Любов, война и разкаяние

Червеникавото небе притъмняваше. Беше горещо и нямаше жива душа. Алекс се огледа уплашено. "Какво е това място, по дяволите?" - помисли си той.
   Последното, което помнеше, бе смъртния му миг. Електрически стол. За терористите дори това бе милост. Поне не го измъчваха, както някои от другите заловени.
    Изведнъж в далечината се мярнаха два силуета. Приближаваха се. Алекс се надяваше от тях да разбере къде се намира. След няколко минути двойката стигна до него. Мъж и жена. И двамата млади, жената беше много красива. Двамата го гледаха благо. Той не се стърпя и попита:
 - Какво е това място?
    Жената се усмихна и отговори:
 - Нима не се досещаш? Кажи ми тогава, вършил ли си в живота си смъртен грях?
 - Да. - промълви той.
 - Тогава не можеш ли да се досетиш къде сме?
 - Ами... Нима наистина сме в нещо като ад?
 - Точно така.
    Очите на Алекс се разшириха. Той помисли няколко минути и каза:
 - Но това изобщо не прилича на историите за ада. В смисъл... Няма ги варелите с катран...
    Жената го прекъсна:
 - Измислици на хората. Тук никой не ни измъчва. Истинското мъчение е да сме тук сами. Ето например, ти си дошъл тук сам. За цялата вечност, която ще прекараш в ада, само веднъж ще срещнеш човек. След тази среща ще си вечно сам.
 - Но... как така вие сте двама?
 - Ние - каза мъжът - извършихме грях на едно място, по едно и също време. Така и умряхме, заедно.
 - Но как така? Разкажете ми.
 - Добре. - каза жената. - Казвам се Джида. Мъжът с мен е Майкъл. Ние сме живели преди твоето време. Бяхме осъдени да живеем във време на война. Бях на десет години, когато тя започна. Америка нападна Саудитска Арабия. Жестока война. Бащите и братята ни отиваха да се бият и никога не се завръщаха. Глад и мъка се стелеха по градове и села. Пораснах и на седемнадесет години отидох на фронта като медицинска сестра. Нямах опит, но не достигаха хора. Прекарах там две години. Чувствах се полезна, помагайки на хората. Един ден в лагера донесоха ранен войник. Американец. Никой не се бе погрижил за него и нашите войници го бяха взели по милост. Настанихме го и аз започнах да се грижа за него. Дълго стоях край леглото му и разговаряхме. В тези разговори се роди любовта ни. Но когато оздравя, командирите ни решиха да го прогонят от лагера. Все пак за тях той бе враг. Майкъл си отиде и аз вече не бях доволна. Не се чувствах полезна, а ограбена и самотна. Докато един ден не издържах. Напуснах болницата и се запътих към противниковия лагер. Беше дълъг път и знаех, че може да не стигна. На два километра от американския лагер видях група войници. Сред тях бе и Майкъл. Видя ме и тръгна към мен. Войниците не го спряха. Може би знаеха какво ще последва. Той стигна до мен и ме прегърна. В очите му прочетох решението и мълчаливо дадох съгласие. Той извади пистолета си. Застреля първо мен, а после и себе си. Така свърши историята ни. 
    Алекс мълчеше слисан. Когато отново доби дар слово, той каза:
 - Но... не разбирам. Какъв е вашият смъртен грях?
 - Явно си млад, за да разбереш. Най-големият грях е да се правиш на Бог. Да отнемеш живот, който не си дал. Умирайки по собствено желание ние сгрешихме. И си плащаме с вечност в ада. Достойно наказание.
 - Съжалявате ли?
 - Не. - каза Майкъл. - В живота и след него ние сме заедно и се обичаме. Няма за какво да съжаляваме.
 - Така е. - потвърди Джида.
    Алекс замълча потресен. Никога не бе предполагал, че съществува такова нещо. Любов в живота и смъртта. Бе смятал, че е невъзможно.
    Майкъл и Джида го гледаха благо. Но силуетите им бяха започнали да избледняват. Алекс ги погледна стреснат. Прочела въпроса в очите му, Джида каза:
 - Времето на срещата ни изтича. Затова ще ти кажа това, за което сме дошли. Ти имаш шанс да напуснеш това място. Щом в сърцето ти се роди разкаяние за животите, които си отнел приживе, ще си свободен да си тръгнеш.
 - Тогава защо вие не можете? Защо просто не се разкаете?
 - Не, скъпи. Тук или другаде, ние ще сме щастливи само ако сме заедно. Нямаме нужда от разкаяние.
   Джида и Майкъл вече почти не се виждаха. Гласът й достигна за последно до него:
- Разкаянието е твоят път, Алекс. Нека времето те излекува.
- Но какво ще стане с мен, ако успея да си тръгна?
- Отговорът ще намериш в сърцето си. 
   Алекс остана сам сред пустинята. Не знаеше дали ще се разкае някога за греховете си. Но бе получил ценен урок от Джида и Майкъл. Има любов, по-силна от войната, от живота, от смъртта. По-силна и от разкаянието.