Сега, като помисля така малко за всичко, което съм преживяла, като погледна назад, виждам повече и по-малко... не знам защо е така, сигурно това е някаква специална способност на мозъка да отбира определени моменти и да ги изтрива, а други да запазва, не мога да обясня нито критерия, по който ги избира, нито факта, че аз не вземам участие в този подбор, аз само съм получател на съхранената информация, и то не винаги и не на цялата, само отделни моменти, случки, лица, места. Аз трудно запомням имената на хората, но помня лицата им, очите им... понякога погледът им е така дълбок, очите - така обсебващи, че да ги забравя е невъзможно, а дори и ако все пак успея да запратя този поглед далеч, в някое ъгълче, само една среща е достатъчна, за да попадна отново под неговата власт... Неговите очи, едва ли има нещо по-пленяващо и омагьосващо от тези очи. Поглежда към теб и ти потъваш в тях, толкова дълбоко, че забравяш за всичко около теб, за всички около теб, забравяш дори коя си ти самата, а т ...