Една лятна вечер магарето Марко лежало  на двора и си почивало. Тревата се размърдала. До него застанало зайче. Малко зайче с наострени ушички.

- Здравей, чичо - казало то.

- Че какъв чичо съм ти аз, бе зайо? - възмутено отговорило магарето и даже се обърнало на другата страна.

- Извинявай. Имаш дълги уши като моите и помислих, че сме роднини.

- Роднини, а? Ушите ми дълги, дълги. Не мога да ги понасям. Поне колкото твоите да бяха. А опашката ми? Само ми пречи. Мете земята и ми тежи ли, тежи. Да имах като твоята, щеше да е друго.

Чула разговора им феята на животните и решила да помогне на магарето. Ушите му станали по-малки. Опашката и тя също, като на зайчето станала.

На сутринта дошъл стопанинът. Погледал, погледал Марко зачудено. Марко ли е това, не е ли? С такива уши и опашка?

-Ти ли си, бе Марко? Ти ли си? Е, и да не си... слагам ти чувала на гърба и тръгваме.

Запристъпял Марко наперено. Не му тежала опашката вече. Но направил, не направил крачка, мухи го нападнали. Хапят ли, хапят мухите. Няма я опашката да ги прогони. Стопанинът и той нещо говори, но не чува Марко с малките си ушички. Крещял, крещял стопанинът и започнал да налага гърба му с пръчка.

Заревал Марко. С цяло гърло заревал.

- Защо ми трябваше да искам малки уши и опашка? Добре си бях с моите. Поне бой не ядях и мухи не ме хапеха.

Смилила се феята. Върнала му ги.

И от тогава до сега магаретата са с дълги уши и опашки. Нали?