Вечерта беше дълга, а утрото идваше бавно. Всички се бяха потопили в нощната нежна прегръдка и не им се излизаше от нея. Въпреки че й беше приятно, Луиз нямаше търпение да се събуди. Тя знаеше, че я чака телефонен разговор, който очакваше с нетърпение. Искаше й се пак да чуе гласа на своята нова любов. Сякаш той я избавяше от проблемите. Дори й помогна малко по малко да заличи спомена за своята стара, голяма любов. Всичко беше толкова хубаво щом бяха заедно, откъснати от сивото и скучно всекидневие, те живееха в свой собствен свят - светът на тяхната духовна и красива любов. Тя трепереше до телефона с нетърпение да го чуе отново. Обикаляше надоло нагоре из новата си къща, хвърляше някоя друга усмивка на майка си, но с крайцича на устата си. Мислише си, че така прикрива своето притеснение, но и майка й е била на нейните години, знае как се чувстват младежите на нейната възраст. Тя тихо се подхилваше скришом.
-Ще се обади, спокойно!
-Толкова много ли ми личи? - с притеснение попита Луиза ...