Sep 26, 2023, 4:16 PM

Магьосникът 

  Prose
127 3 2
3 мин reading

  Най-прелестното нещо е да видиш, как мечтае дете. Сякаш се отваря врата между земята и безкрая.

 

  Вече пети ден бягаше от дома и заставаше пред афиша. Стоеше и си представяше чудеса. Магът с искрящи очи я докосваше със своята пръчица и всичките и желания се изпълняваха. 

Счупи касичката си и успя да събере пари за един билет... и той беше вълшебен. На лъскавата хартия имаше принцеса, която лети сред звездите.

 Довечера щеше да се случи чудото. Целият ден се преоблича с всички дрешки, които имаше и накрая избра бяла рокличка. Изглеждаше, като кокиченце в нея. Върза косата си с голяма панделка. Седна на леглото и нервно клатеше крачета. Часовникът сякаш беше спрял. Стрелката едва потрепваше на всяка секунда. Накрая не издържа и притича в другата стая.

- Мамо, отивам при Нели да гледаме филмчета.

Жената дори не я погледна, защото пишеше нещо в компютъра.

- Добре, но да се прибереш в осем.

- Ееее, нека да е девет.

- Казах осем и не се пазари, защото няма да те пусна.

- Уффф...

Седна на пейка пред читалището и продължи да чака. След ужасно дълго време започнаха да се събират хора и тя се строи първа. Щом влезе сърцето и щеше да изхвръкне. В залата се чуваше шумът на публиката. Червените кресла и голямата зала, криеха някакво тайнство. Настани се на първия ред и впери очи в плюшената завеса... Лампите бавно загаснаха. Спектакълът започна. На сцената  се появи светъл кръг и от нищото сред пушек излезе Магьосникът. Облечен в черна пелерина покрита със звезди. В ръката му светеше вълшебната пръчица. Замахна и край него полетяха бели гълъби. От някъде разцъфна букет от рози. Свали цилиндъра си и нагоре литнаха сребърни звезди.

- А сега драга публика, нека някой дойде при мен за следващата магия.

Тя плахо вдигна ръчичка.

- Ето, едно смело момиченце. Ела, мъничката ми. Нали не те е страх?

Стоеше разтреперана под лъча на прожектора.

- Не...

- Сега мили хора, ще направя така, че това детенце да изчезне.

Поведе я към кутия, цялата покрита в звезди и облачета.

- Спокойно, Ангелчето ми, аз ще бъда до теб.

Затвори вратата и всичко потъна в мрак... В тайнствения мрак на Космоса. До нея беше той със светещата си пелерина.

- Къде сме?

- В света на чудесата, Звездичке. Можеш да си пожелаеш всичко, което поискаш.

Тя протегна ръка към него и започна да танцува. С притворени очи и вдигната глава се смееше на звездите.

- Искааам... Искам... Сладолед!

От нищото в ръката и имаше фунийка с най-прелестния сладолед. Започна да го ближе, а очите и искряха от щастие.

- Искам колело... и шоколади, и... Торта, и... Бяла чантичка, като на мама.

Всичко се повяваше и кръжеше край нея.

- Знаеш ли, какво най-много искам?

- Кажи и ще го имаш.

- Искам да съм голяма и в мен да се влюби най-прекрасният принц.

- Неее, това не е хубаво! Пожелай си нещо друго.

- Защо?!

- Ще ти покажа, какво ще стане, ако ти изпълня това желание.

Изведнъж блесна голям екран в безкрая. Вървеше със своя принц, бяха на морския бряг и вълните галеха краката им, след това принцът изчезна, а тя остана сама пред горяща свещ. Старица, която мечтаеше да бъде дете, да излезе от магичния сандък, да е отново у дома и на другия ден да тича загледана в белите облачета, да е щастлива, като летящата пъстра пеперуда... Да очаква всеки нов ден, че ще и донесе нещо прекрасно...

- Сега разбра ли, защо не трябва да станеш голяма? Най-голямото щастие е да изживееш живота си бавно, ценейки всеки миг, който си преживяла. Радвайки се на всяко утро, на всеки залез...

Тя го гледаше, а очите и все още искряха.

- Да, разбрах, най-хубаво е да си дете.

- Това е най-щастливият отрязък от живота ти. Времето, когато всяко нещо е прелестен подарък, който те прави радостна. Нека се върнем отново в кутията.

- Чакай! Искам да си доям сладоледа.

Затвори очи и отхапа парченце от вафлената фунийка. По устната си имаше бели мустачки и времето течеше бавно и все по-бавно. Всяка секунда беше безкрай от щастие.

© Гедеон All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря ти, Бела, че коментира. Разказът е несретно написан, но се радвам, че съм събудил в теб момиченцето.
  • Смело момиченце - искам, искам, искам...
    Мисля си как с възрастта... губим смисъла да искаме.
    Устремът на живота наистина се крепи в детското.
    Приятен текст, Жабок!
Random works
: ??:??