May 20, 2007, 12:51 PM

Лъжеш ме 

  Prose
2002 1 3
2 мин reading
Седиш срещу мен. Нервен, неспокоен... личи ти, че си притеснен от нещо. Палиш цигара. Досега не те бях виждала да пушиш... Не говориш много, срам те е дори да ме погледнеш... Отпиваш бавно от чашата си. Оставяйки я, тя полита надолу и се разбива на каменния под. Малките кристални стъкълца се разпръскват навсякъде из помещението. Не казваш нищо. Държиш се така, сякаш нищо никога не се е случило. Погледнах дълбоко в очите ти, както и ти в моите. Задържахме се така
няколко секунди докато ти отново не отмести погледа си.
- Къде беше вчера? - попитах аз с равен и спокоен глас.
- Навън... играхме футбол с момчетата. - започваш да се въртиш на мястото си.
- А след това? - равнодушието в гласа ми беше повече от очевидно... но явно не и за теб.
- След това се прибрах. - загасяваш цигарата си и продължаваш нервно да шариш с погледа си наоколо, в опитите си да не се срещне с моя.
Лъжеш ме. Никога не те e бивало в това... Каква глупачка съм, че го осъзнах толкова късно. Реших, че няма смисъл да увъртаме повече. Правили сме го достатъчно дълго. Усмихнах се и казах:
- Лъжеш... а дори нямаш смелостта да ме погледнеш в очите...
Сълзите напираха в мен... една по една започнаха да се стичат по лицето ми. Всичко беше размазано - пепелта от цигарата ти, кристалните парченца по пода, красивото ти, но вечно лъжещо ме лице...
Последвалата тишина бше коварна. Поглъщаща и мрачна. Напрежението се усещаше във въздуха. Всичко това беше нарушено от нелепите ти думи...
- Какво ти е?
Господи! С каква лекота рушиш всичко! Тишината, кристалната чаша... всичко!Но май най-лесно ти беше да разрушиш сърцето ми. То бе тъй крехко, нежно и влюбено, докато ти не го разруши!
Пръскайки около него лъжите си, давейки го в егоизма си, правейки го свидетел на лицемерието си. Сърцето ми беше живо преди да срещне теб... А сега? Сега сякаш го няма... Болезнена е празнината, която усещам в себе си. Сълзите ми продължаваха да се стичат, а ти продължаваше да стоиш пред мен, навел глава
с виновен поглед. В този момент вдигна поглед и каза:
- Съжалявам...
Съжалявам... колко лесна за изричане дума. Но трудно можех да повярвам...
- Не искам съжалението ти! - отвърнах аз и станах. Избърсах сълзите си и тръгнах. След стъпките ми парченцата от кристалната чаша ставаха все по малки и все по-малки. А твоят лъжлив образ се изгуби някъде в безкрая...

© Моника All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Ако всичките ми разкази бяха по действителен случай щях да съм най-нещастния човек на света! Благодаря ви и на двете!
  • МнОгО е ГоТиНкО... ДаНо нЕ е По ДеЙсТвИтЕлЕн СлУчАй...
  • Почувствах го!Пожелавам усмивки.
Random works
: ??:??