Колата на Лизи свърна след табелата на село Каменци и подскочи жизнерадостно за кой ли път, когато успешно премина през поредната дупка на пътя. Кафето в стомаха й се разплиска, заплашвайки да се върне, откъдето е дошло. Шосето пък криволичеше спокойно пред нея и сякаш й намигаше с тези свои очи ямки. Даже да й обещаеха повишение в службата, дори по-голяма отпуска или коледен бонус, не би дошла тук втори път. Слава богу, това не се налагаше. Само веднъж да намери педантичния си някога баща, който, от възрастта ли, от мястото ли, беше забравил какво е да бъдеш отговорен. Искаше да го попита дали случайно не е загубил телефона си, че е вечно изключен, и дали няма затруднения с интернета, че не се е вясвал на скайпа повече от месец. Това не се беше случвало, преди да дойде в тая затънтена държава, за която повечето ѝ приятели не бяха чували нищо, а останалите – нищо хубаво. Лизи съзря първите къщи. Растителността сякаш ги беше погълнала, настанила се в тях като единствен и пълновластен со ...