Червеникавото небе притъмняваше. Беше горещо и нямаше жива душа. Алекс се огледа уплашено. "Какво е това място, по дяволите?" - помисли си той. Последното, което помнеше, бе смъртния му миг. Електрически стол. За терористите дори това бе милост. Поне не го измъчваха, както някои от другите заловени. Изведнъж в далечината се мярнаха два силуета. Приближаваха се. Алекс се надяваше от тях да разбере къде се намира. След няколко минути двойката стигна до него. Мъж и жена. И двамата млади, жената беше много красива. Двамата го гледаха благо. Той не се стърпя и попита: - Какво е това място? Жената се усмихна и отговори: - Нима не се досещаш? Кажи ми тогава, вършил ли си в живота си смъртен грях? - Да. - промълви той. - Тогава не можеш ли да се досетиш къде сме? - Ами... Нима наистина сме в нещо като ад? - Точно така. Очите на Алекс се разшириха. Той помисли няколко минути и каза: - Но това изобщо не прилича на историите за ада. В смисъл... Няма ги варелите с катран... Жената го прекъсна: - Измислици на хората. Тук никой не ни измъчва. Истинското мъчение е да сме тук сами. Ето например, ти си дошъл тук сам. За цялата вечност, която ще прекараш в ада, само веднъж ще срещнеш човек. След тази среща ще си вечно сам. - Но... как така вие сте двама? - Ние - каза мъжът - извършихме грях на едно място, по едно и също време. Така и умряхме, заедно. - Но как така? Разкажете ми. - Добре. - каза жената. - Казвам се Джида. Мъжът с мен е Майкъл. Ние сме живели преди твоето време. Бяхме осъдени да живеем във време на война. Бях на десет години, когато тя започна. Америка нападна Саудитска Арабия. Жестока война. Бащите и братята ни отиваха да се бият и никога не се завръщаха. Глад и мъка се стелеха по градове и села. Пораснах и на седемнадесет години отидох на фронта като медицинска сестра. Нямах опит, но не достигаха хора. Прекарах там две години. Чувствах се полезна, помагайки на хората. Един ден в лагера донесоха ранен войник. Американец. Никой не се бе погрижил за него и нашите войници го бяха взели по милост. Настанихме го и аз започнах да се грижа за него. Дълго стоях край леглото му и разговаряхме. В тези разговори се роди любовта ни. Но когато оздравя, командирите ни решиха да го прогонят от лагера. Все пак за тях той бе враг. Майкъл си отиде и аз вече не бях доволна. Не се чувствах полезна, а ограбена и самотна. Докато един ден не издържах. Напуснах болницата и се запътих към противниковия лагер. Беше дълъг път и знаех, че може да не стигна. На два километра от американския лагер видях група войници. Сред тях бе и Майкъл. Видя ме и тръгна към мен. Войниците не го спряха. Може би знаеха какво ще последва. Той стигна до мен и ме прегърна. В очите му прочетох решението и мълчаливо дадох съгласие. Той извади пистолета си. Застреля първо мен, а после и себе си. Така свърши историята ни. Алекс мълчеше слисан. Когато отново доби дар слово, той каза: - Но... не разбирам. Какъв е вашият смъртен грях? - Явно си млад, за да разбереш. Най-големият грях е да се правиш на Бог. Да отнемеш живот, който не си дал. Умирайки по собствено желание ние сгрешихме. И си плащаме с вечност в ада. Достойно наказание. - Съжалявате ли? - Не. - каза Майкъл. - В живота и след него ние сме заедно и се обичаме. Няма за какво да съжаляваме. - Така е. - потвърди Джида. Алекс замълча потресен. Никога не бе предполагал, че съществува такова нещо. Любов в живота и смъртта. Бе смятал, че е невъзможно. Майкъл и Джида го гледаха благо. Но силуетите им бяха започнали да избледняват. Алекс ги погледна стреснат. Прочела въпроса в очите му, Джида каза: - Времето на срещата ни изтича. Затова ще ти кажа това, за което сме дошли. Ти имаш шанс да напуснеш това място. Щом в сърцето ти се роди разкаяние за животите, които си отнел приживе, ще си свободен да си тръгнеш. - Тогава защо вие не можете? Защо просто не се разкаете? - Не, скъпи. Тук или другаде, ние ще сме щастливи само ако сме заедно. Нямаме нужда от разкаяние. Джида и Майкъл вече почти не се виждаха. Гласът й достигна за последно до него: - Разкаянието е твоят път, Алекс. Нека времето те излекува. - Но какво ще стане с мен, ако успея да си тръгна? - Отговорът ще намериш в сърцето си. Алекс остана сам сред пустинята. Не знаеше дали ще се разкае някога за греховете си. Но бе получил ценен урок от Джида и Майкъл. Има любов, по-силна от войната, от живота, от смъртта. По-силна и от разкаянието.
"Никога не бе предполагал, че съществува такова нещо. Любов в живота и смъртта. Бе смятал, че е невъзможно.
...Има любов, по-силна от войната, от живота, от смъртта. По-силна и от разкаянието."
Каквото и да напиша, то просто няма да има смисъл..всичко, което е трябвало да се напише, ти си го написала !!! БРАВО!
"- Явно си млад, за да разбереш. Най-големият грях е да се правиш на Бог. Да отнемеш живот, който не си дал. Умирайки по собствено желание ние сгрешихме. И си плащаме с вечност в ада. Достойно наказание.
- Съжалявате ли?
- Не. - каза Майкъл. - В живота и след него ние сме заедно и се обичаме. Няма за какво да съжаляваме."
Ето това нещо не е така и никога няма да бъде така. И изобщо не ми идва на ума видите ли как е възможно "да долавяш със сърцето си случващото се", щом става въпрос за тази тематика. Или може би авторката е била ГОРЕ и познава нещата точно както са в действителност?
Хайде, моля, без глупости! Ще мине време, ще пораснеш и ще добиеш опит. Тогава опитай пак. Това не ми пречи да ти кажа, че имаш способности. Просто смени темата...
Няма значение дали си на 15 или 115,важното е да долавяш със сърцето си случващото се и да го пречупваш през призмата на въображението...Поздравявам те,миличка!Харесва ми написаното...!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
...Има любов, по-силна от войната, от живота, от смъртта. По-силна и от разкаянието."
Каквото и да напиша, то просто няма да има смисъл..всичко, което е трябвало да се напише, ти си го написала !!! БРАВО!