Докато бяха заедно, ДАниел не преставаше да мисли за онази нейна любов, която изпитва към предишния си приятел. Нещо го караше да се страхува, понеже макар тя да му каза, че се съмнява, че заминаването й е предлог, заради който той не й говори, Дан не проумяваше как той ще иска да забрави такова красиво момиче. Тя наистина беше голяма красавица. Имаше синьо-зелени очи и дълга руса коса. Беше забавна, с перфектна визия. Просто момиче-мечта. Луиза също вътре дълбоко в себе си се опасяваше от срещата, която все някога щеше да се състои. Тя знаеше, че ще срещне пак Алекс. Дори той да не дойде да я посети, тя когато се върне в родния си град през лятото, щеше да го срещне. Луиз продължаваше да поддържа връзка със старите си приятели, но не смееше да им спомене нищо за момчето с черешите. Това беше нейната малка тайна. Те й казваха, че Алек е съкрушен от нейното заминаване, но тя не проумяваше защо не й говори. Сякаш тя с нещо беше виновна. Не й се заминаваше, не искаше да си тръгва, но така бяха решили родителите й. Щеше да бъде прекалено болезнено, ако се виждаха всеки ден на работното си място в своята обща фирма. Сега баща й я ръководеше, като майка й от новото си работно място помагаше с каквото може. Но беше друго, макар телефонът да ги свързваше, те не виждаха очите си всекидневно, това беше по-малкият удар. Двамата стояха на пейката до фонтана, замислени, всеки в своите работи. Държаха се за ръце и от време на време казваха по някоя друга дума.  Решиха, че ще е по-добре, ако се приберат, за да може да си починат и утре да се срещнат на училище. ДАниел я изпрати до тях. Погледна я, погали я по раменете и нежно пак докосна устните си до нейните. Те стояха няколко минути пред входната врата, сякаш не можеха да се отделят един от друг. Тя му предложи да влезе вътре, да се запознае с майка й и да вечерят. Дан се съгласи, макар да го беше малко срам, но той реши, че да е в компанията на Луиза още малко, дори ако трябва да е на най-страховитото място на света, си заслужаваше. Майка й се изненада от факта, че Луиз е поканила момчето, по принцип не прибързваше толкова. Но се зарадва, че ще успее да види човека, който кара лицето на дъщеря й да грее.

- Здравей, ДАниел. - посрещна ги Мари.

- Здравейте. - момчето отговори на поздрава и с леко притеснен поглед погледна тавана.

- Доста съм слушала за теб. Радвам се, че най-накрая се запознавам с човека, заради който се усмихва дъщеря ми.

- Мамо!-  Луиз се засрами от коментара на майка й и направи от онези физиономии, които казват - замълчи. Мари се засмя и ги покани към трапезарията. Тя сподели, че винаги е обичала готвенето, но от доста време не бе практикувала и предварително се извини на момчето, ако нещо не му хареса. Масата изглеждаше много красиво. Мари прибави още едни прибори за момчето с черешите. На вечеря те коментираха новото училище на Луиз, което беше и това на ДАниел. Двамата се споглеждаха от време на време, като по устините им още гореше спомена за целувката. Изведнъж телефонът на Луиз звънна. Тя цялата пребледня. Погледна майка си притеснено и отказа разговора. Извини се и отиде към тоалетната. ДАниел се притесни от тази нейна реакция. Той гледаше с неразбираем поглед, също както и майка й.

- Извини ме, Дан! Ще отида да видя какво толкова притесни дъщеря ми. - каза Мари и излезе от стаята. Тя отиде, почука на вратата и пожела да влезе вътре. Луиз плачеше. Тя влезе и прегърна дъщеря си. На нея и беше ясно какво точно е станало и от кой беше мистериозния прекъснат разговор.

- Отиди се извини на Даниел. - през сълзи изрече момичето. Нейният свят за част от секундата се беше сринал. Усмивката и блясъкът в очите й го нямаше. Тя беше като прострелян бял гълъб, който оцветяваше кожата си в червено. Мари се върна в трапезарията и се извини на момчето. Накара го да почака, за да му сложи от своята лятна торта, която бе направила днес след работа. Той й каза, че няма нужда, но тя въпреки това настоя. Той взе торбичката, в която беше пъхната кутията с тортата и се запъти към вратата.

- Сбогувайте се с Луиз от мен! - изрече младежът и излезе от къщата. Мари кимна с одобрение и затвори вратата. Тя пак изтича към дъщеря си, като й каза, че Даниел си е тръгнал и я помоли да се качат горе в стаята й. Луиза се съгласи и тръгна нагоре.

- Какво ще правя сега, мамо? - объркано попита момичето, като искаше да изкопчи правилния отговор на въпроса си. 

- Ти ще трябва да решиш, миличка. Аз просто ще бъда до теб и ще те подкрепя. Обади му се. Той има право да знае какво си преживяла през тези две седмици. - посъветва я майка й, след което я прегърна. Те застанаха една до друга върху леглото. Мари чакаше да разбере какво ще стане, дали дъщеря й ще има смелостта да звънне. Луиза беше много объркана, но въпреки това реши, че майка й е права. Тя знаеше, че този разговор рано или късно трябваше да се състои. Нямаше смисъл да бяга повече. Погледна към телефона си и набра номера, който преди малко я потърси. Даваше свободно. Дълбоко в себе си Луиза се надяваше сигналът да бъде заето, но уви...

- Ало! - обади се гласът от телефона.

- Защо затвори преди малко?

- Не беше подходящ момент за разговор, вечерях с приятел. - отговори с треперещ глас Луиза.

- О, вече и приятели ли имаш? Радвам се!

- Нямаш право, да ме съдиш, че имам приятели. Ти си този, който ме подтикна към това.

- Не, аз не те съдя. Радвам се, наистина! - отговори гласът и двамата замълчаха.

- Как си ти?- попита Луиз.

- Не съм добре. Как мислиш, че мога да бъда? - запита отново гласът.

- Предвид, че изобщо не ми говори през тези седмици, не знам, може и добре да си.

- Знаеш много добре, че това няма как да стане. Липсваш ми тук.

- Не си личи особено.

- Не бъди жестока! Трябваше ми време, за да осмисля случващото се.

- Не, трябваше да бъдеш до мен, Алекс. На мен също ми е тежко от всичко това, което се случва. - отсече Луиза и сълзите и потекоха отново. Мари реши, че ще е по-добре, ако напусне стаята. Целуна я по челото и излезе. Гласът от телефона беше старият приятел на Луиза. Техният разговор продължи. Тя реши, че ще е най-добре, ако му сподели всичко. Разказа му за момчето с черешите. Той я слушаше внимателно и с мъка я попита:

- Обичаш ли го? - последва мълчание. - Луиза, обичаш ли го? - запита отново момчето.

- Не знам, объркана съм. Но определено обичам и теб. - Луиза строполи всичките тези неща върху Алекс. Той беше не по-малко объркан от нея. Изпитваше страх, че може да я загуби отново. Това го нараняваше. Те приключиха разговора, като си обещаха да се чуват и занапред. Луиза беше потресена. Тя не смяташе, че Алекс ще успее да я разбере. Мислеше, че я е захвърлил от живота си, отгръщайки нова страница, започвайки да пише на новия бял лист. Тя легна и заплака отново. Тази вечер вкусът от черешите беше горчив. Насладата липсваше...