May 5, 2007, 3:28 PM

Лъжицата на греха 

  Prose
1022 0 0
6 мин reading

Досами Троянската обител е сгушена малката балканска махала, в която е роден и отрасъл баща ми. Петнайсетина старинни къщи, плътно долепени една до друга с прозорчета, които любопитно надничат в двора на съседа за новини-разтушки на еднообразния делник. Всеки дом има свое неповторимо битие, но живее и с битието на съседа, защото там не можеш да се прокашляш без комшията да пъкне на стобора и да те заразпитва за здравето, а оттам насетне и за всичко, което е мернал и чул да става в двора ти. Всеки знае историята на своя съсед и като легенди се предават от уста на уста интересни случки от живота на хората в махалата. Хора свободолюбиви, трудолюбиви, сурови и горди като закрилника Балкан, верен страж и топла стряха за родовете им в продължение на столетия.

                        От детството си помня голямата къща в сърцето на махалата, с увиснала над улицата стряха и с типичната за този край архитектура, градена от преплетени пръти и измазана с кал и слама. Пред високата дървена порта често се припичаше на слънце дядо Дочо, същински жив експонат от миналото.  В студ и пек с килнат на една страна калпак, облечен в кафяви шаячни потури и елек, обут в цървули от свинска кожа и с неизменните за старите балканджии големи засукани мустаци. Благият, винаги усмихнат старец, с жадни очи наблюдаваше лудориите на съседските деца или се взираше в улицата за случаен минувач. Закачаше се с децата, подвикваше весело и те с радост приемаха закачките му като покана за игра, а дядо Дочо нареждаше:

- Я ялате дяца, да видим кой ще стигне пръв до Ивановата уденица, за да му дам ей тая зряла круша! - и децата хукваха през глава нагоре по стръмната улица.

                           Един ден самотният старец изчезна от пейката пред къщата,пренесъл се бе тихо на оня свят, а опустялата къща се сдоби с нови стопани и след време хората забравиха за дядо Дочо, но неговата история, разказана ми от моя баща, действително се оказа история, достойна за роман.

                                Добродушният и благ в моите детски спомени балканджия  имал суров и тежък характер. Оженил се за хубава и стройна мома - Рада, свили гнездо в голямата къща и времето сякаш увиснало бездиханно под стряхата на общия им дом. Монотонни и безлични се нижели и  делниците и празниците между женската шетня и мъжките обязаности. После дядо Дочо се уловил овчар и подбрал стадото към Балкана, при голямата къшла на високопланинското пасище. Заживял там със стадото и месеци наред не слизал в махалата при младата си булка. Останала сама Рада в пустата къща и често я чували комшиите да говори на пилците или да пее тъжни протяжни песни, приведена над нищелките на стана. Дирела утеха в шетнята и разтуха в песните, че сама жена и за седянка не става и за хоро се не улавя.

                                   Един ден в махалата се появил фотограф от Карлово - Стоян, строен и напет мъж в градски одежди и с градски маниери. Говорел любезно, възпитано и събирал поръчки за портрети, от онези големите снимки, които до скоро висяха окачени в стаите на нашите баби и дядовци. Големи семейни портрети, картини-символи на родово и фамилно достолепие. Носел Стоян снимките в Карлово и после отново се връщал да раздаде на хората готовите портрети. Често минавал през махалата младия мъж и започнал да се застоява при хубавата Рада. Сладкодумен бил Стоян  и неусетно жената се разговорила с него и  не след дълго го пуснала да приспива в къщата. Дълго време фотографът отсядал при самотната жена и излека я разпитвал за това, за онова, за мъжа й, за имота й, докато един ден и рекъл:

- Що чиниш без мъж, без деца, без радост и сама в тая пуста къща, Радо? Млада си и хубава, а стоиш и кукуваш в празен дом! Я вземи и събери каквото имаш и да те водя с мен в Карлово, да си живеем двамата.
Помислила Рада и му рекла:

      -  Вярно е, Стояне, право казваш! Додея ми сама да си хортувам  и ката ден да се надявам Дочо да слезе от планината. Имам скътани жълтици и една кобила, ще ги взема и тръгвам с тебе и нека краката ми да изсъхнат,ако пак прекрача прага на тази къща.

             Така сама се проклела Рада и поела със Стоян през Балкана, към по-честит живот. Прехвърлили планината и спрели да нощуват в крайпътен хан, нагостили се и тогава Стоян рекъл:

       -  Радо, хора всякакви се навъртат по друмищата. Тъмно е и страшно,ти си жена и няма да мигна като знам, че криеш жълтици в пазвата си. Що не ги дадеш у мен да ги пазя, а щом утре съмне, ще ти ги върна!

                 Размислила Рада, нали били вече заедно и му дала парите. Прибрал Стоян жълтиците, пратил жената да си ляга и отишъл в обора да нагледа коня. На другата заран от Стоян и следа нямало, изоставил Рада в чуждия хан и избягал с коня и доверените жълтици. В чудо се видял ханджията, но какво да се прави, смилил се над нещастната жена и пратил човек през Балкана да извести мъжа й за случилото се. След няколко дена в хана се появил дядо Дочо и без дума да каже, повел жена си обратно към дома. Прибрали се в махалата и току пред прага на къщата жената се завайкала. Как да влезе, нали сама се проклела да й изсъхнат краката, ако пак прекрачи прага на къщата. Събрали се мъжете от околните къщи и след дълго умуване намерили изход. Вързали Рада с дебело въже и я спуснали в къщата през широкия комин на камината и така разтурили клетвата й.

                     Отказал се дядо Дочо от овчарлъка и се прибрал при жена си, но не за честит живот, а за вечно наказание. Мълчал, гледал я сурово и никога повече не я пожелал, затова и деца не проплакали под стряхата на къщата. Имал една-единствена грижа - всеки ден Рада да слага на софрата три лъжици: за него, за нея и за онзи, с когото съгрешила и никога не забравял да й напомня за греха, както и никога не простил.

                       Една лятна утрин, както обикновено, дядо Дочо тръгнал да събира сено по високите ливади в планината, а Рада сготвила, задянала цедилото и под палещите лъчи на слънцето поела по стръмната пътека да занесе обяд на мъжа си. Седнали под дебела сянка и жената занареждала по белия месал гозбите, хляба, лъжиците и тогава дядо Дочо изведнъж викнал:

      -  Жено, къде е третата лъжица?

      -  Забравила съм я! - отвърнала смутено жената.

      -  Скоро да се връщаш долу и да я донесеш! - троснал се мъжа й.

       -  Недей, бре, Дочо! Виж кое време стана и как пече! - проплакала Рада.

       -  Ще ядем, като я донесеш! - отсякъл той и зачакал.

Поела надолу към махалата Рада с тежко сърце и после обратно нагоре, стиснала в ръка лъжицата на греха - третата.

                      Грехът си е грях, казват хората, но затова го има, за да има и прошка. Прошка обаче дядо Дочо не знаел и скоро след това Рада се споминала, а той останал сам на самотната пейка пред къщата.

                        Празни и пусти бяха дните на дядо Дочо, дълги и самотни годините, които прекара на пейката пред къщата си, в очакване на случаен пътник, с когото да поговори. Само когато видеше махленските деца, в очите му грейваше весело пламъче и ресниците му се навлажняваха от умиление. Той едничък знаеше каква горест таи сърцето му и как неумолимото време назад се не връща. Отиде си от този свят дядо Дочо незабележимо, но историята за върнатата у дома през комина булка и лъжицата на греха още се разказва от старите хора в махалата. История за наказанието и прошката, за грешката и вината, за любовта и греха, за неведомите пътища, по които се преплитат човешките съдби, всяка една от които вероятно е достойна за роман.
 

© Илонка Денчева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??