Отново бях доста заета- ходех в благотворителната агенция, прекарвах време със семейството си, често отивах и в клиниката. Имах много задачи, но знаех, че дните ми са пълноценни и прекарани с хора, които са важни за мен, затова бях щастлива. Носех на Светлин снимки на родителите му и му разказвах за ежедневието си, а той самият беше донякъде отдалечен, не ми разказваше много за себе си. Причината беше, че тази битка той водеше сам и някои неща не можеше да сподели никому. От друга страна, той разчиташе на мен и знаеше, че винаги може да ми каже каквото поиска. При благотворителността прилагах същия принцип- колкото и сладко да е понякога да критикуваш, хората имат нужда от разбиране. Всички ние носим в себе си стари грехове, страшни мисли и слабости, от които се срамуваме... и порицаването на другите, че и те имат такива, не помага на нито едната страна. Един ден Светльо ме погледна и промълви:
- Толкова е лесно да си кажеш, че е по- хубаво от другата страна, но всъщност не знаем какво ...