По алеите на забързания град се разхождаше замислено момиче, а времето за миг около нея спираше. Вървеше без посока. Замислена в своя малък свят, явно пълен с проблеми, които търсят своите загадъчни решения. Около нея минаваха коли, а времето подържаше душевното и настроение. Беше мрачно и дъждовно - също както в дълбините на сърцето й. Тя беше без чадър (не се бе съобразила с времето), а навън започна да роси и капките дъжд се сплитаха с разрошените й от вятъра коси. Минаваше покрай новостроящите сгради, които всички с възхита коментираха. Скоро и техният град щеше да бъде един от тези космополитни европейски градове, които са пълни със световни екскурзианти, които се чудят къде да пръснат парите си и да разходят своите "уморени" от работа крака. Но тя дори не забелязваше големите им размери. Търсеше своето място в цялата тази суматоха. Искаше й се да намери покой за душата си, където да размишлява дълго. Гръмотевица смути уж нормалния пулс на сърцето й. Дишането й се учести и след броени секунди над нея се изсипа пороен дъжд. Около нея автомобилите прелитаха със светкавична скорост. Сякаш някъде нещо ги чакаше. Но не проумяваха, че са сами на този свят, както всички други. Дрехите и косите й се намокриха. Не остана сухо местенце по тялото й. Стана й студено, но въпреки страха, който изпитваше от заобикалящите я хора, тя продължи да броди из тъмнината на града. Пешеходците се лутаха и се чудеха къде да застананат, за да запазят сухи телата си. Всеки се буташе, бягаше и ругаеше другите. Момичето не им обръщаше внимание. Просто продължаваше да върви напред. Неусетно се блъсна в едно тяло, което държеше торба със череши, купени от зеленчуковия магазин две преки надолу. Дръжката се скъса и червените, сочни череши се пръснаха в краката им. Нямаха време да ги съберат. Лудницата около тях ги премаза, както животът премазва всички, които не съумяват да се справят с него. При удара момичето отхвръкна назад и се строполи върху тротоара. Тялото й подаде ръка, за да й помогне да стане.

- Извенете ме! Вината е моя! Толкова съм непохватна! - разкайваше се за своето невнимание, дължащо се на проблемите в главата й. Тя погледна нагоре и съзря погледа на момче, в чийто очи гореше огън.

Той се усмихна и със своя мъжки глас отвърна:

- Не се притеснявай. Дъждът е виновен за всичко. Превърна ни в трамваи, които минават забързани един през друг.

- О, да! Не се бях замислила. Дори не усетих дъжда, който се сипе над нас. - неразбираемо отвърна нежният й глас.

- Къде сте се отнесли така, щом дори не сте забелязали проливния дъжд? - с любопитство попита младежът.

- Имам си проблеми... Май ще е по-добре да тръгвам... - тя пришпорено завърши разговора.

- Почакай, кажи си поне името!

- Искаш да научиш името ми ли?... Просто ме срещни пак, тогава може и да ти го кажа. - загадъчно отвърна тя. Осъзнала проливния дъжд, тя промени посоката си и се запъти към дома, разбра, че нейният отдушник на тъга ще е леглото й. То поне я изслушваше докрай и никога не се опитваше да я съди. Но в главата й се въртеше случката с непознатото момче. Той се държеше много мило с нея. Тя се усмихна и продължи пътя си. Вървеше, но този път с посока. Най-накрая стигна входната врата на дома си, където майка й я погледна с умилителен поглед и й помогна да съблече прогизналите дрехи от тялото си. След около час беше готова за сън, но споменът от лицето на непознатия все още се търкаляше из мислите й. Беше странно, само до преди два-три часа се опитваше да превъзмогне проблемите, които я бяха сполетяли след приключването на двегодишната си любовна връзка. Тя е едва на 17, а бе отделила едни от най-хубавите си години на момче, с което е мислила, че ще сподели живота си. Днес, в този трагичен ден, тя проумя, че наивността на детето у нея си замина. Прогледна и видя жълтите очи на живота, които я гледаха с ту зловещ, ту умилителен поглед. Но от тракането на дъжда по дограмата на прозореца, тя неусетно се унесе и се пренесе в един свят с аромат на череши.