Но мога да спася любовта, която търсех по своя си начин и която вече я няма? Защо така лесно забравих Иво, който беше център на живота ми, когато наедряваха зърната на гърдите ми, когато вече земята усещаше стъпките ми на прохождаща жена? И защо едва сега разбирам колко много съм го обичала и все още го обичам? Той винаги присъства в мислите ми, но най-вече, когато вместо обичана жена се почувствах собственост на този Антон.

     Иво, сега когато се размисля, винаги е бил жив в мислите ми, винаги съм си спомняла за него, когато чувствах, че животът ми тръгва назад, тръгва към пропастта.

     И сега, когато крача в този тъмен двор, когато едва виждам пътеката, която бледнее като скелет на някога сигурен ориентир към сигурността и покоя но моя дом, разбирам каква крилата надежда е бил този Еди в наивната ми мечта за щастие.

     Подухва ветрец, който леко разлюлява русите ми кичури като палава момчешка ръка, а очите ми са втренчени в една видима пътека и така стигам до верандата, до вратата на моя роден дом. Газя по жълтите листа, обрулени от вятъра и нощния студ и си мисля, че е време да внеса поне малко ред в този двор, в моя дом, в живота ми.

                                                            "Никога не можем да върнем времето назад,

                                                            когато скръбта обгърне човека, той губи

                                                            всичко, което до вчера е имало смисъл за

                                                            него и започва своята вътрешна борба за

                                                            възприемане на нещата, които вече му се

                                                            струват безсмислени."

      Но моят труд се оказва напразен или поне не ми носи това очаквано спокойствие, което човек получава от труда си. Въпреки, че дворчето просветва от почистения буренак, въпреки избърсаната прах от мебелите и вазата с цветя, която съм сложила на малката маса, споменът за присъствието му, което някога ми вдъхваше нежност и топлина, витае наоколо като близко и трудно предотвратимо минало.

И така започвам да мисля, че човек лесно може да забрави и да изтрие образи от съзнанието си, докато някакъв спомен не пробуди онази заспала част от него от някакъв дълбок сън. Само за миг човек може да разбере колко много е загубил, че е пропуснал важни мигове, преди  да  потъне в празнотата, която е превзела цялото му психическо състояние и лека по лека го е тласкала към самоунищожение.

      Как и аз съм потънала в тази празнота, свиквайки да я приемам като нормален начин на живот?Как така, преминаваща от ден в ден, толкова лесно съм се доближила до това дъно, където здрачът прави нещата почти невидими и почти неразбираеми.

      Кого всъщност заблуждавах тогава... Заминах и заблудих само себе си, тръгнах по път, който го нямаше на картата. Знаех, че го няма, но се надявах да съществува.

      И така, вместо на истината, попаднах на Антон. А той се оказа, че е човек, който знае къде да чака онези, които си движат без карта и компас. Така или иначе, съм го допуснала в живота си. Влетях в ръцете му, защото исках много бързо за избягам от пустотата на малкото градче, а се напъхах в чувала на самотата на големия град. В крайна сметка, избягах, но не от самотата, а от щастието си, което уж бях тръгнала да търся в неизвестността. Всъщност, неизвестността е и едното и другото, два непознати пътя, от които слепешком избираш единия, с тайната надежда, че си направил верния избор, че си избрал пътя към голямото щастие.

     Кое друго, освен страха, подтиква хората да не се борят на живот и смърт за щастието? Страхът от самия себе си, страхът от това, което можеш да изпиташ. Страхът, че това, което разбираш под думата щастие, може да се окаже неговата противоположност.

      Всъщност, този страх ме е тикнал към греха. Грях, който е започнал  да ме преследва, да унищожава съня ми, да ме превръща в отчаяна самотница, дръзнала да търси щастие. Разбирам го за миг, така, както си седя на стола и гледам вазата с цветята, цветята от двора, разцъфнали, въпреки че отдавна никой не се е грижил за тях.

      Разбирам, че, бягайки от самата мен, съм се провалила, че съм изгубила миналото си, за да търся някакъв друг живот, които никога не е бил предназначен за мен. Осъзнавам, че сега съм се вънала, но дали наистина и окончателно съм се завърнала към миналото си, към себе си и към някакво ново бъдеще...

                                                               "Преди всичко трябва да вярваш на себе

                                                               си.Вслушай се в собствения си глас и дори

                                                               съвестта ти да е пробудила твоето лично

                                                               Аз, направи това, което трябва. Защото

                                                               не е важно дали другите вярват в теб,

                                                               а дали способността ти да преоткриеш

                                                               човека, за които вече не означаваш нищо,

                                                               е способна да преглътне болката и да

                                                               продължи напред, без да се завръща при

                                                               своята собствена илюзия."

      Озовавам се на главната улица. Тръгвам по сивите изчукани павета, без конкретна посока и цел. Разумът постоянно ме измъчва с въпроси, които не мога да отхвърля, на които не мога да отговоря.

       Всичко наоколо изглежда съвсем същото, но хората са различни или може би са ме забравили. Имам чувството, че е изминала цяла вечност, а не само няколко години. Напразно търся някого или нещо, с което да си върна по-ясно спомените, да видя очевидното, което тогава в миналото съм пропуснала да забележа. Но по всичко изглежда, че тук вече няма нищо. Или вече е изчезнало, или вече аз самата не умея да забелязвам.

       Озовавам се на същото място както и тогава. Погледът ми търси някаква пролука сред непознатите, които бавно или бързо минават покрай мен. И в този момент виждам Иво. Внезапен порив избликва в душата ми и аз се затичвам към него. Той се спира объркан, сякаш очите му търсят някакъв смътен спомен, след което се обръща към жената, която стои плътно до него. Той се спира объркан, сякаш очите му търсят някакъв смътен спомен, след което се обръща към жената, която стои плътно до него. Стъписвам се объркана, очаквайки той да ме погледне, както се поглежда в позната, която отдавна не е виждал. Но нищо не се случва, нищо не се оказва така, както очаквам.

        И все пак не се чувствам унизена. Улавям се, че мисля като човек, който е изминал километри от вчера до днес. Че мисля по-различно. Тази жена до него... Не изпитвам нито завист, нито ревност, нито омраза към нея. Сякаш някой друг ми казва, че ако в такъв случай трябва да се гневиш на някого, всъщност трябва да се гневиш на себе си. Да си признаеш грешките, да ги погледнеш в очите без страх и да тръгнеш в живота си по път, който смяташ за правилен от днес, а не от вчера. Но това е само първия миг.

        Защото веднага след това ме жегва мисълта, че съм забравена, че нищо и никога не съм означавала за Иво. Истината е, че, завръщайки се тук, всъщност, се надявам да се завърна при него, но мястото вече е заето. И в първия момент в душата ми се плъзга дори омраза към тази жена. Сякаш някой пожизнено ми е дал правото аз, и само аз, да бъда на нейното място, да бъда до него.

       Дълбоко в душата ми, обаче, един глас настойчиво шепти, че този гняв не е адресиран към когото трябва, защото човек разбира какво е имал  до себе си, едва когато остане сам.

        Що се касае до любовта, тя си съществува, навестява те точно, когато си мислиш, че някъде се е загубила, че е изчезнала зад ъгъла и вече никога няма да похлопа отново на вратата на душата ти. Ама любовта, това е човекът, точно толкова е част от него, колкото и всичко останало, което е извън десетте заповеди на Бога. Защото тези заповеди, ако ги изпълняваме стриктно, означава, че сме ангели, ама ние хората не сме. И все пак, стига да е у нас желанието поне мъничко да имаме стремеж да им подражаваме , означава, че вече сме в друга категория. Вече сме устремени към нещо по-добро.

         Не мога да приема, че любовта те намира тогава, когато си мислиш, че теб те няма никъде. Че някой ти е полял душата с чувал пясък. Задушил те е, вместо да ти позволи глътка въздух. Вече знам, че любовта не е спокойствие, нито безметежност, а е най-великото и нежно нещо, което може да кипне в човешката душа. Любовта е война на душата. Говоря за истинската любов. Щастие, но и себеотричане. Само тя приближава човека до Бога и нищо друго. Любовта е и там, където не бихме искали според представите си за живота да бъдем. Тя е като следа, която те води по стръмна пътека, следа, която те е страх да следваш, но магията й те кара да продължиш през пропасти, преспи и дори към риска на самоунищожение.

           Лошото е, че ако не изгориш до края, защитавайки я, ами полуизгорен позволиш да те навести разочарованието и озлоблението, започваш да си мислиш, че живеейки за любовта си, си живял за другия, че си се унижил и си заживял в сянката му и че този, за който си се отрекъл от собственият си живот, те е превърнал в собственост като купена вещ. Че аз, ако съществувам, съществувам благодарение на него. Сякаш той ми е дал този живот...

          И все пак си давам сметка, че е възможно Иво да не съм го обичала толкова, колкото трябвало. И може би е прав, защото аз си тръгнах от живота му. За миг си мисля, че ако мога да върна времето...Но времето е в тази част на секундата и ще да продължи напред, а не назад за отделната съдба, за отделния човек, та дори и този човек да съм Аз. Времето не знае връщане на разликата от спомените и усещането ми, че ако не бях скъсала с Иво, тогава нямаше да срещна Антон. Може би това ми е наказанието, може би не съм обичала достатъчно Иво...И ако го бях обичала съвсем малко повече, щях ли да срещна Антон?

         И в този момент се моля на небесата да не му липсвам на Антон и той да забрави за мен, но знам, че човек като него не забравя, особено ако е сигурен, че е платил с подаръци, дребни стотинки. Той не е човек,

който се примирява, ако не може по някакъв начин да си върне стотинките в левове.

          Но осъзнавам и че не трябва да си кривя душата, защото той наистина в изблик на щедрост ми е поднасял подаръци, може да са били дрънкулки, но са били в изблик на щедрост. Щедрост, както само той я разбира. Която не бива да се забравя, ако не желае някой да го ядоса и ако постоянно не му изразява някаква безпрекословна благодарност.

          В крайна сметка, положението е такова, каквото е. Тръгнах си и от Антон, избягах от неговата натрапена обич, обич, която скована, обезличава, задушава. Желанието ми е само едно-да ме забрави, защото не знам да има човек, който да стои до някого, за да го прави щастлив, да го топли, без да получава и изпита същото в замяна.

                                                     ХХХ

          До вчера не съм смятал, че Елиза има вътрешната сила да ме напусне, да избяга от мен. Приемал съм я като част от мебелировката на живота ми, като вещ, която си стои там, където съм я поставил и нищо повече. Не съм вярвал, че може с нещо да ме предизвика дотолкова, че да изгубя контрол върху себе си. Винаги съм мислил, че Аз и само Аз владея положението и че нещата са под контрол. Но в момента те не са.Не мога да се позная. Вече не мисля за това, което съм, а за това как се чувствам в момента-объркан и без решение дали да забравя Елиза, тази измамница или да я намеря като изгубена вещ, която ми принадлежи.

         Усещам потта по челото си, някаква поглъщаща слабост кара ръцете и коленете ми да треперят и в същото време дори пред себе си не мога да призная, че не владея положението. Аз, който винаги съм имал огромното влияние и върху нея, и върху улицата, и върху бизнеса, и върху доста високостоящи политици, които ядът от ръката ми като дресирани мишки.

        Имам си правила и схеми и досега те са били печеливши. Има хора, които ме намират за вулгарен, безмилостен, самоуверен. Справял съм се с азличните ситуации по различен начин в зависимост от целите и цените, които съм си определял да платя, за да постигна своето. И досега не съм губил. Гледам на живота като на фирма с много дейности и те трябва всичките да са печеливши.

       Но така, както съм се унесъл в спомени, изведнъж неочаквана мисъл бодва душата ми и уплаха кара сърцето ми да забие по-силно. В съзнанието ми нахлува ярка светлина, а заедно с нея и образът на Мария-снахата на Филип, жената на брат му. Та тя единствена за малко не успя да ме победи, да ми се изсмее в очите, да ме унижи...

       За първи път я видях на едно от безбройните пиршества, които организирах след всяка успешна крупна сделка и след всеки спечелен милион. Изгубих и ума, и дума, когато Филип я доведе на моята маса, за да ни запознае. Самообладанието ме бе напуснало и вместо този фин цинизъм, който владеят само силните мъже, аз станах и целунах ръката й. И го направих толкова фалшиво, толкова ми бе неприсъщо, че дори се почувствах чужд и смешен на самия себе си. И не стига това, ами подадох ръка и на мъжа й и му казах:"Приятно ми е да се запознаем."Слушах се и не вярвах, че аз мога да говоря такива врели-некипели на един човечец, който се бе постарал да се издокара за вечерта с дрехи от битака за сто лева."Мъжагата",както малко по-късно разбрах, работел някъде си като електротехник за триста лева на месец.

        Когато церемонията по запознанството мина и аз седнах на мястото си с чувството, че съм клоун, но слаб клоун, ме обзе бяс. Но въпреки това продължавах да я гледам, като вярващ иконата на Дева Мария, толкова красива бе тя.

         Очите й хипнотизираха с едно спокойствие, което могат да излъчват очите на човек, който владее простотата на природата и нейното величие в непринудителната си красота. Бе вързала на дългата си шия прозрачно евтино шалче, но след него, надолу към деколтето й, продължаваше тънка вена в същия цвят и се скриваше някъде в невидимите й гърди.

         Но още по-лошото дойде час по-късно. През това време приложих всичките си номера да си върна онова завладяващо внимание, което исках хората да ми оказват. Да ми показват с покорство в очите. Но вместо това, Мария демонстрираше едно снизхождение към мен, сякаш съм някакъв поплювко, който тя има намерение с търпение и такт да вкара в правия път, дори ако трябва да му издърпа ухото. Сякаш е учителка, която, макар и леко, дърпа ухото на калпазанин с благородното желание да потърси и въздигне доброто в душата му.

         Все си мисля, че само наранените и слаби хора се хващат за някакви общоприети правила и принципи, зад които се крият и с които обясняват на другите, че само моралните им устой са причина плувката на съдбата им да се озове под водата.

         И точно затова се ядосвам на Елиза, затова побеснявам.

         И сигурно съм се умопомрачил от гняв, защото в един момент се усещам, че бродя като незадоволена жена из опустелия огромен апартамент и поливам цветята.

         Докъде стигнах, докъде ме докара, Елизо! Защо си помисли, че имаш право на друг живот, освен този, който аз съм ти определил да живееш и докога да живееш?

          Потта отново избива по челото ми. Яростта ме завладя. Толкова много цветя виждам едва сега в моя апартамент, а аз дори не съм ги забелязвал през всичките тези години. Как да не съм бесен? Това си е живо предателство, изневяра на една селянка, която си е намерила начин да осмисля живота си, вместо да мисли за мен и да стои на колене в молитвена поза. Да шепне:"Антоне, Антоне, господарю мой!"Тя си е осмисляла живота с някакви си селски цветя!!!