Магията на кокичето

По небето пътуваше сребърна карета, теглена от пойни птици. В нея - прекрасно момиче. То имаше руса коса, сплетена на две плитки и красиви сини очи. Това беше Пролетта.

Най-после стигнаха до едно село. В него вилнееше огромна буря. Зимата бе люта и безпощадна. Хората се бяха изпокрили по домовете си, а други, които нямаха домове, зъзнеха от студ, върху снега.

Да, това наистина беше много жална картина. А Пролетта имаше милостиво сърце и заплака. Плака дълго, дълго. Сълзите й се стичаха, като едри бисери по лицето й. Очите й - сините, блестяха като две звездици. Тя не подозираше какво ставаше под краката й...

Изведнъж спря. Успокои се, като че ли изчерпа всичките си сълзи. Погледна надолу и що да види! Сълзите й се бяха превърнали в бели кокичета. Имаше цяла поляна от кокичета. Видя също и Зимата - изнемощяла. Тя си тръгваше...

 - Ти ме победи, Пролет! Не мога да устоя на магията на кокичето... Сега си тръгвам, но някой ден пак ще се видим - каза Зимата, но не със зла умисъл.

И замина.

Тогава от къщите излязоха безброй деца и завикаха:

 - Кокичето! Вижте го! Дошла е пролетта!

Пролетта задуха един приятен, топъл вятър. Другите цветя и дърветата също цъфнаха. Настъпи истинска пролет и децата бяха много радостни.