Ранната утрин беше мъглива, вълните бяха малко по-буйни от обикновено, спускаха се по брега малко по-забързано, а в небето, което се сливаше с водата се носеха чайки. 
Елисавета наблюдаваше тази гледка и не вярваше на очите си, че всичко това е реално. Това беше движеща се картина, реална я правиха крясъците на чайките, аромата на солен въздух, аромата на вкусните току-що направени гевреци и топлата сладост на захарен памук. Докато наблюдаваше тази живописна гледка, Елисавата си помисли, че иска да спре времето и непрестанно да изучава този пъстър и необикновен свят! 
Тя беше млада жена, фотограф и журналист по професия. Обичаше много да пътува и да опознава природата и обичаите на различни градове! Почти никога не се задържаше на едно място, но и нямаше точен план колко време ще остане.
Беше красива жена с дълга черна коса, тъмносини очи, които впечатляваха всеки, усмивката и сияеше от далече, а тялото и беше стройно, но не беше много висока на ръст! Беше готова да разговаря по всяка една тема, приятелите ѝ я наричаха мис Гугъл, защото нямаше нещо което да не знае.
Интересуваше се живо от политика, история и наука. Дразнеха я повърхностните теми на разговор, а клюките я отегчаваха. Не обичаше да говори за други хора, мислеше, че е най-добре да се фокусира върху себе си и не искаше да губи времето си с празни приказки. Днес тя искаше да опознае това малко китно морско градче – Ахтопол. Нещо я привличаше, тази красота на природата я караше да се вглъбява  и влюбва още повече в самият град. 
По-късно, докато стоеше на брега под лунната светлина, тя мислеше за безброй много неща. Беше си отговорила на редица сложни въпроси, но този въпрос я мъчеше твърде често и никога не намираше верния отговор. Въпроса беше дали съществува истинската безкористна любов, като онази от безбройните филми, които беше гледала или от многобройните романи, които бе прочела! Да, тя беше непоправима романтичка и искаше да вярва, че там някъде я има. Беше на 25, а все още не бе срещнала истинската любов! Мислите и в един момент бяха прекъснати от един моряк. 
Той я погледна и я попита учтиво:
-    За какво сте се замислили така, млада госпожице?
Тя се усмихна и му каза:
-    За неща за които нямам отговор, а това рядко се случва.
Моряка отново я погледна с един от онези погледи с които разбираш, че иска да разкаже нещо. 
-    Вярваш ли в любовта девойче?
Тя погледна надолу и се запита наум, не защо този въпрос, само този не исках да ми задава. Погледна го отново и каза:
-    Да вярвам, вярвам, че съществува там някъде въпреки всичко и въпреки всеки и да готова съм и искам да обичам. 
Какво казах току-що, каза си тя, аз го изрекох на глас и го повтори пак наум искам да обичам!
-    Моряка в този момент се усмихна и ѝ каза:

 -  Толкова красиво и искрено прозвуча, веднага разбрах аз какво те тормози! Нека, да ти разкажа една история! И аз вярвам в истинската любов, докато съм жив няма спра да вярвам! Виждаш ли този фар в далечината? Аз съм собственика, живея тук от както се помня. Когато бях на около 24 точно тук срещнах жената на моят живот! Тя наблюдаваше фара в онзи ден и аз нямаше как да не я забележа. Имаше невероятно красива дълга руса коса и тъмно зелени очи, а усмивката, тя и беше превъзходна! За момент си помислих, че не е истинска! Още от пръв поглед знаех, че тя ще е моята жена! Слезнах на брега и отидох при нея от близо беше още по-красива. Тогава я попитах, защо гледа толкова продължително този фар. А тя отговори, защото той придава някаква необикновена красота. Тогава аз се усмихнах и ѝ казах, може би защото аз живея там. Тя тогава се усмихна и ми каза да не се лаская толкова. Аз обаче продължавах с шегите и реших да я поканя на вечеря. Тя за моя радост се съгласи. Вечерта беше страхотна,танцувахме под лунната светлина и аз в този миг я попитах един смел въпрос, попитах я дали ще се ожени за мен. Тя горката стоеше стъписана, но познай каза ми да, тогава бях най-щастливият младеж на света. Бяхме цели тридесет години заедно и повярвай ми наистина бяхме един за друг!
Аз седях и слушах в захлас защото обичах такива истории! 
-    А къде е тя сега, защо я няма?
-    Тя почина преди 2 години от най-тежката и мъчителна болест рак.
-    О, много съжалявам, не исках да ви разстройвам – казах аз.
Той се усмихна и ме погледна отново:

 - Ти не ме разстройваш, ти си девойче на което трябва да му се покаже, че истинска любов съществува. Дори и да не е тук на земята, аз толкова я обичам, че като си затворя очите мога да си представя, че е точно тук до мен. За това, тя не ми липсва. Тя е пред очите ми и в сърцето ми!
В този миг разказа на този необикновен моряк ми се стори фантастичен. Недоумявах как може за няма и един ден да реши да се ожени за непознат човек!
-    За какво мислиш девойче? Сигурно си казваш как може да съм толкова неразумен! Но аз ще ти кажа, аз се влюбих от пръв поглед и да любовта от пръв поглед съществува! 
Моряка не спираше да говори сякаш жадно искаше да разказва все повече и повече!
-    След като и предложих, ние се оженихме на следващият ден! Беше денят на мечтите ми! От тогава не сме се отделяли! Всичко правихме заедно! Докато не разбрахме за тежката и болест! Този ден беше най-тежкия и най-тъжния в живота ми! Защото не исках да я губя исках да бъде още с мен, защото не можех да и се наситя. Повярвай ми направих всичко възможно, но тя с всеки един ден се вслушваше, докато една сутрин не я намерих паднала на пода...! След погребението, аз всеки ден ходя на гроба и ѝ нося по едно от любимите и цветя гербер и също така не позволявам да изгасне свещта на гроба ѝ! 
Аз го погледнах с насълзени очи, колкото и да исках да се спра да не се разплача не можех, защото неговият разговор ме трогна много! Разтърси ме!
-    Нека те попитам пак същото, вярваш ли в любовта, девойче!
-    О господине, нямам думи с които да опиша моето възхищение от мен към вас! Не мога да повярвам колко красиво, голямо и топло сърце имате! Вие ми показахте, че наистина има такава любов и тя не е само по разказите!Не мога да бъда сигурна дали на мен ще ми се случи, но ви се възхищавам изключително много!
-    Да девойче, има и съм сигурен, че и ти ще я срещнеш за всеки има по някого просто е нужно време, за да го откриеш! Аз ще тръгвам, а ти си помисли добре по този въпрос. Всъщност щях да те питам, колко време ще останеш тук?
-    Да ви кажа честно, не знам, нямам план.
-    Добре девойче, значи ще се виждаме пак – усмихна се моряка. 
-    Разбира се – отвърнах аз, като му върнах усмивката.