Но мога да спася любовта, която търсех по своя си начин и която вече я няма? Защо така лесно забравих Иво, който беше център на живота ми, когато наедряваха зърната на гърдите ми, когато вече земята усещаше стъпките ми на прохождаща жена? И защо едва сега разбирам колко много съм го обичала и все още го обичам? Той винаги присъства в мислите ми, но най-вече, когато вместо обичана жена се почувствах собственост на този Антон.
Иво, сега когато се размисля, винаги е бил жив в мислите ми, винаги съм си спомняла за него, когато чувствах, че животът ми тръгва назад, тръгва към пропастта.
И сега, когато крача в този тъмен двор, когато едва виждам пътеката, която бледнее като скелет на някога сигурен ориентир към сигурността и покоя но моя дом, разбирам каква крилата надежда е бил този Еди в наивната ми мечта за щастие.
Подухва ветрец, който леко разлюлява русите ми кичури като палава момчешка ръка, а очите ми са втренчени в една видима пътека и така стигам до верандата, до вратата на моя роде ...