Той се разхождаше из полята около селото, заедно с двете кастрирани кучета - майка и дъщеря, а слънцето го напичаше, караше го да гледа надолу в тревата и да мисли странни мисли. Често ходеше така, някой път даже с колелото, а кучетата след него. Почти като в детството.

На никой не правеше впечатление, защото първо селото беше малко; второ всички бяха малко чалнати; и трето, той знаеше, че човек искрено се интересува единствено от себе си.

Много обичаше да захапе стрък сочна зелена трева между зъбите си, и така да ходи.

Аромата на прясна трева го караше да се чувства жив, както може би действа на всеки човек, и той се чувстваше жив и доволен.

Сигурно и кучките изпитваха същото, защото шаваха като изтървани, гледаха да не изпуснат някой аромат, ровейки непрекъснато в дълбоката трева, влизайки и излизайки от пътеката в гората, и обратно.

Почти идилия.

Тия разходки си бяха един вид разпускане, защото така или иначе наоколо си беше само гора, доста еднообразна, без кой знае каква трудност и особености, и на човек не му оставаше нищо друго, освен да ходи и да си мисли.

От време на време срещаше този, или онзи, хора тръгнали за гъби, или да берат охлюви, офроуд приключенци с изгнили джипки, и неприкрити полудиоти възседнали АТВ-тата си, които друсайки се и пърпорейки бързаха като за последно.

Но те не го смущаваха, само си махаха, и скоро шумът оставаше зад него.

Тогава идваше съзерцанието, и той просто следваше полегатия склон на пътеката, нагоре, или спускайки се надолу към долината на реката.

Някой ще каже, че това е загубено време, и сигурно е така, но пък си беше хубаво, особено на края, когато добре уморен и раздвижен, поел аромата и тишината на гората той се прибираше обратно в къщата.

В падината, и в пика на осъзнаването си човек е различен. Съвсем различен. И няма нищо общо с предишния.

Това беше разбрал от разходките си.

Често докато ходеше си спомняше някакви минали случки, почти винаги незначителни, които сега му изплуваха в съзнанието, без някаква видима причина.

Спомняше си събития, брегове, сутрини, аромата на кафе, случайни лица на жени, видяни преди двайсет години.

Много странно, но още ги помнеше защото беше добър физиономист.

После се прибираше за да си направи едно кафе с джезвето на огъня, така както го харесваше - на огнището на двора, да гледа изпепеляването на деня докато слънцето се спускаше бавно и падне здрач, и да разбере, че е сам.

Кучетата бяха до него. Имаше с кого да си говори.

Спомни си как едно време тръгна по море, и как тая синя дълбочина тогава едновременно го плашеше, но и го мамеше. Като жена.

Спомни си как заедно с тръгването по света му се откриха и други хоризонти, брегове, жени и момичета, често готови да разменят любовта си, която така и така се чудеха какво да я правят, срещу някакво парично обезщетение, носещо известно достойнство в близкото бъдеще.

От това време му остана хубавото чувството на лекота и безгрижие, подобно на онова което има човек в началото на пътя си, когато нямайки нищо, му се струва че има всичко.

Жените бяха всякакви. Всяка със своя си аромат на кожата, парфюм, темперамент, интелигентност, и особености. С различна поза, усмивка, и различни думи, които говореха в просъница.

Повечето имаха убийствена интуиция, думи не им трябваха.

Тая различност, тия особености ги правеха интересни и будеше интереса у него, а не толкова проклетия нагон.

Но тогава разбра и друго.

Мъжът никога не можеше да има дори една жена.

Мъжът можеше да я обича, цяла нощ да я обсипва с ласки и целувки, да изгаря в нея, но на сутринта всичко това щеше да е като пролетен вятър за жената.

Мъжете могат само да преминават през жените, те, жените си вземат каквото им трябва, и те оставят да си ходиш.

А тия, които искаха да задържат мъжа за себе си просто не бяха научили за истинската си самодостатъчна същност.

Така му се струваше тогава.

Много мъже се бяха опитали да похитят любовта, но никой не беше успял.

И сега беше сигурен, че е така.

Живота на земята се определя от жената, тя е този който дава живот и може да се грижи за него.

Мъжете, да ме прощават, но повечето са лигльовци, които си изграждат бариери от коли, мускули, пари и положение около себе си, за да забравят собствената си ненужност.

А единственото, което му трябва на мъжа е смелост.

За много неща се иска смелост.

От време на време той поглеждаше в себе си, и не го беше страх от това което виждаше, което беше странно.

На пръв поглед всичко беше отчайващо и обикновено.

Трудно се получаваше всичко, мъчно и с много усилия. Всичко това измаря и изтощава човека. Кара го да заплаща всичко с част от себе си - със своята пот, със своите болки, белези, рани и счупвания.

И странното беше, че когато погледнеше наистина много навътре в себе си всичко това - променената фигура и брадясалата физиономия, скъсаният гащеризон и неизгладената риза, напуканите му ръце - всичко това оставаше на заден план, и вместо това оттам изскачаше едно момче на шестнадесет години.

Това беше неговата истина и неговата тайна.

Светът за него беше пролетта и лятото през погледа на това шестнадесетгодишно момче.

Лятото беше светът, истинският, а зимата беше просто едно недоразумение.

По някакъв чуден начин това момче и усещанията ставаха едно, обект и усещане се смесваха, губеха своите граници за да се слеят в едно цяло, едно цяло - слънчево и весело до безметежност, сякаш знаейки, че всичко е игра.

Не винаги беше така.

Някой път, в същност много пъти когато гледаше в себе си виждаше само една мътилка, и в такива дни му беше тежко.

Много хора можеха да живеят без ясно определен смисъл.

Без ясно определена цел, и без ясно определени мисли. Или пък се преструваха, измисляйки си някаква удобна заблуда.

Той също беше от тия хора - без претенции за начетеност, храброст, и принципност.

Но на слънчевото момче се радваше много. Може би защото много добре съзнаваше неговата роля на антипод на фона на скучният си живот.

Или защото в тези проблясъци виждаше своето истинско, отдавна забравеното свое лице, може би своята надежда.

Къщата не беше нещо кой знае каква, но му беше удобна, и по мярка.

Дворът беше голям, а гората до него. Нощно време се чуваха тъжните вопли и лая на чакалите, крясъците на невидимите птици, и винаги ставаше студено, дори и през най-топлото време на годината.

Имаше и комари, но те изчезваха след залез, оставяйки само нахапванията, и плюските по ръцете му.

Той знаеше че хората, а не стените правят къщата.

(А той беше сам)

И най-неугледната барака, обитавана от ярък и колоритен човек се превръща в палат и когато си спомняш моментите прекарани там, ти си ги спомняш толкова живо - с мириса на дюшемето, и светлината през бамбуковите щори след обяд, с тракането на тенджерите, със старите сухари на бюфета, чашите и всичко останало, както и с говора и смеха на хората седнали на двора, или шетайки напред-назад.

И обратното - без човека сякаш къщата умира, и остават само едните стени и тъжните прозорци.

Това го беше разбрал като видя къщата, вече музей, на един любим писател.

Нямаше нищо по-празно нещо на света.

Празно и тихо като нищо.

Сега беше сам, но пък от друга страна хората го изморяваха с непрекъснатите си претенции и говорене.

Не странеше от тях, но не ги и търсеше.

Наскоро се случи в самолета да седи до едно високоинтелигентно очилато и застаряващо същество, което за двата часа полет не спря да говори на колежката до себе си. Дори за минута.

Сякаш ако спреше да говори, щеше да и падне цената.

И беше права, понеже не беше красавица, тя си го знаеше, но след тоя полет той се чувстваше като изцеден.

За живота могат да се кажат милиард неща, но трябва ли изобщо да се казват?

В същност тихото говорене на жена му едно време, майчинският тембър на гласа и, и разбирането което тя проявяваше, сега се сети, че не го дразнеше, а на обратното - успокояваше го.

Мислеше, че гласът е истинският човек, и с цялото си богатство от тембъри, топлина и настроения, точно той най-много говори и разкрива човешката ни същност.

Мисълта му се върна към нея.

Каквото и да е, но къщата без нея беше празна.

Засмя се, защото се сети какво си мислеше за нея на времето - като за играчка, тя се беше превърнала в любима играчка.

Но не можеше да се каже, че той си играеше игрички с нея.

Не, той просто непрекъснато си играеше с мисълта за нея, и тя през цялото време му беше в главата.

От друга страна обичаше да я закача, да я дразни колкото да и види леката усмивка и хитрият поглед, да я провокира за да види какво мисли.

Тя се беше превърнала в любима играчка, така както когато си играеш с децата като малки, и същевременно те е страх да не ги повредиш с нещо.

Само, че каквото беше - беше.

Всичко минало - заминало, бешело.

Човек не може цял живот да печели. Все трябва и да загуби нещо.

Но въпреки, че цял живот все губеше, така и не се научи да губи, и винаги го болеше.

Не беше воден от навика непрекъснато да обвинява някого, но съвсем ясно виждаше как светът, веднъж вече допуснал го у себе си, постепенно, бавно и неумолимо в продължение на цял един живот, му отнемаше всичко.

Първо ти взема илюзиите за щастие, и ти оставя само маниите.

После ти взема всички усилия за това щастие, а на среща - ами нищо.

Взема ти времето, взема хората покрай теб, косата, очите ти се стопяват, почваш да вехнеш.

Разум и съзнание, сила, бавно, но сигурно биват отнети от човека.

Светът изпива човека. Или това беше просто преливане от тук там, и обратното.

Той не знаеше. Никой не знаеше.

Вярно е, че безсмъртието в същност е върха на егоизма, и на идиотизма може би, но си е открай време човешка фиксация.

По някой път се чудеше какви ги дири в това забравено от Бога село, обърнал гръб на всички, и на всичко.

Чудеше се на себе си, защо прави това, или онова, защо реагира така на тази, или онази ситуация, защо често предпочиташе страданието пред веселяшката компания, отдавна забравил сладостта на непукизма, повлиян от алкохола, или несериозното, детинско, и по детски чисто отношение към живота.

Докато един ден не разбра, че той просто се подготвяше за срещата си със смъртта, или поне за това което той разбираше под нея - края на всички илюзии.

Не разсъждаваше за нея напразно в смисъла на фатализъм, който често и поставят, или пък на вманиачената фикс идея за смъртта. Никога не мислеше такива неща.

Точно обратното. Той се подготвяше за нея така, както воин се подготвяше за сражение.

Така както човек с чиста съвест заставаше пред Господ.

Смъртта не беше лоша, тя можеше да бъде и добра, можеше да бъде утешител, той знаеше, особено ако виждаш, че вече не можеш.

Но по принцип той влизаше в изпитанията за да оцелее и да ги превъзмогне, а не за да величае себе си, и собствената си глупава ненужност.

И все търсеше. Не и географски, естествено, картата на света отдавна я беше нашарил.

Не ставаше въпрос за някаква обреченост, или за добре предрешена умора и скудоумие.

Ни най-малко.

Той много добре съзнаваше тая опасност за себе си, но истината беше, че просто обичаше хората, по някакъв негов си странен и крив начин, защото не беше от лесните. Обичаше честността и простите, неизкривени радости на живота. Обичаше цялата тая игра.

Някой път нещата му идваха както седеше ей така и гледаше дупето на дявола, както се изразяваше баба му Така изведнъж му изкристализира истината, че животът и смъртта не са две различни, а в същност едно и също нещо, и еднакво глупаво беше да се противиш както на едното, така и на другото.

Глупаво беше да се учиш как се живее, и едва тогава да живееш.

Глупаво беше да търсиш сигурност, гаранции, твърди устои. Устоите си бяха у него от самото начало.

Наречи го живот, наречи го смърт или го назови с каквато си дума поискаш , но си беше чудо.

Цялата тая многословност обаче не беше подредена и систематизирана в главата му, плод на усилено мислене и умуване.

Това бяха странни усещания, такива които обикновено не чувстваш, но веднъж дошли ги разбираш по жегването там някъде под лъжичката, по настръхването на кожата, или по вълната от долу до горе по гръбначният стълб. Или по нещо друго, което не можеш дори да определиш какво точно е то.

Много приказки на пазара, казваше баща му.

И с пълно право - там им е мястото на приказките.

Днес докато ходеше в гората забеляза нещо.

Едно куче е нещо добро.

Сто кучета са нещо съвсем различно.

Тълпата е нещо страшно.

Докато ходеха в гората кучетата надушиха нещо и настръхнаха. Като по команда се хвърлиха към дърветата оголили зъби и подгониха едно диво прасе, а и то тях.

То избяга, никой не пострада, и всичко се размина. Малко боричкане и толкова.

Но в тоя момент те му заприличаха на хора.

На група от решени на всичко хора.

Той изпитваше страх от решителни и праволинейни хора.

Хората, по негово мнение и по неясни нему причини много обичаха да съдят другите, да ги учат на правилните неща, да ги възпитават, да следват принципите си на всяка цена, да блъскат хора по улиците, само защото са пресекли неправилно, или да отнемат предимство за наказание.

Това ги прави важни, целеустремени, правилни и по един много садистичен начин - доволни.

Хората са луди същества, не знаят от къде идват, и на къде отиват, ужасно нехармонични са, и това е нещо, което най-накрая  трябва да си го признаем, ако ни стиска.

Ако бяхме нормални нямаше да има нужда от наука като психология на масите, и въобще от каквато и да е нужда от психология.

Не е вярно, че диктаторите решават еднолично всичко.

Не са те, а тълпата която ги е въздигнала. Глутницата.

Не обвинявайте тираните. Когато има нужда, водач винаги ще се намери. Обвинявайте себе си, и помнете, че злобата рано или късно се самоизяжда.

Революцията винаги изяжда децата си, нали така беше.

В този момент се усети, че започна да говори с патоса и поученията на вожд, и с лозунги като написани по стените, и се спря усмихнат.

Е, човешко е.

Но истината, е че е глупаво нещата да се решават генерално, защото никой няма да оправи света.

Просто всеки трябва да си реши нещата за себе си.

Той стана, и се протегна. Нощта наближаваше.

Хубаво е човек да мисли, па макар и не големи умнотии, така поне дава плод, което ще рече, че е достигнал някаква форма на зрялост.

Но нещото, което го вълнуваше беше Жената.

Не коя да е жена, а точно Жената, защото това беше нещо, което той не можеше да си обясни.

Имаше някакъв неясен образ, който го навестяваше често, особено в сънищата му, той смътно усещаше, че нещо става, и това не бяха просто обажданки и догадки, а сякаш скрити съобщения от архетипа на някаква тайнствена женственост, и на нещо което не можеше да разбере докрай.

Ако много се замислиш, живота му изглеждаше като пъзел, но парчетата нещо не пасваха, и това го изпълни с подозрение към времето. Защо към времето?

Ами защото си мислеше често за него, а според неговите си мисли то, времето, седеше най-близо до илюзията и измамата.

Тая жена го викаше, казваше му че ще го чака вечно, каквото и да бъде и каквото и да стане.

Беше красива, много красива, а той никога и никъде не я беше виждал.

Отново се замисли за счупените стъкла на своя живот.

Щом едно нещо е толкова счупено, то не може да се поправи, нали?

Не значеше ли това, че е мъртво.

И изведнъж така както си седеше го прободе мисълта, че той може би вече е мъртъв.

Че той, с цялото си глупаво съществуване е просто сън, едно финално разтягане на времето на последните минути от човешкия живот, което съзнанието прави, преодолявайки всякакви граници.

Миг, удължен до безкрайност.

Стана му и страшно, и студено.

Ами жената, какво правеше жената тука, запита се той.

На какво му приличаше?

Тогава се досети.

Тя го викаше от живите.

Сутринта е по-мъдра от вечерта, но пък вечерта носи спокойствие.

Направи си вечеря, кучетата обикаляха двора. Разхлади се, и стана приятно.

Взе една книга и легна на хамака. Комарите вече бяха изчезнали, и той светна лампата. Щеше да убие времето в четене, докато заспи.

По-голямата част от живота на човека е губене на време, както и да го погледнеш, освен тази в която се е смял и му е било леко на душата..

Всичко останало е вятър, защото ей богу, погледни назад, и кажи не е ли така?

Нали всичко се забравя, дори и най-лошото, и така и трябва да бъде.

Зачете се, и му стана интересно.

Ставаше въпрос за любовният живот на охлювите. Да му се не види.

Те били големи сладострастници.

Ама с черупки.

Навън заваля, той сгъна хамака и се премести в стаята.

Кучетата бяха станали целите мокри, но пък бяха много щастливи и доволни.

Гледаше кучетата, как нищо не им пречеше, и тогава разбра.

Разбра, че единственият начин да се спасиш от дъжда е да станеш дъжд, да чувстваш дъжда, да се почувстваш едно с него, единственият начин да се спасиш от слънцето, е да станеш слънце за да го разбереш, единственият начин да се спасиш от нещо, е да станеш едно с него.

А не беше ли така и с любовта? Отделността си беше илюзия.

И разбра как действаше тоя свят.

Кучетата спряха да се гонят, и го погледнаха, махайки весело опашки на пътеката пред него, като много ясно му показваха че тия екзистенциални въпроси те отдавна си ги бяха разрешили за себе си.