May 14, 2006, 4:21 PM

Магия 

  Prose
1147 0 1
3 мин reading
За първи път бях сама в къщата и усетих как магията отново изпълва всяка част от
тялото ми. Почувствах се както преди. През последните 10 месеца се чувствах
по-самотна, отколкото когато бях наистина сама и си нямах никой на света.Не
можех да си представя къде ми е бил умът, за да се откажа от магията си заради
това глупаво момче. Обичах го, но той сякаш не ми отвръщаше със същото. Бях като
една играчка в ръцете му. Без дори да се опита да опознае истинската ми същност,
той си играеше с мислите и чувствата ми. Но вече край!... Не искам нощта да си
отива. Сега магията се бори в тялото ми и зверската болка заглушава вика на
спомените. Не искам денят да идва. Дневната светлина ще я успокои и мъката
отново ще ме завладее. Но никога вече няма да се влюбя! Живата магия ще се
погрижи за това! Прома се появи в стаята.(Наистина харесвам повече къщата
празна!). Тя заговори, но думите й прозвучаха не в пространството на стаята, а в
главата ми. Всяка една дума, която ехтеше в съзнанието ми, ми бе позната, но
чуехли следващата дума и веднага забравях предишната. От тази вълшебна реч умът
ми се напълни със знания, картини и образи за хилядната история на моите предци.
Усещах техните действия, мисли, решения, победи и загуби сякаш бяха лично мои.
Изведнъж се почувствах велика и изключително древна! Имах чувството, че съм
живяла хиляда години, че съм изживяла милиарди животи, че съм всеки един
магьосник, родил се на този свят. Но всъщност думите на всички цивилизации,
съществували някога, никога не биха ми помогнали да опиша усещането, което ме
обзе. Сякаш летях, докато съм здраво стъпила на земята. Сякаш виждам миналото и
бъдещето, докато очите ми гледат в настоящето. Сякаш съзнанието ми покрива
цялата Земя. докато просто стоях пред Прома. Изведнъж всичко това изчезна. За
част от секундата усетих огромната му липса и исках да изкрещя с цяло гърло, но
прекрасните усещания на знание и сила се замениха с тъмни картини и човешко
страдание. Пред себе си все още виждах Прома, но усещах как деца плачат за
майките си; майчината болка за изгубеното й отроче; как хора се борят за
последната си глътка въздух; как светът изчезва. Всичката тази болка, всичките
тези сълзи... Чувствах как светът се разпада, без и идея да имам къде и кога
става това. И тогава пред очите ми се появи малко момиченце, което протягаше
ръчичките си към мен. Поисках да го докосна. но ръцете ми преминаха през него, а
то ме гледаше с очи, пълни с надежда и молба... ...и тази картина изчезна... Не
усещах вече нищо. Не виждах нищо.Сякаш никога не съм съществувала, сякаш никой
никога никъде не бе съществувал. Това не беше място, където няма жива душа, ами
където никога не е имало и никога няма да има. Не усещах тялото си, защото тук
просто нямаше такова. Не усещах съзнанието си, защото тук просто не можеше да
съществува такова. Не мога да го обясня, не мога да го опиша... Отново се озовах
пред Прома. Леденото й лице изразяваше самодовоство. Тя стоеше като статуя и не
отговаряше на хилядите ми въпроси. След минути просто се изпари във въздуха.
Стоях сама в стаята и исках отново да се върна там, където бях толкова далеч от
човешкия магьосническия си облик. Там нямаше значение коя съм и откъде идвам.
какво е било миналото ми и какво ще е бъдещето ми, усещах чуждата болка, но не и
моята собствена. Бях Всичко и Нищо, това ми хареса! Повече никой не видя Прома.
След години всички забравиха за нея. Но до ден днешен винаги, когато срещна
някой магьосник и сякаш ставам част от него. Все едно онзи, първият свят е
останал вътре в мен. Харесваше ми много повече, когато аз бях вътре в него, а не
когато той е в мен. Сега познавам всички магьосници по-добре от себе си. Вска
тяхна болка е и моя. Може би е наказание, че някога страхливо изоставих любовта.
И наистина никога вече не се влюбих. Живата магия се погрижи за това...

© Йорданка Стефанова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??