145 км/ч

           Във всеки един момент можеше да отбие колата по пътя и да каже на Стан да слезе и да си върви. Щеше да го зареже там, на магистралата, и да продължи напред. Щеше да се прибере у дома, да събере багажа си и да го напусне. 
           Но тя не го направи, защото знаеше, че ако спре, това ще е краят. 
           Поредният жалък завършек. 
           Продължи да кара бясно по магистралата, вперила поглед напред с присвити очи и стиснати до посиняване устни. Приличаше на зомби, което извършва действия, неподвластни на волята му. Тялото ù бе напрегнато, беше се прегърбила леко напред, стиснала с две ръце кормилото толкова силно, че кокалчетата на изящните ù малки пръсти бяха побелели и лъскави като слонова кост. Яростта се излъчваше от нея на горещи вълни, които пълнеха с жега и напрежение тясното купе на колата. 
           До нея огромният Станислав, когото всички наричаха Стан Баровеца, хвърляше притеснени погледи към мъничката си съпруга и към постоянно покачващите се показания на скоростомера.

150 км/ч

           - Хайде да понамалиш малко, а! - каза той, но гласът му беше приглушен и несигурен. - От два месеца имаш книжка - не карай толкова бързо, ако обичаш!
           Притесненият му глас сякаш се разтвори в меката тапицерия на купето и не предизвика никаква реакция в нея.
           - Алекс, помолих те нещо. - повтори той. - Намали скоростта, ако обичаш!
           Задминаха един огромен товарен камион в опасна близост до мантинелата. Колата се залюля наляво-надясно и той стисна дръжката над вратата толкова силно, че го заболяха ставите.
           - Е, какво правиш сега!? Полудя ли? Моля те, спри колата, отбий встрани и ще поговорим! - гласът му трепереше от напрежение, а струйки студена пот се стичаха по слепоочията и по бръснатата му глава. Малките капчици се спираха в гънките на дебелия му врат и след кратко колебание, продължаваха надолу по пътя си.
           Алекс извърна бавно глава към него и той още веднъж видя огромната синина под лявото ù око. Беше започнала да става тъмно лилава, а мястото - отекло и подуто, бе започнало да притваря окото ù. Стан Баровеца, който беше главния виновник за това, видя и аленочервения кръвоизлив, обградил от всички страни ириса ù. Приличаше на хищник, който всеки момент ще погълне цялото ù око.

155 км/ч

           Тя отново се загледа напред в пътя. Ниските дръвчета и храсти преминаваха покрай тях с бясна скорост и изчезваха назад в огледалото за обратно виждане, като последни живи свидетели на тази лудост. Оставаха не повече от 12 километра до свършека на магистралата, а движението ставаше все по-интензивно. Алекс задмина още два огромни камиона с турска регистрация, които сякаш бяха спрели за почивка край пътя. Малкият спортен автомобил отново се разлюля нестабилно от въздушните течения и Стан отчаяно стисна дръжката над главата си като удавник, който се е вкопчил в сламка.
           - Искаш да ни утрепеш ли?! - възкликна уплашено той. - А?!?! Това ли искаш?!?!
           За първи път, откакто имà глупостта да се качи в колата с нея, Алекс проговори. А това, което каза, беше кратко и ясно.
           - Да. Искам да се убием. Нещо против?
           Стан преглътна мъчително и каза дрезгаво:
           - Ти си луда! Ти си напълно луда! Чуваш ли? Спри колата!
           Искаше му се да звучи твърдо, но не се получи.
           Някаква мъничка нотка, някакъв едва доловим нюанс в гласа ù му подсказваха, че тя има съвсем сериозни намерения да изпълни заканата си. 
           Той изпухтя и за миг затвори очи.

160 км/ч

           Задминаха един микробус, целият облепен с надписи (явно някакъв дистрибутор на нещо), но скоростта вече беше толкова голяма, че той не успя да разчете написаното. Мярнаха му се само някакви усмихнати кокошки, които снасяха яйца.
           Нищо друго.
           Когато снощи я преби в хотела, където отидоха за уикенда, Стан дори не си въобразяваше, че само няколко часа по-късно ще се моли за живота си в собствената им кола, опитвайки се да се разсее с четенето на глупави рекламни надписи по микробусите и камионите, които задминаваха с главозамайваща скорост. Досега той се бе имал за господар на положението и в главата му никога не бе преминавала мисълта да се страхува от собствената си, мъничка съпруга. Той беше огромен мъжага, вече гонеше 130 килограма, повечето от които бяха сланина в околопоясната област, но всяваше респект навсякъде, където се появеше. 
           Най-вече заради името си. 
           Всички знаеха кой е Стан Баровеца. 
           Затова снощи, в дискотеката на кичозния планински хотел, където бяха отседнали, за тях имаше запазена маса, а притесненият ди-джей пускаше единствено музиката, която Стан и тъпата му компания от съмнителни типове искаха да слушат. Когато онзи красив младеж от съседната маса отиде на дансинга до съпругата му и започна да танцува срещу нея, хвърляйки й похотливи, многозначителни погледи, Стан не чакаше дълго, преди да се намеси. 
           Мислите му внезапно бяха прекъснати, защото Алекс предприе ужасяваща маневра, задминавайки два каращи един зад друг камиона. Колата отново загуби стабилност, но зомбираното красиво момиче с насиненото ляво око сякаш изобщо не обърна внимание. Зави рязко надясно, преминавайки между двата тира (отзад се чу истерично натискане на клаксон), излезе в аварийната лента, едвам удържайки кормилото и Стан имаше чувството, че всеки момент ще се размажат в бетонния банкет отстрани. 
           Като по чудо Алекс овладя колата и задмина отдясно другия камион без изобщо да намали скоростта.

170 км/ч

           - Алекс!!! Алекс!!! - той почти викаше. - Моля те!!! Спри колата!!! Ще ни избиеш!!! Спри проклетата кола!!! Чуваш ли!!!
           Тя отново влезе в нормалната лента за движение и продължи да натиска газта.
           - Извинявам ти се за снощи! - каза той, но гласът му почти не се чуваше. Страхът го бе стиснал за гърлото като с менгеме и имаше чувството, че не му достига въздух.
           - Чуваш ли? Съжалявам! Няма да се повтори повече! Спри колата!
           "Боже, какво правя! Моля се на тази тъпа кифла! Моля ù се, вместо да я пребия така, че да ме запомни!" - помисли си отчаяно той и отново стисна дръжката над вратата. Дясната му ръка бе изтръпнала, но той не обърна внимание. 
           "Няма как да я пребиеш точно сега и ти много добре го знаеш." - обади се някакво тъничко, неприятно гласче в главата му. Приличаше на гласчето на много уплашено дете. 
           Като някакво странно спасение от действителността, мислите му отново се върнаха към снощния инцидент. Младежът, който според пияния Стан и гадната му компания имаше твърдото намерение да сваля съпругата му, бе изкаран с ритници навън, където Стан и още двама негови приятели го пребиха така, че нещастникът започна да се влачи по корем, оставяки огромна кървава диря след себе си. Охраната не се намеси - всички знаеха кой е Стан Баровеца. Дори ченгетата, които дойдоха с патрулката от близкия планински град, не посмяха да закопчаят побеснелите мутри и да ги приберат на топло. Защото и те знаеха кой е Стан Баровеца. 
           Всички знаеха това.
           През цялото време, докато съпругът ù и двамата му друсани приятели пребиваха злощастното момче отвън на паркинга, Алекс плачеше истерично и ги молеше да престанат. Тя пищеше и викаше за помощ, но сякаш всички наизлезли отвън сеирджии бяха внезапно оглушали и ослепели. 
           Никой не я чуваше и не я виждаше. 
           Тя не съществуваше. 
           Тя бе една малка, уплашена жена, която години наред бе търпяла издевателствата на ревнивия си съпруг и бе свикнала да бъде нивидима. Това, разбира се, не пречеше на Стан редовно да я бие като тъпан за щяло и нещяло. Но Алекс знаеше, че дори и с това се свиква. 

           Боят, унижението - с времето се претръпваше към тях. Човекът е странно издържливо същество и Алекс го знаеше отлично. 

           Но, откакто преди седмица получи резултатите от изследванията...

           - ВНИМАВАЙ!!! - изкрещя Стан и прекъсна мислите и на двамата.
           Огромен камион, натоварен с дървени трупи, който бавно пълзеше пред тях, приближи с бясна скорост към колата, като гигантски чук, спускащ се към орехова черупка, готов да я размаже. В последния момент Алекс завъртя кормилото наляво. Гумите изсвистяха в черния асфалт, колата се разстресе и тя за първи път натисна спирачката. Явно все още Господ ги пазеше, защото колата отново бе овладяна, напук на всички закони на физиката.

           Паниката в главата на Стан пулсираше като огромен кървав мехур и той усети как се е изпотил чак в обувките.

           Алекс отново натисна газта - 145, 150, 160, 170...

180 км/ч

           Въпреки скоростта, Стан успя да види голямата табела, указваща, че магистралата свършва след 1 километър, преглътна мъчително и стисна отново дръжката, докато с другата ръка избърса потта, стичаща се на реки от главата му. Приличаше на човек, който е тичал в проливен дъжд без чадър и в последния момент е успял да намери подслон в тази кола. 
           "Боже мой! Тя е полудяла! Ще ни избие! Боже мой!" - като страховита какафония в главата му паниката пееше погребалния си марш и той почти се изпусна в панталоните, когато задминаха поредния тир. Само след километър магистралата свършваше и с остър, дълъг завой надясно се вливаше в пътя към града. 
           А тъпата кучка продължаваше да натиска педала на газта, сякаш от това зависи живота й.

190 км/ч

           Стан виждаше, че през последната седмица Алекс е някак странна и отнесена. Познаваше я достатъчно добре, за да усети, че нещо не е наред. Не говореше много. Не излизаше с приятелки, както правеше, когато Стан й разреши. Да, когато Стан Баровеца беше благоразположен, той разрешаваше на съпругата си да излиза с приятелки на кафе или там, където ходеха тъпите кифли. 
           Е, вярно, че й звънеше по сто пъти по телефона, за да я проверява, но Стан Баровеца знаеше, че една жена трябва да се държи изкъсо. Иначе започва да мисли за глупости, а той не можеше да си позволи някаква малка кифла да му сложи рога. Това беше привилегия само на Стан Баровеца и той го правеше редовно.
           Алекс прекрасно знаеше, че Стан ще я убие, ако направи нещо подобно и в малката й, хубава главица никога не бе преминавала мисълта за изневяра. Затова, когато преди седмица научи диагнозата си, за нея това беше като смъртна присъда. 
           Но наред с ужаса, безнадеждността и мъката, които изпита, когато видя листа с резултатите от изследванията си, в нея се промъкна и едно друго чувство. 
           Чувство, което досега не си бе и помисляла да изпита. 

           Едно забранено чувство. 

           И то беше гняв. 

           Дива ярост, която я изяждаше отвътре като киселина и я убиваше по-бързо и ефикасно от самата болест. 

           Защото Алекс знаеше кой е виновен за това.

           Просто нямаше кой друг да е виновен.

205 км/ч

           Очите на Стан се разшириха сякаш всеки момент ще изхвръкнат от орбитите. Лицето му пребледня и ставите на кокалчетата му изпукаха като миниатюрни бомбички, когато за пореден път стисна до посиняване ръкохватката над главата си. Магистралата свършваше, началото на завоя вече започваше, а проклетата кола летеше със скоростта на светлината и Алекс нямаше никакво намерение да я намали. Преминаха покрай няколко автомобила, един камион и микробус, отново целия нашарен с надписи и Стан с почуда се улови, че прави опити да прочете написаното. 
           Сякаш някакво невидимо, защитно реле се задействаше в паникьосания му мозък и го ангажираше с тривиални неща, за да го предпази от окончателно полудяване. 
           Защото Стан вече беше на ръба да полудее. 
           Никога през живота си той не си бе представял, че страхът може да е толкова силен. 
           Толкова чудовищен. 
           Чувстваше се напълно безпомощен. 
           За първи път нямаше никакъв контрол над нещата. Изведнъж, с дива ревност си спомни за снощи, когато все още ги контролираше и почти се разплака от безсилие.

           Когато се прибраха в хотелската стая, след като пребиха младежа, Стан заби юмрука си в лицето на Алекс и я просна на леглото.

           "Кучка такава!!! - крещеше той. - Пред мен ще се сваля с някакъв си дрисльо!!! Що не се изчука на дансинга с него ма, курво такава!? А!? Що не го наеба там, пред всички!? Ще ме излага тя мене! Курва такава!!!"

           Алекс, която почти бе загубила съзнание от удара, не чу нищо от думите му. 
           Те идваха до ушите ù и сякаш се отблъскваха от тях. 
           Чуваше само някакво глухо боботене. 
           Дори когато Стан я разсъблече, почти разкъсвайки дрехите ù, тя не помръдна. Тя не се възпротиви дори когато той я изчука грубо, почти изнасилвайки я там на огромното легло, в тъпия кичозен хотел, намиращ се на майната си в шибаната планина. Болката кънтеше в главата ù и тя не чувстваше нищо друго.

           Тя беше мъртва...

           Стан Баровеца не знаеше, че всъщност чука труп.

           От една седмица се чувстваше мъртва и нищо друго вече нямаше значение за нея.
 
220 км/ч

           - Имам СПИН. - каза внезапно тя. 
           В първите няколко секунди, докато колата навлизаше в завоя с чудовищна скорост и чуваше само звука от отчаяното свирене на гумите, Стан не реагира. 
           Мина цяла вечност, преди да осъзнае какво каза тя.
           - Какво!? - той почти се задави в опита си да произнесе глупавия въпрос.
           - Чу ме прекрасно - каза спокойно тя. Гласът ù беше странно отнесен, разсеян, сякаш говореше за нещо, което не я засяга. Звучеше почти отегчено. 
           Точно това демонично спокойствие, обаче, накара Стан да се разтрепери. 
           Ужасът го връхлетя като черно цунами и думите застинаха на устните му.
           - Как та... - той не успя да довърши.
           Защото Алекс изведнъж кресна и гласът ù се заби в мозъка му като хиляди нажежени игли.
           - ИМАМ СПИН, КОПЕЛЕ НЕЩАСТНО!!! - изпищя пронизително Алекс и  големият мъжага Стан Баровеца се сви на седалката до нея, сякаш са го зашлевили през лицето. - КАКВО ТОЛКОВА НЕ ТИ Е ЯСНО, ИЗВРАТЕН ПЕРВЕРЗНИК ТАКЪВ! ИМАМ СПИН!!! УМИРАМ!!!

235 км/ч

           Центробежната сила беше наклонила колата силно наляво, докато взимаше дългия завой и Стан усети как десните колела се отлепват от асфалта. 
           Изпусна се в панталоните. 
           Не му направи никакво впечатление. 
           Усети топлата урина да се стича по краката му, да влиза в задника му, но не реагира. Парализиращият ужас бе унищожил всичките му рационални реакции и той само слушаше тъпо писъците на жена си.

           - ТИ СИ МЕ ЗАРАЗИЛ, НЕЩАСТНО ТЪПО КОПЕЛЕ!!! - крещеше тя, а скоростта се увеличаваше с всяка изминала секунда. - ЧУКАЛ СИ НЯКОЯ ОТ КУРВИТЕ СИ И СИ МЕ ЗАРАЗИЛ!!! СЕГА СТАНА ЛИ ТИ ЯСНО, ТЪПАКО!?

           Бяха излезли като по чудо от завоя и пътят се ширна пред тях прав като конец. 
           Скоростта вече беше толкова висока, че обектите, преминаващи край колата се размазваха и сливаха като в сюрреалистична картина, нарисувана от художник-самоубиец. Далеч напред се виждаха някакви мигащи сини светлини - точно там, където пътят се сливаше с хоризонта. 
           Градът се появи пред тях, но изглеждаше някак нереален и далечен - като мираж в безводна пустиня. С последните остатъци от разума си Стан разбра, че никога няма да стигнат до него.

           Той беше почти убеден в това.

250 км/ч

           - Сега ще умреш заедно с мен - гласът ù отново бе възвърнал студената си монотонност, а навън аеродинамичните сили сякаш се опитваха да отскубнат летящия автомобил от пътя и да го запратят в небитието. 

           Мигащите сини светлини пред тях станаха по-големи и по-ярки. 

           С всяка изминала секунда те се приближаваха към тях. 

260 км/ч

           Полицейската кола, на която принадлежаха сините мигащи светлини, стоеше пред входа на бензиностанцията. Полицаите бяха вече получили сигнала за автомобил, движещ се с висока скорост на влизане в града и вардеха без да подозират, че са настъпили последните им секунди. 
           Радарът, монтиран на задното стъкло показа число, което накара младото ченге, излязло навън с палката, да зяпне от изненада. Воят на приближаващият се автомобил вече се чуваше. Движеше се в лявата лента, а другите коли се дърпаха настрани, като изплашени деца. 

           Радарът се закова на 275 км/ч и полицаят с палката внезапно осъзна, че колата на неизвестния самоубиец няма да спре. 

           Просто вече нямаше как да спре. 

           Хората, намиращи се в бензиностанцията, усетиха, че нещо не е наред и обърнаха глави като по команда към приближаващия автомобил.

           Внезапно той премина от лявата в дясната лента, почти отлепвайки се от земята и се насочи право към тях.

280 км/ч

           А вътре, в тясното купе, Алекс не виждаше и не чуваше нищо. Престанал бе да съществува дори обезумелият ù от ужас съпруг - Стан Баровеца, който толкова години бе контролирал нещата. Мястото, което той заемаше допреди секунди, сега беше празно и размазано от убийствената скорост. Светлините на полицейската кола и намиращата се зад нея бензиностанция сякаш изведнъж станаха огромни. 
           Дори в тези последни мигове, Алекс успя да различи бягащите хора там.

           Но за нея те не означаваха нищо.

           За нея те не съществуваха.

           Те бяха сенки, вградени в собствената й Матрица.

           Тя завъртя рязко кормилото към малкото разклонение, водещо към бензиностанцията, помете със смразяващ трясък полицейската кола и зяпналото от изумление и ужас младо ченге, след което се заби в един огромен, черен джип, спрял да зареди на една от колонките.
           Секунда преди удара, тя чу като от хиляди километри разстояние отчаяния писък на съпруга си:

           - НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!

           Само за миг, за някакъв нищожен миг нещо в нея се възпротиви, някаква странна защитна реакция се бе задействала, но нямаше никакво време да изпълни предназначението си.

           Алекс знаеше, че вече не може да спре.

           След това настъпи Мрак. 

           Огромен, черен, всепоглъщащ Мрак. 

           Мракът на Опрощението.

0 км/ч

           А навън, в реалния свят, глух, мощен тътен разтърси земята и огромни огнени езици и писъци на хора изпълниха въздуха.

           Премесени в хаоса на Разрушението и Смъртта, те приличаха на видеоклип от Ада.