Люба, като любов
Вятърът се опитваше да усуче една къдрица от косата ѝ така, както съзнанието ѝ правеше със спомените. Люба искаше да спре да се фокусира над преживяното, но мислите помитаха като цунами това нейно желание. И пред погледа ѝ отново заставаше онова малко момченце, придържано от ръката на съпруга ѝ на перваза на високия болничен прозорец. Съдбата обичаше да си прави неочаквани шеги и да подрежда събитията така, сякаш са нагласени. Точно затова настаниха нейния мъж в една стая с Илияс – детето от "Майчин дом", прието с хранително отравяне в инфекциозното отделение на провинциалната болница. Кой измисля тези смешни названия? И коя майка може да бъде заменена от един такъв дом, дори той да е в новопостроена, голяма и слънчева сграда като дворец? Помисли си за момиченцето, което комшийката осинови преди години. Беше на шест месеца, със следи от наскоро слагани инжекции по крачетата и роднините на жената се чудеха как се е решила да вземе точно това дете. То не можеше да държи изправена главичката от непрекъснато лежане. Дори мъх нямаше по нея и лъщеше като излъскана. Приличаше на изгряла луна в ръцете на щастливата си майка. Но грижите и любовта много бързо го превърнаха в нейното слънчице.
Този вятър продължи да усуква в ума ѝ двете истории една в друга, сякаш искаше да покаже на какво е способен живота и колко повратен може да бъде. Люба вървеше по мократа улица, избягвайки локвите от дъжда, без да знае как да заобиколи спомена, който ѝ причиняваше болка. Съзнанието ѝ прожектираше гледката, на която тя ставаше свитедел всеки ден, щом отидеше на свиждане. Валери неизменно държеше детето на перваза на прозореца, прихванал го през кръста и, посочвайки към нея, настояваше то да да ѝ каже мама. Когато за първи път чу тази думичка от Илияс, не можа да заспи до сутринта. Наскоро двамата с Валери бяха покосени от втория ѝ спонтанен аборт. Всички им казваха, че са още много млади и ще си имат рожба, но тъгата им се шмугваше под завивките, лягаше тихомълком между тях, а възглавницата ѝ често беше мокра от сълзи. Цялата болница започна да говори за мъжа, хванал ръката на медицинската сестра, за да спаси детенцето от незаслужения ѝ шамар с думите: "Докато аз съм тук, ще искаш от мене съдействие, когато трябва да му сложиш инжекцията!"
Един следобед лекуващият лекар извика Люба за да ѝ каже, че нейния мъж е вече с добри изследвания и може да бъде изписан, но е решил да остане, за да се грижи за двегодишния им пациент, докато се подобри състоянието му. На другия ден, преди да отиде отново в болницата, тя мина покрай един детски магазин и купи красиви дрешки и едно плюшено мече за Илияс. Беше започнала да се вслушва в желанието, което откри в себе си, да станат родители на детето. Това мечтаеше и съпругът ѝ, а тя, дори без да се е докоснала до малкото човече, чувстваше едно непознато вълнение в женското си сърце. Момченцето се усмихваше от перваза и повтаряше радостно думичката, за която душата ѝ бе зажадняла.
Свекърва ѝ разбра от една санитарка в дома, че Илияс е от циганско многодетно семейство и категорично се противопостави на "приумиците" на сина си. Люба си спомни колко уплашена беше, когато я намери уж паднала от сърдечна криза до кухненската маса. Позвъни веднага на мъжа си и Валери се прибра вкъщи пребледнял, стреснат от това, което причинява на майка си. След часове разбра от лекаря, откарал я с линейката на бърза помощ в болницата, че тя играе сполучливо актьорската си роля и той се върна да потърси детето. Намери стаята празна и разбра, че са изписали момченцето. Опита се да открие Илияс, но без резултат. Следите му бяха заличени по мистериозен начин и никой не пожела да му помогне в издирването.
Край Люба мина една кола и плисна калта от локвата на шосето. Тя се загледа след тъмносиния джип, но не успя да види номера му. А и за какво ли ѝ беше той? Само си помисли, че със същата бързина тогава калта полепна по отношенията между майка и син, а това наложи бързо да си намерят квартира и да напуснат бащиното му жилище. Валери беше дълго време като болен и се затвора нацяло в себе си. Човек не можеше да завърже нормален разговор с него, а нощите им станаха още по-дълги и тежаха от несподеленост. Сякаш и тя беше виновна за случилото се. Лежеше в своята част на голямото им легло и виждаше как другия му край се отдалечава все повече от нея... Мечтаеше съпругът ѝ отново да я гушне и бършеше по детски беззвучните сълзи от лицето си със свитите си юмручета. В тези безкрайни нощи, в които сякаш слънцето се беше зарекло да не изгрява, Люба си мислеше колко много деца чакат да бъдат осиновени и се молеше да преминат по-бързо през този тягостен мълчалив период.
След около месец Валери позвъни от входната врата на партера и я повика да слезе долу, за да му помогне. После до късно сглобява детската кошарка, а тя го гледаше усмихната, облегнала се на вратата на стаята. През нощта той е прегърна и след дългия разговор, в който решиха да подадат документи и да не отлагат повече осиновяването, отпусна глава на гърдите ѝ. А тя си представи, заспивайки, обвитите около врата ѝ ръчички на момиченцето, което щеше да влезе в дома им и да стане тяхна рожба. Няколко нощи подред го сънува, но това, което видя преди дни, не беше сън. Валери, клекнал пред отвореното чекмедже на детското легло, целуваше подредените от нея дрешки на бъдещата им дъщеричка. Усетила учестените удари на сърцето си, тя едва сподави надигналото се в гърлото ѝ хлипане и се скри в банята, да си поплаче на воля.
Слънцето победи като гладиатор всички облаци и се усмихна с невинна детска усмивка. Люба погледна неволно часовника на ръката си и нетърпението утрешния ден да дойде час по-скоро я накара да ускори крачките си. Бяха получили съобщение от доме и тя вече си представяше мига, в който ще поеме невинната душичка в ръцете си като нейна майка. Не мислеше какво ще облече – въпросът, който си задаваше, когато отиваха на концерт или на гости. Това за нея не беше от особено значение, макар че фотообективът щеше да запечата първата им среща с тяхното дете. Съзнанието ѝ рисуваше отново онова момченце на перваза на прозореца, от което тръгна решението им да станат осиновители.
Сутринта беше мъглива, но това не повлия на нейното настроение. Не усети и притеснението, което очакваше, че ще спре дъха ѝ. Тръгнаха мълчаливо, с една узряла любов в сърцата си, готова да бъде дарена. Валери хвана спокойно волана на колата, с представата, че държи кормилото на бъдещия им семеен живот. А когато мъглата вдигна завесата си, усети, че съдбата им е поела по верния път. Скоро той спря колата пред стъпалата на голямата нова сграда. Детската лекарка на дома ги настани във фоайето и се обади по телефона на главната сестра. Преди това им обясни, че имат право да направят избира си между три показани им момиченца. Люба почувства как някакъв смут се надигна в нея от нахлулото сравнение, че такъв избор би направила само в магазин. Нямаха право да научат кои са истинските родители на детето, нито да разберат подробности за раждането му. Те трябваше само да изберат бъдещата си рожба и да подпишат документацията, без да четат нищо от медицинското досие.
По стълбите слезе жена на средна възраст, която носеше малкото създание. Валери стана поривисто от мястото си и се устреми с бързи стъпки към нея. Взе скъпоценния товар от ръцете ѝ, целуна малкото бебенце по челцето и го подаде с преливаща от вълнение душа на своята съпруга.
- Мила рожбичко, време е да отидеш в прегръдките на мама!
Люба също се изправи, пристъпи две крачки напред и пое с нетърпеливи ръце дъщеричката им. Притисна детето до гърдите си и дори на направи опит да прикрие бликналите си от радост сълзи - прозрачните капчици любов от едно сърце, готово да дарява майчина обич и грижа.
© Мария Панайотова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Чувствителна и страдателна душа носиш, Скити! Ела да те гушна, миличка! Мария също е равно на Любов!💕
-
Мари, бях пропуснала този разказ! Стопли ми сърцето и в същото време ме разплака...
Прегръщам те 💖💖💖 -
Може би героинята в разказа ми е прихванала нещо от мен, но това си е тя и аз не се отъждествявам с нея.
Макар че без страх и със същата отдаденост бих последвала примера ѝ, Тони.😍 Благодаря ти!💕 -
Стоя безмълвна. Такова желание да дадеш любов! Огромно е сърцето ти, Мария. Много добре си го описала!
-
Темата наистина е важна, но дано аз съм изградила живи и пълнокръвни образи, които въздействат. Нали това е ролята на автора.
Изпращам ти прегръдка с благодарност, Росинка!🤗💕 -
Мари, много важна и силна тема си ни предоставила за размисъл. Има в рода ми осиновено дете и знам, че да си родител трябва много сълзи да изплачеш и безсънни нощи да прекараш! Поздравления, мила! ❤
-
Толкова се радвам да те видя под този разказ, Светличка! Всеки, който е взел решение да осинови дете, трябва да го отстоява с постоянна любов и грижа. 💕
-
Отново ни въведе в дълбоки води. За мен осиновяване е равностойно на раждане, вземаш решение веднъж и носиш кръста си занапред. Нали не можеш да върнеш собствено дете назад, и това решение трябва да е премислено, а не прищявка.
Много ми харесва и прозата ти, поздравления. -
Благодаря, че не забравяш да ме навестиш и коментираш, Генек!😄
-
Хареса ми!
-
Реших, че развитието на тази тема в детската ми поезия с примера на семейство мечки, осиновили си две мечета, които са останали без родители, не е достатъчен, Зиги. Познавам и случай на хора, които са разсиновили взетото от тях дете. И аз мисля, че това е много тъжно, че всички ние сме длъжници пред тези деца самотници. Радва ме твоята съпричастност и ти благодаря за включването!🙏
Благодаря и на теб, Таничка! Дано успея да "хвана" повече гърла!💕
Нини, разчувства ме с твоя коментар, разбирайки, че си минала през такова изживяване! Поздравявам ти, скъпа!💟 -
Случката от този разказ съм я изживяла и зная какво значи! Благодаря за разказа!❤
-
Мария, мога само да съм благодарен, че си написала този разказ! ❤️ Браво!!
-
Благодаря ти за този коментар, Катя! Всички деца са наши, не трябва да забравяме това!😍
-
Хваща за гърлото...
-
Засегнала си много сериозна тема. Има хора, които разсъждават, че ако нямат свои "чужди деца" не им се гледат.
Увлекателен разказ. -
По сведения на моя близка, те бяха над сто хиляди преди 40 години. Нямам представа колко са сега. В Ямбол живеех в близост до един такъв дом, но за деца над тригодишна възраст. Сърцето ми се късаше като ги гледах...Дано повече хора се замислят за съдбата им, а този разказ помогне за това!
Благодаря ти, Мини!😍 -
Много трогателен разказ, Мария! Нека повече такива дечица бъдат отгледани с любов! Поздравявам те!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
