Любов 1 (историята на моите спомени)
Multi-part work
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
Prose » Short stories
-
352Prose
1.
Исках да ви покажа една прастара фотография - на моята баба, като момиче. Обаче не я намерих, кой знае къде се е запиляла из семейните архиви… Но едва ли някога ще забравя този образ, поне докато имам власт над паметта си… Крехко, нежно девойче била баба ми, с млечно бяла кожа и дълга руса плитка. Черно – бялата фотография не може да покаже колко ярко сини са били очите ѝ. Но погледът, погледът приковава - толкова бистър, жив, чист, но и твърд, и непреклонен…
Баба се родила в заможно семейство от Северозапада, в една малка (тогава) паланка, на р. Дунав. Баща ѝ притежавал плодородни земи. Толкова много, че наемал ратаи за обработването им. И като всеки чорбаджия, искал да умножи притежанията си. Тогава, това ставало най – лесно като се задомят децата от семейството, в също толкова богат род. Такива планове имал той за баба ми. Но тя четяла книги, имала романтична душа и не искала да се превърне в още една работна сила в нечие чорбаджийско семейство. Мечтаела си, щом срещне своя избраник, отвътре нещо да ѝ трепне – сърцето да ѝ даде знак, че това наистина е Той. Любов…
Времето минавало, а баба все се дърпала. По това време се смятало, че щом момата не се е задомила до двадесетата си година, значи нещо не е читава. А била хубавка, умна и разтропана, пък и с богато потекло.. Що годежари се извървели да я искат, но тя – не и не…
И през един неделен ден на 19… година, по време на сватбата на една приятелка на баба ми, ясният ѝ син поглед потънал в топлите кафяви очи на непознат хубавец. Не бил тукашен. Красавец, момък напет, с буйна черна коса и лъчезарна усмивка. Малко си падал хулиган, но знаел няколко езика и така хубаво говорел… Този момък си нямал никого. Сам самичък бил на света. От малък останал сирак. И както бродел гладен, и мръсен из мрачните никополски улици, едни милостиви хора с 12 деца, си казали, че където са дванадесет, там ще има и за още едно. И го прибрали. Така оцелял... Нямал си нищо, но имал себе си. И чудната фамилия Кавказки... Нещо трепнало в баба тогава, запърхало като малко птиче, което току- що е разбрало, че има крила и може да лети, накъдето си поиска… Любов…
Е.П. юли. 2024г.
Следва продължение…
© Емилия Петкова All rights reserved.
