това свято дело. А Живето снима на воля стенописните му творения. Много приятен човек. С много отворена към красотата душа. Чак не ни се тръгваше. После с АТВ – тата и с него правим обиколка из района. Показва ни много красиви места. Купихме си по една икони от неговите за спомен.  

На следващия ден по молба на някой от гостуващите Драголюба е организирала полудневна екскурзия с микробус до Девин. И нали от известно време късметът ни работи на високи обороти има три свободни места. Записваме се и ние. Тръгваме в осем и тридесет. Там снимаме реставрирания пре стар храм Свети Пантелеймон. Иконописът вътре е нововъзстановен. Но по плътността с която са изографисани стените и таваните много ми напомни на легендарната църква Рождество Христово в Арбанаси. Тя се слави с това, че е ортодоксалния храм с най-пълно изрисуваните стени в целия източно православен свят. В Девин има фантастичен аквапарк с минерална вода. Така на око като го гледам е на площ някъде между десет и петнадесет декара. Другите се отдават на забавления. Ние обаче заради издайническото лице на Живето няма как да го ползваме. 

Но пък докато другите се плицикат двамцата обядваме на центъра в много приятно място. 

Към два се връщаме в Гела, но на нас не ни се стои на едно място. Вземаме АТВ – тата и отиваме до едно запустяло село на девет километра от Гела, което има седем или осем параклиса. Драголюба им има DPS координатите. Правим нещо като игра за движение с АТВ по азимут. Цял следобед ги търсим един по един. Голяма атракция. Щото то понякога го виждаш къде е… Но тръпката е в това да намериш подходящ проходим участък до там. И така след както ги обиколихме решаваме както сме с четриколките да отидем до Пампорово. Къде двадесет и пет километра е. Пък и пътя си е разбит малко точно като за АТВ.

 Истината за това странно наше решение е че ни остава само още една нощувка в луксозното скривалище на Драголюба. За след това трябва предварително да сме наясно какво ще правим по нататък. А едно от условието е да се свързваме с Центъра от малко по-оживени места, при това да са поне на петнайсетина километра от позицията в която нощуваме. 

Сега Живето е курнас защото е с шлем на главата и по никакъв начин не могат да я разпознае никой. Влизаме в хотел Орфей и там тя ползвайки WiFi на хотела контактува с Центъра. Правим един тегел във фоайето и излизаме. Съобщението е криптирано за това оставяме разчитането му за вечерта. На връщане към Широка лъка си правим лека гончица по завоите. Голям смях пада. 

Изобщо денят е прекрасен

Динамичен, зареждащ и усмихнат.

Почти забравяме кои и какви сме.

Кажи речи се върнах в тийнейджърска възраст.

Или сякаш нещо, като че съм в някакъв годишен отпуск.

На Живето също изобщо не и личи в какво положение е.

Вечерята и тя е фантастична. 

Драголюба се беше постарала. 

Поръчахме си Родопски фантазии в гювече.

Катък с орехи.

Мелнишко вино.

И навсякъде горят свещи.

Имаше наздравици с другите гости.

Мнимата Севдалина се смее на глас.

Закачаме се с една двойка от гостите.

Дори за един танц си разменяме дамите. 

Десертът е козе кисело мляко със сладко от боровинки и горски ягоди.  

Качваме се в стаята дето се казва малко поразмекнали се. 

Живка декриптира съобщението.

И с красотата от веселбата на деня сме до тук.

Нищо като добро! 

Съобщението гласи, че най-вероятно хищниците-гадняри, които ни преследват отново имат информация, как сме някъде из тази част на Родопите. Според мен си е абсолютна чиста случайност. В съобщението има линк. Преди три дена когато пак бяхме в Пампорово, докато сме се регистрирахме на рецепцията, някакъв си ентусиаст е снимал Живка във фоайето на хотел Орловец. Макар и не изцяло в анфас, но и от това което се вижда зад фишуто е ясно, че лицето е обезобразено. Пуснал го е в някаква група с над осемдесет хиляди члена. Предполагам че е добър фотограф, защото експозицията е направена от много художествен ракурс. Образът е поставен в съседство с едно от красивите холови цветя на Фоайето. А отдолу има надпис „На сред красивите родопски цветя живите мъртви в женски одежди превземат Пампорово!” . За два три дена има над осемстотин преглеждания и триста и петдесет лайка. Публикувана е близо три дни по-късно след нашето присъствие там. Добрата новина е че снимката е правена с фотоапарат, а не с умнофон. Което препядства апарата да бъде хакнат през интернет, за да се види дата и час на направата на снимката. Но това не изключва възможността някой от „хищниците”, които ни преследват да открие фотографа и в неформален диалог да измъкне информация точно кога е правено фотото. 

Това ни разваля настроението. Няма никаква гаранция, че знаят точно къде сме, но наистина единствената следа която оставяме е нейното обезобразено лице. А и този надпис  - Живите мъртви… - съвсем я скапват. Както сме си облечени лежим по гръб в стаята и умуваме, как да постъпим.   

- Най-важното е да не изпадаме в паника. Може да не са видели публикацията – опитвам се да я успокоявам аз.

- Видели са го - и това е сигурно. 

- Ти от къде знаеш?

- Знам. Нали видя какво пише по-долу в докладната част… Три от техните IP адреси са посетили точно този форум в конкретния сайт. Единия го е направил четиринадесет пъти последователно за две денонощия. Това дава повод на Центърът да мисли, че ползват програма-търсачка за лицево разпознаване която перманентно проверява нета. И при поява на някакво съвпадение сигнализира. Предполага се че сега опитват да анализират на къде сме тръгнали. Определено са проследили колата която тръгна към Пловдив за да ги заблуди… Но така или иначе ако не утре или други ден, то по други ден сигурно ще са наясно, че това не сме били ние. И ако разработят вариант, в който да предположат, че сме се спотаили тук - става лошо. От тук няма много пътища за отстъпление към зони, в които можем да сме под по надеждна закрила.

- Странно!

- Кое му е странното?

- Предполагам „хищниците” са наясно, как твоите хора, които и да са те като служба или частна охранителна фирма са в час, как и противника следи по същия начин техните информационни зони и комуникации.

- Не е изключено и да е така. И какво от това?

- Просто си мисля, че един обикновен човек, за да направи каквото и да е толкова пъти  както е с тези петнайсетина посещения, би трябвало да има някакъв сериозен мотив. Без значение какво е неговото естество. А ако си наясно че ти следят комуникацията защо ти е да подчертваш какво правиш?! 

- Е! Ама може и да е просто някое куку в екипа им. 

- Възможно е! Но то това си е пак мотив тип импулс подхранван от патологичен ментален проблем. Но пък не е изключено и това тяхното да е някаква демонстрация, с която противниковата страна искат твоите хора да са разберат, че преследващите ни „хищници” имат представа за нашето присъствие на юг от Пловдивския район. А с това целят да вменят у твоите хора, как те като преследвачи са информирани за позицията ни. 

- Може и така да е. Но това твоето си е само една догадка. И какво ако е така?

- Предполагам те очакват, при условие че ние сме наблизо твоите хора да се активират. Като предния път да ни подкрепят – логистика, техника. Или с две думи те ви връщат топката и очакват от нас това, което ти каза преди време, че ние очакваме от тях…

- Какво имаш предвид?

- Да се размърдаме и да издадем позицията си.  

- Ами ние само преди около три дни точно това и направихме – забрави ли? И за кратко мисля успяхме да ги заблудим. И най-вече да сме три крачки пред тях, а не само на една!

- Точно де! Да! И тогава пак имаше такава тревога. Именно това ме навежда на мисълта, че този път те умишлено създават нови ситуации, в които отново да се предизвиква суматоха и някой от нас или под влияние на баща ти там в Центъра да изпаднат в паника. 

- И какво искаш да ми кажеш? 

- Оххх! Ама ето май в твое лице те започват да постигат целта си. Ти толкова си притеснена, че или не ме слушаш, или не правиш никакъв опит да вникнеш в казаното от мен. 

- Да, да, да! Извинявай май наистина нещо се замислих в страни от темата. Че какво искаше да кажеш. 

- Казах преди малко че от нас се очаква да повторим този наш успешен ход със смяната на колата и дезориентацията на посоката на движение. И понеже вече може би донякъде са наясно, как сме постъпили първия път, може би и за това лягат точно на ушенце…

- На кое?

- Че в този рядко населен район по-лесно автомобилите които не са местни по-лесно се следят. И ако вие се активирате това ще е издайнически ход. А те така както постъпват болшинството от хищниците да се възползват от грешката при груповата суматоха и да си постигнат целта. Каквото и да и да е тя. Позволено ли ти е да ми кажеш как сте се разбрали да контактувате? В смисъл ти ли ги търсиш или те теб?

- По-често аз – когато преценя че е безопасно. А IT експерт след двадесет секунди заличава следата в нета, прекарвайки логическата информация през някакви огледални сайтове – става тя от леглото и сяда на столчето до прозореца.  

- С две думи, ако не им се обаждаш, значи си се уплашила от нещо и се спотайваш – така ли? – ставам и аз, сипвам по едно малко питие и сядам до нея, а тя се премества в скута ми.

- Точно така. 

- Ето тогава имаме шанс да се опълчим на хищниците по един странен начин. 

- Какъв?

- Ще бъдем едновременно и активни и спотайващи се. Или по-простичко казано ще го изрека за пореден път - няма да допускаме страхът от нещо си да ни принуди да направим паническата грешка, която например е допуснал Орфей… - и не мога да си завърша изречението защо в главата ми блесват няколко мисли едновременно.

- Какво общо има Орфей тук?

- Ааа… - започнах изречението си и замръзнах на място, гледайки в една точка през прозореца.

- Какво! Какво! – сепва се Живето поглежда назад, след това се сгушва в мен и зашепва – Колоездачо да не би да са зад нас?! Там някъде в тъмното на нощта!

- Не, не, не! Нали казахме без паника – спускам щората и галя я аз по главата.

- Оооххх! Ама си и ти Колоездачоо… Защо така ме стряскаш! Какво има сегаааа… 

- Чакай, чакай че нещо като динозавърска опашка ме удари по главата и ми се иска да си подредя мислите…

- Бе Колоездачооо… Ще ми изкараш акъла бе човечеее – отблъсква се тя от мен и ме поглежда малко гузно - Хубаво! Няма да се панирам! Ето дори чакам – учудващо за ситуацията ми се усмихва тя, а аз грабвам телефона и нахвърлям в бележника най-важното в резюме, но явно търпението на Живето е в голям дефицит и след малко тя току ме побутва по ръката – Хайде де начаках се вече! Сега какво да правя?

- Още две минутки и ще ти кажа.

- Доообре защото това с включването на Орфей в нашата ситуация наистина е любопитно от моя изкуствоведска гледна точка – пак се подсмихва тя.

- Започвам от него – усмихвам се на свой ред – Нали помниш, какво каза човека там край чешмата на Кръстова Гора?

- Охоо… Че той толкова много неща казааа... 

- Вярно е но имаше едно нещо, което бе запомнящо се… Можеш ли да се сетиш…

- Това че почти винаги започваше с едно паразитно Ам’чиии… - усмихва ми се Живето – Шегувам се. Давай направо!

- Имам в предвид онова за злоумишленото вплитане на твоята карма с някаква легенда... 

- Да товааа – върти очи явно ровейки се из спомените си Живето и отсича - Помня го - да. И какво?

- Сега изведнъж в главата ми се разплиска една мисъл…

- Ама ти още имаш и мисли? Аз след това което прочетох в съобщението съм само топка нерви поставена върху купчина от страх… - потреперва с рамене Живето и после става сериозна – Но нищо де - кажи си мисълтта!

- Идеята ми е че съдбата ти може да е вплетена с тази или някаква подобна притча или легенда като на Евридика. 

- Стига бе! Ти май ще излезеш прав. 

- За кое?!

- Наистина всичко много ти се е разплискало из мозъка и нормални човешки мисъл почти не са останали… 

- И така да е! Но виж! Ние с теб тук сме точно в точката, в която се предполага че се е родил Орфей. Нали така?

- Добре така де Колоездачо! Но това е по преразказ на някой си, а твоята ти мисъл, която ти се плискаше!? Тя къде се дяна?

- Тука си е! – соча с показалец към слепоочието си -  И точно Тя предлага заедно да отидем до Дяволското гърло. Да минем през него. Аз да вървя напред, а ти зад мен. Но за разлика от легендарния тракийски поет аз няма да се обръщам при каквито и да е обстоятелства. Но пък за да избегнем ония момент с грешката на Орфей и с подхлъзването на Евридика, ще те завържа с въже за мен. По този начин по идеята на ония човек ще се опитаме да разплетем това злонамереното  вплитане на твоето битие към легендата. 

- И как по точно ще стане това?

- Ами идеята ми е, влизайки по този начин в пещерата ние присъствено, мисловно и емоционално, което ще рече почти буквално да се слеем със същността на самата легенда. Но за разлика от случващото се в нея ще преминем през онзи зловещ, ключов момент без аз да се подавам на страха, че ти не си зад мен. А после ще отидем до Татул където се предполага, че са били мощите или по-скоро праха на родопския философ песнопеец. 

- И защо всичкото това?

- Мисля по този начин ще изпълним  и втората част от заръката на човека от Кръстова гора - да бъдем от първата до крайната точка на цялата легенда. 

- Хи, хи, хи! – прави ехидна физиономия Живето – Това ми звучи като сюжетна част ала’кавър версия на любовната история между Орфей и Евридика… Само че твоята интерпретация е доста по-фентъзи…

- Ама защо е тази хапливата ирония? Я по-добре се замисли! Самата наша ситуация не е ли по някакъв начин подобна? Сякаш наистина с това преследване и заплахата от неизвестното и смъртта някак си почти сме се приплели в тяхната история?! – продължавам да емоционалнича аз, но явно същевременно съм направил крива гримаса, защо тя ме гали по бузата, казвайки:

- Еее… Не се цупи Колоездаченце. Просто първо сега не ми е до Орфей и Евридика - пък и ние далеч не сме толкова…толкова… Първо надарени с харизма или пък популярни. Още по-малко пък че и онези, които не ни мислят доброто никъде не ги виждам във сравнението ти. 

- Ааа… Това че не съм ги споменал съвсем не означава че не съм се замислил за тях. Тях може да ги приемем като някакви верни служители на Хадес. Защото виж! Те правят струват, но искат да го докарат до там, че теб да те ухапе легендарната змия и по този начин Хадес завинаги да те приюти в подземното си царство…

- Дааа… Ама това трябва да стане на моята сватба. А аз наоколо жених не виждам. Хи хи хи! 

- Ето един изстрел направо в десетката – казвам много сериозно аз.

- В смисъл?! 

- Това последното което каза за мен е един много сериозен довод към този момента в никакъв случай да не се изкушавам да ти искам ръката – опитвам се с малко по лютив сарказъм да и вляза в ехидния тон.

- Да беее… Оправдавай ми се ти сега. Видя че малко по-сериозно съм затънала по теб и сега априори се опитваш да си осигуриш авариен път за отстъпление, в случай че подобен момент назрее…

- Отстъпление ли?! И какво ще рече това с назряването?

- Примерно ако нещата от пламенната ни лятна любов започнат да попреминават…

- Нищо подобно нямам като идея. Просто искам да се вслушам в това, което каза онзи човек от Кръстова Гора… 

- В кое?

- Че не бива да се допуска някаква грешка водеща към смъртта ти. И ако погледнем от този ъгъл на зрение… Ето! Няма сватба - няма и змия която да те хапе…

- Глей го само нашия смел Колоездач, как сега прави струва и все на измъкване по терлици го докарва. 

- Е!

- Няма е няма бе! – въси в нарочност вежди Живито - Ама то да! Ето!  Опасенията ми са напълно основателни…

- Не! Не видях нищо… Какво имаш предвид? Какви опасения?

- Имам в предвид, че това за мен означава, как предсмъртно дори и да имам огромното желание няма да мога да стана ничия годеница. Нали така? 

- Еее… - започвам малко несвойствено за мен да гледам в страни - Поне за сега наистина не съм мислил за сгодяване – вярно е!

- Ето видя ли се! Ама Колоездачо ти си по-лош и от Хитлер бре…

- Защооо?

- Е какво ми защокаш. Оня куку с перчема и пречупените кръстове, въпреки че е отявлен неземен звяр все пак намира сили да открие микроскопичната частица на доброто в себе си и изпълнява желанието на Ева Браун…

- Я бе! Това не го знам! Какво желание? Да не би да я е завел в СС нацистикия МОЛ… Или пък на Дисниленд в окупирания Париж…

- Стига Колоездачо! Засрами се! Това си е жива история! Минути преди да се отровят те се венчаят. А тиии… Глей моля ви се….Той Колоездача му с Колездач не е склонен дори ръката ми да поиска… - театрално тропа с крак Живето - Ама неее… Не е честно така. Все аз да съм губещата. Защото за разлика от всички около мен все аз плащам грешките на този или онзи при това с живота си – малко кисело се подсмихва Живето, но след като аз я прегръщам горещо и я целувам по веждите тя омеква  – Добре! Добреее! Да приемем, че аз приличам на Евридика по съдба… Макар и към момента да съм някакви си много по-несполучливо нейно копие като визия. Ама чакай малко Колоездачо… - слага ръце на кръста мнимата Севдалина и ме поглежда косо.

- Какво пак?

- Като ми говориш, че сме се вплели в притчата, то това не значи ли, че и двамата трябва плътно да влезем е техните образи? 

- Така е!

- Ами ето ако образно приемем, че змията ме ухапал по лицето и то за това е погрозняло… Моята част тук се вписва в притчата. Нооо…

- Какво но?

- …за да се развали проклятието не е ли необходимо и ти да влезеш в обувките на другия влюбен от въпросната легенда – а? 

- Ами може и вече да съм влязъл…

- Я бе влязъл бил! Че ти пък по какво приличаш на онази певческа легенда? – продължава театрално да гримасничи Живето - Нали каза, че не можеш да пееш. Пък и то от космоса се вижда, че не можеш да пишеш поеми. Не си и философ… А забравяш ли? Само Орфей е можело да поиска от Хадес някакво такова освобождаване на смъртник от неговото царство…

- Еее защо пък само той да ги може тези неща… Защо и аз да не се опитам да му поговоря на този Хадес?  

- Първо защото той е Бог и не си губи времето да говори с всеки един ординарен простосмъртник. А Орфей го е уважил като певец, точно чувайки какви жални песни пее за любимата си…

- Еее тук вече ме засече лошо – навеждам глава и се почесвам по темето, но веднага ми идва защитна теза и вдигайки очи продължавам – Да може да нямам артистичните му таланти, но ти нали каза, как чрез с моя подход с колелото съм спечелил уважението на противника. И те за това не те атакуват директно, защото се страхуват от моята ефикасна съпротива…

- Така си е! Явно макар и грешно, но са с такова впечатление. 

- Ето видя ли! Може и да е временно, но тук се изравняваме с Орфей. А другото, по което може би си приличаме по това, че както той е бил влюбен в Евридика така аз съм влюбен в теб. 

- Еее! Това последното може и да не тежи толкова силно като конкретен контра аргумент в полемиката, но си признавам ми става много мило – казва тя, приближава се и ме целува нежно по двете бузи – И какво?! Да не би да си мислиш, че като го направим това в пещерата и татул и ония веднага ще ни оставят на мира ли?   

- Нямам идея как и какво ще се случи – усмихвам се и щипвайки я за носа казвам – Ако искаш може да се върнем да питаме човека с епилепсията?

- О не, не, не! И без това ми беше толкова тежко да го гледам как се измъчва… Не, не, не! И то само, за да ни каже тези неща. Не, не, не! Там при него не се връщам… 

- Пошегувах се. А за другото какво ще кажеш? Нека го направим! Поне ще знаем, че сме опитали всички възможни варианти, методи, способи и прийоми.

- Добреее. Това с Дяволското гърло и Татул ще го направим - и после какво? Ако те се опитат да блокират изходите от Родопа към вътрешността на България какво правим? Няма ли да стане така, че докато ние се моткаме по някакви си фентъзи съветите те ще си имат тяхното оперативното време за подготовка на засадите по закътаните планински пътища.

- Напротив! С това което съм наумил ще ги изненадаме, вкарвайки ги в една супер драматична неочакваност. 

- Ехаа! Колко дълбоко трагикологически прозвуча само – прихва да се смее Живка – Ааа… Хубаво де? Че къде по-точно ще е драмата им в изненадата. Може би ще опънем палатките до Белица с нескритата надежда мечките да ни защитят? А ако някоя меца падне в битката с „хищниците” Бриджит Бардо тутакси ще долети от френския прованс в едно с чуждестранния френски легион, притичвайки ни се на помощ - а Колоездачо?

- Е не не! Няма да жертваме горките животни, забърквайки ги в нашите си чисто човешки проблеми – друго е – вирвам важнически нос аз.

- Ахаа… Не са мечките и френските легионери - казваш…  А да не би да си наумил да се жалваш на Ричард Брансън, който трогвайки се от нашето нещастие ще ни изпрати мини дирижабъла на Върджин Галактик. Иии… С него в таен нощен полет, със загасени сигнални светлини, тихо и незабележимо, ще ни отнесе на безопасно място? 

- Неее! Не позна. Това последното е много първично скучно и даже прозаично… А щом е такова значи и е достатъчно предсказуемо. Не, не, не! Моето е нещо доста много по-поетично… Още е и твърде доста по-неочаквано от твоите неща… - важнически вдигам показалеца си аз.

- Ихааа…  - имитира ме тя с ръка и почти възкликва – Че и твърде! Че и чак! Пък и достааа… Че и отгоре на това и по-много… Ехаа… Я да чуя!

- След Татул ще отидем в Гърция!

- Какво?! – отваря широко очи Живето - В Гърция ли? Ама ти сериозно ли?

- Напълно!

- Малее… Колоездачооо! Ти понякога наистина успяваш да изненадваш дори тези, които си мислят, че знаят това онова за теб - и защо това?

- Защото предполагам никой няма да очаква да минем границата. А ние ще го направим. 

- И къде ще стане това? От тук за да стигнем до Кулата не трябва ли първо да излезем на магистралата Пловдив - София?

- Не, не, не! Ще се промъкнем през Лозенградци-Еникьой. Това е най-близо до Татул. А при предния планински преход от Девин до Дяволското Гърло и после до Татул ще спазим твоето изискване за Брауново движение…   

- До Татул в зиг-заг стъпка това ясно! А я после и за Гърция ми кажи?

- После ако не възразяваш ще спим една или две нощи в Гърция – някъде на Беломорието. Щото нещата никак не ми харесват. 

- Кои по-точно?

- Това което човекът с епилепсията каза много грозно се припокри с текущата информация на твоите хора. И ако наистина е така… Мисля играта вече много загрубява. Струва ми се, че ние доста ги изнервяме.

- И от Центъра така казаха. Точно заради нестандартните ти начини на мислене и действие всички са на мнение, че ти не си обикновен колоездач – усмихва ми се малко насила Живито - Но я моля - продължи си мисълта за плана в Гърция!  

- Предполагам именно заети с нервността си никой няма да се светне да ни търси в южната съседка. А границата сега нали я минаваме само с показване на лична карта. Няма регистрации, за да оставим следа. Вадим СИМ картите от телефоните. И така сякаш си слагаме шапки невидимки. Пък там ще си купим предплатени само, за да имаме връзка по между си. Така за едно, две, пък защо не и три денонощия буквално ще се изпарим от полезрението на абсолютно всички. И поне за това време самите ние ще сме спокойни. 

- Казваш баналното тридневно затишие подсказващо връхлитането на смъртоносната буря. Нещо такова ли Колоездачо? 

- Нещо такова Севдалинче… И ха дано в гръцко да успеем да се насладим на едни от последните нощи, в които ще можем да си позволим фриволна душевност и разюздана сърдечност, преди евентуалното изпълнение на смъртната ни присъда…

- Хубаво Колоездачо! А след като се нагълтаме с Беломорската душевна амброзия после какво ще правим? 

- Ще го измислим. Нека поне за ден, два или три отдъхнем от този екстремен тъгъдък на това тъпото преследване!

- Просто си помислих да не би да предлагаш като приключим с беломорската авантюра да звънна по телефона на баща ми. Да говоря с него половин час за да могат да ни локализират. След което  прегърнати на някоя красива отбивка край пътя да чакаме някой килър от прелетяващ по край нас автомобил да ни гръмне в гръб?  

- Ти ако искаш постъпи така. Аз за себе си имам други планове. Поради това мисля да съм по за кратко в предложената от теб предсмъртна прегръдка. Ноо… Ако и на теб не ти се умира - присъедини се към мен. Нооо … Тогава ще трябва да си бягаща до мен и с мен. А не да си безропотно стояща в очакване  Смъртта да те покоси.

- Добре Колоездачо явно от човек возещ се на две колела искаш да се превърнеш в човекът от смъртоносна надпревара…  Продължавай да чуя какво още си наумил!

- Мисля после ненадейно за цялата армия от мераклии да ни открият ние триумфално да влезем в България през Кулата-Промахон. И докато лошите ни търсят в Родопа планина, ние ще минем през и покрай Пирин и Рила. След което караме право на север и за два часа ще се озовем в София. За което време те няма как дори да пратят кола. Ноо понеже не изключвам някъде по вашата верига да има изтичане на информация този път, аз ще организирам смяната на колата. 

- Ти ли? И как?

- В един град който ни е по път имам едни мой много добър приятел, чийто първи братовчед, се занимава с търговия на коли. Ще го помоля временно да покрият тази някъде. А на нас да ни дадат някоя от неговите нововнос. И така никой няма да знае с какво се движим към последната среща. И най-важното ще помоля да кажеш на твоите хора, че нямаме доверие на никого. И че ще те предам единствено и само на баща ти.   

- Дааа… Звучи ми като нелесен, но доста добър план. А дали ще успеем да го осъществим?

- Поне ще опитаме.

- Добре. Хареса ми целия този мисловно словесен коктейл от слънчево Беломорие, топлата мъжка прегръдката. И особено много се впечатлих от комбинацията на мъжкия ти екстаз изпълнен с разюзданата сърдечност и фриволни емоционални душевности.  Давай тогава да не губим време. Правим го!

И се задействаме. 

Закусваме.

Събираме багажа.

Отпрашваме по така набелязания зиг-заг.

Пътьом минаваме пак през Девин. 

От онова централното магазинче купуваме цветя и свещички.

Сменяме евро при един сараф и драсваме по посока - Дяволското Гърло.

Там обаче ни казват, че задължително трябва да сме с екскурзовод защото било опасно. На мен не знам защо ми хрумва, но предлагам на Живка да я привържа с въже за мен. Обяснявам на екскурзовода, че тя има страхова невроза от такива места и това за нея е терапевтично време. За това го молим да сме на опашката и да не се обръща към нас ако нещо се позабавим, защото тя се притеснява, че хората ще я мислят за луда понеже е вързана за мен.Човекът проявява разбиране. Всичко минава по план. Но когато излизаме и двамата сме като попарени. Пещерата е наистина митологично фантастична. 

Влизаш в нея… И в мига, в който светлото на деня зад теб изчезне, все едно се пренасяш във времето, когато си бил много, много малък - примерно пет годишен. А понеже наоколо е влажен пещерен сумрак ти се струва че е вече вечер. Слушайки думите на екскурзовода все едно някой от родителите ти чете приказка или легенда. А ти както го правеше по детски на времето ей така само по едната му гола  фантазията…Мисловно и емоционално отъждествявайки се с някой от героите на приказката. И тогава  започваш съпричастнически да  съпреживяваш всичките му радости и неволи на героя. А ако си заспал и се събудиш чак на сутринта… Ехаа… Светът ти се струва някак си по-богат, по-широк, че и по-красив. 

Мисля и с мен така се случи.

Щом излязохме от другия край на Дяволското Гърло и светът ми се видя много по-друг. 

И на двамата ни трябва малко време за да влезем във форма от всичкото това притеснение и възбуда. За това и малко попресилено се правим на обилно заинтересовани от мурсалския чай, мановия мед и сладките от горски плодове, които разни балканджии продават на изхода. 

Някъде след едното кафе и хладната кола се посвестяваме. 

Но то си минава почти половин час.

А най-големия майтап че и дваматааа…

И двамата се гледаме като котка и котак обилно надишали се с валериан. 

Но понеже не искаме да бием на очи – тихичко потегляме към Татул.

В Девин предвидливо предварително бяхме купили цветенца и свещи.

По едно цветенце хвърлихме там в пещерата заупокой на Евридика.                                  

А другите ги поставихме на предполагаемия гроб на Орфей.

Иии малко нашата работа става от трън та на глог.

Щото още не бяхме се изяло освестили…

И пак место с толкова вихрова енергетика…

Чувството да си на върха на Татул е неописуемо. 

Може би е съпоставимо само с това да си на Божи гроб.

Първо гледката е толкова главозамайваща, че няма думи за да я опиша.

А и самия монолитен комплекс с формата на пресечена пирамида бълва такива огромни количества невидима енергия, че няма как да останеш спокоен. Поне аз не успях. Ама гледам, че и на Живка бая и трепереха мартинките. 

Ами нормално! 

Окултен център!

Само на около седем хиляди и петстотин години!

Няма как по другому да е. 

Отново се нуждаем от поне половин час, за да вляза в шофьорска кондиция. 

След което пак палим гумите – и къде право на юг. 

На границата малко ни позаглеждат заради това, че караме кола с пълномощно, но учудващо за мен няма големи акцесии. Може би богатия къмпинг антураж, големите чанти за личен багаж и снимачната техника на Живка успокояват митничарите. Не знам но сякаш и ние двамата също се успокояваме. 

Решаваме да се установим около Кавала. 

Или на къмпинг. 

Или на малко хотелче. 

Не знам внушавам ли си, но след границата нещата тръгват като по вода.

Нали по принцип заради камерите избягваме бензиностанциите на големите вериги - спираме на една по невзрачна да починем и да се разхладим. 

Седим си на масичката и си говорим. На паркинга пред нас се дотътря малка джипка Тойота Рав 4. Със спукана задна дясна. Дето имаше един виц колкото и да е чудно и тя както и всички други коли наоколо са с гръцка регистрация. От най-късите бази е. От нея слиза доста едър мъж. Отваря металния калъф където по принцип стои резервната. Пуска я на земята, при което тя глухо гръмва на джанта. Той се хваща за главата и от устата му излиза вой на ранен вълк. След което се заравя в багажника и започва да псува на развален български. Пък аз нещо след като минахме границата така съм се отпуснал, че направо забравих под каква заплаха сме. И без да се съобразявам го питам на нашенски - иска ли помощ. Чак като видях ужасено учудения поглед на Живка осъзнавам грешката си.

Но вече беше късно. 

Човекът ме поглежда преценяващо и пита?

- Вие ‘а не би ‘а сте блъгаре?

- Да! И сме с Тойота Рав четвотрка, но дългата база. Крика ли ти го няма?

- Ами де само в крикина да го е проблемата. Щех да скакам от радост. Ми то моата малка уба’ица… Щерката демек… Къде на къмпинг била е завчера. И кат гляуам, ем са пукнале гумата, ем нейде си са погубеле крика га са га смен’вале – после вдига рамене и започва нещо средно между монолог и изповед - Убу спукале - спукале… Ми кажи бре чадо. Оти си го къташ. Ей ги на сеги ка ма пореди, ем без крик, ем без аварийна резина… Малеее… Само ‘а моа ‘а са добера у Кавала ша и откинем красотната гала’ица. И най-веке де не ми е рекла за случката. Мале, мале, мале ке и откинем убаата главица. 

- Тук няма ли вулканизатор?

- За гумаджия ли хортуваш земляк?

- Ми да!

- Де ти! Не видиш ли како е мининка таа пущина. Пет колонки и кафене. Даже нужника им изот вънка. Па требе клиенти да срещам… Лелеее…Че язе си имам малко отелче близо до Кавала. Лелеее ако укъснея за срещането… Лелее… Ке и откинем галвицата на таа малката пакостница.

- Виж приятел с крик мога да помогна. Мога и гума да ти дам до съседния град, но ако ми дадеш твоята резервна да е при мен. Щото не се обиждай, ама не се познаваме.

- Нямаш грижа друже. Язе съм харен блъгарин тоже си. И ша съм ти обилно отблагодарен ‘ко ми помощ таквази дадеш сеги.  

Живка не престава да ме гледа ужасено и учудено. И когато минавам покрай нея само я чувам да просъсква:

- Колездачо ти полудя ли? Ами ако това е постановка и после ни спретнат засада – а аз почти на ход само и прошепвам:

- Не ми се вярва. Този го изпреварих на два пъти. На пътя имаше желязо. Аз му подадох аварийки, той обаче нещо нервно си говореше по мобилния и буквално му се натресе от горе. Ама явно е пазил да не нацепи гумата и докато докуца до тук мина време.  

- Страх ме е! Моля те внимавай. 

- Добре! Ще съм нащрек! – усмихвам и се аз.    

Отивам да му помогна. Отново всичко е по конец, че даже и от горе. Нали човека спомена, как има малко семейно хотелче в далечните покрайнини на Кавала. И тук Късмета е с нас. Точно отиваме и една от хубавите стаи с изглед към морето се освобождава за пет вечери. 

Настанява ни там. 

Дори ни кани на семейна вечеря.

Към седем засядаме. 

Ама то тематична вечеря – беломорски дарове със студено бяло вино.

Не бях изпитвал такова удоволствие от години. Разказва ни най-различни случки за по-така особени клиенти. Нормално се поинтересува какво и е лицето на Живето. Само дето тя по личната карата сега е Мария Тодорова Карамфилова. Обясняваме му че е поради проблем при естетическа пластика. Той се плеска по челото и излиза. Усещам как Живето пак ме хваща притеснено. Но нашия човек се връща с три арабски тоалета с бурки. Подарък били за дъщеря му и жена му от някакви клиенти араби. И казва че утре в големия апартамент точно до нашия ще идва арабско семейство. Така ще се слеем с тях и никой няма да досажда заради лицето или облеклото на Живето. Нея обаче пак я подгонва параноята. Да не би да искат да я облекат по този начин за да я отвлекат. Съмненията и се разсеяха, след като по някое време на вечерта се отворя тема за града и историята му. Тогава домакина гордо ни кани в кабинета си. Нищо помпозно - малка стаичка на приземния етаж, която той нарича служебната одая. И ни показва четири портрета, които висят на стената над работния му стол. А после авторитетно пита със загадъчна усмивка на учител задаващ подвеждащи въпроси:

- Знаете ли кои са тези?

- По моему единият е… - и аха да му кажа името и ще кажеш, че някой ми го открадва от езика – Оххх ! Знам го името ама може би е от виното и ми изчезна ей сега мигом от паметта. Но пък виж - мога да кажа ред два от това което е написал… - и поглеждам за помощ към Живето, а тя ми се усмихва влюбено и прошепва:

- Ще можеш ли? Ако го направиш ще те повиша в титла Колоездачът поет по душа… - и леко ме погалва по бузата, при което домакина и се усмихва съучастнически и добавя.

- Я виж ка женкята ти фърли ръкавицата. Речи го де! Речи си го друже! Па да видим все едно и харно ли умуваме за този си наш горещ блъгарски чиляк – после отстъпва крачка в страни и застава до Живето, оставяйки ме сам от едната страна като в изпитна зона до учебната дъска.

- Две хубави очи. Душата на дете. В две хубави очи; - музика – лъчи… - спирам до тук и го соча с пръст, но домакина не се дава и веднага поема:

- Не искат и не обещават те. Душата ми се моли, дете, душата ми се моли – и на свой ред се обръща към Живето, която без и секунда да се забави се включва в импровизирания мини рецитал:

- Страсти и неволи ще хвърлят върху тях Булото на срам и грях. 

- Да, да, да! Сетих се – прекъсвам аз Жената с лице грозно като Смъртта и почти се провиквам - Пейо Крачолов Яворов - другите не ги познавам.

- Точно тойзи е пръвия. А като четворица са воеводите от тогавашното ВМРО, които са освободили моя роден град Кавала от турчулята. Този втория там е Христо Чернопеев известен като Черньо Пеев – Черния. До него е Михаил Чаков от петричкия отряд на ВМРО. Следващия е Иван или Йонко Вапцаров – известен като Вапцара. А Яворова думам си нема блъгарин-роден, който да го не узнава… 

- И какво? Само те четиримата ли са освободили Кавала от турско робство? И Пейо Яворов е бил един от тях ли? Хайде де?! 

- О да! Сами саминки са били… Поне като водачи. Ама у панталоните са имали топки кат на голем кит. Елате горе ке ви го разкажем. 

Качваме се пак на терасата. И той започва да ни разказва… 

- На 27 Октомври 1912 година га била е Блаканската война… Та тогиви  в околностите на град Драма  се засядва генерал-майор Стилиян Ковачев с неговия Родопски отред. Тези четиримата воеводи които героично са участвали в освобождаването на още няколко други града молат генерала да атакуват Кавала. Той изначало им отказува, за да не търпи войската пораженческа загуба. Тогава те го молат поне да им даде две офицерски униформи, четири атови жребци с доспехите им. Па по после Яворов казува за плана си. Като заявява, че така най-много като парламентьори да ги затрият тех четримата. При това условие генерал  Ковачев склонява да опитат. И ония ми ти четир’ луди глави в едно с двадесет и трима четници се запътват към кавала. Още в подстъпите арестуват краеградската караулка от петнйасетина заптиета. По-посленка по най-безумния начин четиримата с високо вдигнати глави и с цялото си бойно въоръжение улазят у конаку. И начеват тежки преговори. Тама има и един критичен момент дето нас манко австроунгарски консул да обърка раб’тата.  Но Яворов е непреклонен.  И докат’ те си ‘ортуват и го умуват на площада сбор се събира от ино огромно множество. И така по тоя си начин придумват управляващите на града да предадат ключовете за хазната и бумащината без бой. Христо Чернопеев сваля турския флаг и тургя блъгарския трибагреник. А Яворов изговаря слово очен вдъхновленно пред всите сбрали се християнски гражданя. После пак на поета революционер му е дадено командоренето на града! – спира за малко да си поеме въздух нашия домакин и завърша разказа си смесени чувства между патос и съжаление - И щеше да е очен хрно така да си останат нещата. И тука да си е и до сеги блъгарско. Ма оная лоената топка Чърчил и ония мустакатия Сталин зеа, че на спазари’а като овце на селски събор. И бъдева ни дадофа на гръците. Че така им било поизгодно да са не дърлат русите и инглиизите за Беломорито. Па назе блъгарете тъдява де бя’ме мнозинство - кучета ни яле. Ама гръцете сеги ич и не признават, че ако блъгарските юнаце кат’ Яворов, Чернопеев, Вапцаров и Михаиля Чокова, тогива не ни бяа ослободили - сеги можеше юще и у турско да сме си тука. Щото па нъл те гърците по после направо на готово на ослободено дойдофа.

Честно да си призная това не го знаех. По принцип знам, че България на практика освен от към Черно море по всичките други географски посоки граничи със самата себе си… Но това наистина никъде не бях го срещал по историите, които сме учили. И ми стана много драго. А домакинът ни ми стана още по-симпатичен. Че когато след фантастичната вечеря се прибрахме в стаята това и казвам:

- Никак не го виждам този човек да ни предаде. По-скоро би умрял за да ни защити. Ама Живе о извинете Мария Карамфилова днес пак беше един страхотен ден а?

- Което и донякъде малко ме притеснява!

- Защо де!? Ето че планът си върви по план!

- Ама нали много хубаво не било на хубаво…

- Да де ама има и друга мъдрост която гласи, че понякога трябва да стане още по-зле за да се оправи от веднъж.

- Ами то къде е лошото я? Всичко си ни е от хубаво по-хубаво..

- Така е виж каква интересна хубавина е да спасяваш живота си бягайки зад граница понеже смъртта незнайно защото те е нарочила и упорито върви по следите ти. Знаеш ли, сега като се замисля с теб приличаме на две летящи риби, които изскачат от водата за да се спасят от хищните си подводни врагове. 

- Да бе! Да ти имам хубавината аз. 

- Защо де?!

- Само да ти припомня, че твоите летящи риби докато правят своите кратки полети извън родната си среда, не рядко попадат в клюновете на чайките…

- Еее не бъди такава песимистка… Живе! Оп! Марийче искаш ли, ако наистина са ни останали толкова малко дни да сме живи или прекалено малко да сме заедно, ние напук на всичко да търсим само хубавото от преживяното през деня. Какво ще кажеш?!

- Дадено! – поощряваме с поглед мнимата Мария.

- Тогава да си теглим по един душ… Лягаме си! И да започваме да търсим хубавото… Било в сънищата… Било по между тях – разравям се из косата и аз. 

- Ехааа… Много ми хареса това дето ще търсим хубавото между сънищата си… дръпва си кичурите тя и влиза в банята.  

Лягаме си.

Аз започвам да се умилквам но тя ми бута ръката:

- Нали щяхме да търсим най-хубавото за деня. И нали уж между сънищата ни, а не между краката ми…

- Ууу че вулгарно – тюфкам се аз. 

- Добррее… Остави сега нежностите от междукрачието ми за малко на мира и кажи кое е това, което най ти хареса в този ден?

- Ако съм честен най-голямо удоволствие ми достави, когато там в Дяволското гърло влязох в ролята на Орфей, а ти беше моята, а не неговата Евридика. И най-вече съм доволен от себе си когато успях да удържа и да не се обърна, докато не излязохме от другия край на пещерата. Звучи налудничево, но нещо вътре в мен непрекъснато ми нашепваше, че всъщност точно това е началото на края на всичките тези твои многогодишни страхове.  

- За мен пък в първия момент ситуацията малко на три синджира роби ми заприлича. Особено когато ме върза с онова въженце. Но като започнахме да навлизаме в дълбината… Бррр…особено с тоя непрестанен тътен на шумяща река… При това с тая си пещерна слава на страшен дяволски звяр поглъщаща всичко и всички… Особено жал ми стана дето екскурзоводът разказа за онова момче и момиче водолази, които са се удавили, докато изследват този феномен на пещерно поглъщане. Бррр! Бая ме хвана страх…

- От какво?

- Как от какво? Както винаги, че това е капан и че ако се случи и успеят… Ужас! После ни хвърлят в пещерната река и край с нас. От там нататък ни вест ни кост от нашите персони. А ми мина и през ум, как уж на шега започнахме всичко… Пък то май наистина, ако ти се обърнеш и току виж съм си останала там в царството на Хадес - а? 

- Е защо на шега? Нали човекът с епилепсията каза, че така имаме шанс ти да излезеш от порочния кръг, в който все някой иска да ти стори зло. При това фатално зло.

- Ти да не би да си му повярвал?

- Ами не знам! Но някак си с емоция и желание влязох в ролята на Орфей. Знам че съм много влюбен в теб. Знам че поне по твоите думи има опасност да те загубя… А наистина ми се иска да направя и невъзможното за да те съхраня. Дори когато попаднахме там в най-шумния участък наистина повярвах в онази част от притчата, където Орфей не и е чувал стъпките от шума на подземаната река.  

- А защо натъртваш, че опасността е само в моите думи. Не ми ли вярваш че ни преследват? 

- Не че не ти вярвам… Но това с притчата и подхлъзването в пещерата на Евридика дето каза ония човек ми се стори доста по-реално… 

- Ясно на думите на епилептика вярваш на моите не… 

- Знам ли… Него поне на живо го видях как изпада в кризи. А ако съм честен до сега не съм усетил по никакъв начин от някъде да се е проявила каквато и да е заплаха като реално събитие… Нито пък съм чул някога някой от Центъра, който непрестанно споменаваш. Но виж в пещерата при ония тътен заплахата ми се стори много истинска…  

- Ти за това ли непрестанно подръпваше въженцето. 

- Амии май да. А там когато се подхлъзна направо изтръпнах. Викам си сега ако се случи, че въжето се скъса и се наложи да се върна за да ти подам ръка и те погледна и край. Няма отърване, ако не тук в пещерата, то все някъде все някой гадняр ще успее да те зачерни. Пък ако тези дето сега казваш са по дирите ни ни нападнат… А аз нали не съм на ти с ръкопашния двубой няма да мога да те защитя.

- И за това ли ме довлече чак в Кавала?

- Ами май да. Сякаш ми се искаше колкото се може повече да те отдалеча от опасността. Защото нали ти казах…

- Какво ми каза? – прекъсва ме тя – Тези къде два месеца за толкова много неща сме си говорили!  

- Не искам да загубя моята Евридика… 

- Ахааа… Това ли било то… Пък аз си помислих, че е защото ще искаш освен двойния надник за Брауновото движение да ти доплащам за задгранични командировъчни.

- Е те това е! Ето до къде води еманципацията! – премятам си със жест чаршафа като гръцки философ соча я тържествено и казвам - Госпожица Работодател господа патриции! Вари я печи я, тя все си остава служебно лице! Дори феята Евридика и богинята на любовта Афродита не са в състояние да превърнат наша Живка, Севдалина, Мария или която и да е истинската личност скрита в тази жена… Тази жена… - поемам дъх търсейки следващите си думи:

- Грозна като Смъртта – коварно се включва Живето и с кисела усмивка клати глава.

- Ето на! Аз говоря фея и за богинята на любовта, а тя за Смъртта… Че думата ми бе, как дори великата Афродита не може да превърне моята нахъсана началничка в неземно влюбената Евридика… Еми явно не може да стане и това си е! 

- А ти от къде си сигурен Колоездачо?

- Че знам ли! Аз едва ли не написах поема с бликаща от нея пещерната романтика, а ти ми говориш за командировъчни… 

- Ооо… Колоездачо ама на теб кой ти каза, че като съм с такова лице и към момента държа средствата, с които си позволяваме всичко това не ставам за влюбена като Евридика жена?

- Аз сам си го казах.

- Да но така като си го говориш под мустак нещо не те чувам добре. Далечко си ми малко там… 

- Да бе далеч съм ти бил! На ръка и половина разстояние сме – не чувала. Не че не чуваш амииии… Не ти се иска да чуеш…

- Искам, искаааам! Но искам да го чуя, така както истинският Орфей би го казал на Евридика…

- Как така да е?!

- Ами не само громоломно да бъде декларирано по Колоездачески все едно, че подсвирваш на минувач понеже ти се е развалил звънеца…

- А как по- точно да го кажа по Орфейски? Да взема да си поръчам лира по интернет и да ти го изпея ли?

- Не Колоездачо! Много по-простичко е! Вземи онова цветенце от вазата и ела с него да ми обясниш на ушото… 

- Кое да обясня?

- … защо не мога да съм толкова и така влюбена като Евридика!

И нали съм до ушите в розовата мъгла… 

Вземам цветенцето и й го поднасям. 

После се навеждам до ухото й, за да и кажа какво ми е на сърцето… 

Иии… 

Още преди да си поема въздух… 

И!

… станахме на кълбо. 

А после вече не помня точно кое, къде, кога и как се завъртя. Пред очите ми току минаваха разни неща… Или различни части от нейната плът… Или някоя от възглавниците… Или пък видите ли някой от чаршафите досадно се посукваше не когато и не където му бе мястото. Но пък за пръв път от както сме заедно оргазмите и бяха като сластно разтърсващи експлозии. А после конвулсиите на тялото и продължаваха в някакъв затихващ порядък от къде две минути след кулминацията. 

Честно да си призная първия път когато тя изригна в това мощното сладострастно телосътресение, чак се притесних. За това и се налагаше да почиваме по малко преди и аз да свърша. А между еро-офанзивите тя така силно се притискаше към мен, че чак от време на време ми бе трудно да дишам. Може би и за това двамата трайно изпаднахме в някаква небивала до сега безсловестност. 

По едно време тайничко поглеждам към часовника –  станало около три след полунощ. А то на мен сякаш изведнъж ми се прииска и нещо по-различно от прозаичното клише „Много те обичам!”  да и кажа. Но при толкова дълбока влюбеност обилно гарнирана с толкова страстна еро динамика – ми да… Като се вземе в предвид и малкото акъл дето ти е останал щото по-голямата част от него обилно си фърка из стаята – може би да! Може би в такива ситуации човек наистина се чувства като кухоглавец.

Ама ура тута с някакви си неимоверни усилия от моя страна успявам да сглобя нещо като прилична мисъл… И в поредния си изблик на откровеност успявам да прошепна:   

-    Искам да ти кажа нещо красиво, но думите ми май са си вземали среднощен отпуск… Или пък са в болничен поради моята остра форма на влюбеност във горните ми дихателни пътища.

-    Ахаа…  - усмихва ми се морно тя – А аз точно си мислих да ти благодаря, че толкова плътно ми партнира. Наистина беше твърде щедро и изцяло пълнораздавателно  от твоя страна. 

- Не че съм много паметливо момче, но мисля не се сещам до сега с теб да ни е било чак толкова бурно от към трепетно конвулсивни вибрации. 

- Така си беше. Мисля си че може би по принцип съм си такава когато съм влюбена. Но то с тази непрестанната смяна на самоличностите е трудно да намеря истинската мене си. Може би от както стана това с лицето ми ей чак сега успях да се върна в оная себе си преди това гадно обезобразяване. Сигурно и за това така ми стана – спира за миг, усмихва се загадъчно сочи към лицето си и продължава – А може и от друго да е

- От какво?

- Може да е от това че никога до сега никога в живота си не съм минавала на живо по стъпките на Евридика.  А още по-малко пък пред мен да е бил Орфей, който въпреки поетичната си душевност дръзна да навлезе в глъбините на Хадесовото царство. И като цяло до този момент доколкото виждам безрезервно прави всичко по силите си да ме измъкне не само от подземното ми пропадане, а и като цяло от връхлетялата ме гадна ситуация.

- Еее…благодаря! Благодаря!

- Знаеш ли Колоездачо, дори да ти се струва налудничево, ще си ти призная нещо…

- Слушам те!

- От както излязохме от Дяволското гърло някак си се чувствам по-спокойна за бъдещето си. И да си ти кажа много съм ти благодарна и за двете ти идеи. 

- Кои двете?

- И за това, че ме склони да послушаме човека от Кръстова Гора и за това, че настоя да дойдем тук в Кавала. А бе какво съм го заувъртала. Мога направо да си го кажа… Мисля ти наистина си моя истински Орфей! 

- Ооо…? Благодаря ти Евридика. Но доколкото се познавам аз мога да съм само негово жалко копие. Нито мога да пея ни да музуцирам ни да свиря на арфа…

- Напротив  можеш и още как…

- Ехааа… Виж ти! Това последното наистина не съм го знаел за себе си.

- Ето виж, как прекрасно свириш на душевната ми арфа. Да! А се оказа, че можеш и да пееш. 

- Да пея… Стига моля те… Хич ма няма там.

- Напротив! Не знам как го постигаш, но в замаяна на певческите си невъзможности по някакъв начин караш хората, с които се срещаме буквално да започнат да пеят около нас. 

- Да пеят ли?

- Не точно като песен. Но много лесно започват да ни разказват чудати истории и да ни карат да бъдем или съпричастни или дори живи участници в тях. 

- Не съм го забелязал това!

- Ами може ти да не си - но аз съм. Знаеш ли сякаш по някакъв незнаен за мен начин ти лично пишеш нотите на тяхното поведение. А като ги наблюдавам с какъв жар и емоция разказват, това което знаят оставам с усещането, как чрез тях чувам лиричната песен на твоя вътрешен глас от който струи много, много гореща ти любов към мен.

- Мдааа… Явно само моите думи са се разлетели из нощта… Твоите са си съвсем на място. Страхотна си Евридика. Мисля си че за да ни се случват тези хубави неща това е защото ти си една изключително нежна вдъхновителка на спотаилия се в мен Орфей. 

Тук вече не помня казахме ли си още нещо или не. Но знам че вътре в нас вулканът на любовната ни страстта лумна с толкова невероятна  сила, че цели две нощи се отдавахме безрезервно един на друг, като обречени на възнесение преди второто си пришествие души.

За това и за първата и за втората нямам конкретна памет, но когато след третата се събудих  Живето си сресваше косата през която прозираха слънчевите лъчи.   

 

» next part...

© Ригит All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Еее Че то нали има 2 , 3 ,4 ! И 6 Ще я прочетеш ! ма там малко закъсах с някой неясноти
  • Ами как да знам дали ще направя колаж за част 6, като още не съм я прочела? А как да я прочета като не е публикувана?
  • Благодаря Руми! И пак заповядай! Може пък на Ирен отново да и хрумне да колажира някоя и друга част от моите писанки!
  • Благодаря ти и аз Руми и пак заповядай! Че току виж на Ирен и щукнало и по другите части направи колажчета!
  • Благодаря Ригит, за приказно красивата разходка в Родопите! Истинско преживяване е! А и с колажа от Ирен, въздействието е още по- голямо!
    Поздравления и към двамата автори!
  • Може да звучи нескромно, но какво пречи за всяка част да има по един колаж! Щото каква е гаранцията, че като прочетеш шеста няма отново да те връхлети някое творческо Ирен-Вдъхновение... Ама няма лошо де! Ти си твори, твори! Ние ще ти се радваме
  • Май рано направих аз колаж за тази твоя лятна любов. Тази 5 част доста ми промени идеята за това, какъв трябва да е колажът към произведението.
  • Благодаря за отделеното време Светулчице! Благодаря и за поздравленията. Радвам се че ти допадат моите измислици премислици. Колкото до Дяволското гърло този който е влизал в нея ще може да усети още по-добре онази част от текста.
  • Следя с интерес , особено ми допада идеята, че мъж би могъл да обича некрасиво момиче. Преминаването им завързани през Дяволското гърло беше уникално за мен , сякаш отново се върнах в страховитата пещера. Поздравления!
  • Благодаря за отделеното време и за Коментара. Вярно! Има такива места които те карат да полетиш. И то без да се интересуват че нямаш крила!
  • Орфей и Евредика. Хареса ми. Честичко обичаш да ни развеждаш на интересни места в България. А това ми харесва много. Някои съм посещавала, други, не. Но пък които не съм, някак си ми се иска да посетя, след като прочета за тях в историите ти. В Девин не съм ходила. В Гела също. Но пък на Татул съм била. И знаеш ли беше супер странно, сякаш нещо ме караше да скоча в пропастта... Предвидливо се преместих на безопасно местенце и не стоях близо до такава летяща възможност. Особенно е мястото там. Много.
Random works
: ??:??