Майка

  Никога не съм предполагала колко много могат да тежат човешките клепачи... 

  Опитвам се да отворя очи...Знам, че животът ме вика отвън, но мозъкът ми има нужда от време, преди да послуша гласа на сърцето ми.

 - Много е млада, за да я изгубим!- Глъхне от някъде един мъжки глас, а светлото е обсебило пространството и ме засмуква в неизвестното. 

 Лека и ефирна съм, хубаво ми е.... Няма болести и скръб, няма лъжа, напразни надежди и егоизъм, скрити истини... Не усещам тялото си, и не го искам, ненужно ми е...

  Боже, колко ми е светло, много светло, навсякъде около мен греят лъчи...Толкова силни, че съм станала частичка от тях... Потънала в красотата им, пътувам в ефира на непознатото.

  - Дишане нормално!

... Виждам миналото и болката си, а времето се е изгубило някъде из трудните си лабиринти...

  За миг усещам топлите пръсти на ръцете си. Търсят Христиана...Плачът ѝ се забива в съзнанието ми, болката взривява сетивата ми и знам, че мога да я понеса...

  Трябва ми само още много малко време, за да попътувам назад... После ще изляза от светлината и ще се завърна. В живота... Онзи, в който Илиян ме уверява, че съм неговата силна съпруга. Шепне в ухото ми, изморен от безбройните ми опити да се досегна до най- невъзможната си мечта- да стана майка. Поглеждам го, а думите излизат на срички от гърлото ми...Казвам му, че може да продължи без мен, и той се стъписва. Пита ме дали още го обичам, а аз събрала цялата любов на света му шепна:" Точно, защото те обичам!"

  Времето се точи в белотата на пространство около мен и ме връща назад, назад...В усмихнатия поглед на младия педиатър. Уверява ме, че нашата малка красавица се развива добре, но има проблем с едното си краче.

 " Милото ми слънчице!" Мама ще стори всичко, за да те излекува!"

...Не мога да си намеря място от щастие. Бдя над крехкия ѝ живот, забравила за ходенето си по мъките.

 Илиян се връща от нощните смени в болницата каталясал и бърза да ме отмени. Добър е в лекарското си поприще. Много добър!

  Позволява ми почивка, от която почти не се възползвам. Бързам да се прибера, зарязвайки компанията на приятелките си и гостуванията при родителите си. Забравила съм, че Христиана е осиновена.

Тя е моята дъщеря! Моята, и на Илиян!

  Един пороен дъжд ме отказва от среща с приятелката ми от детството.

Прибирам се и изтръсквам в антрето мокрия си шлифер. После дочувам гласа на Илиян. Има навика да "разговаря" с дъщеря ни, да я гъделичка по коремчето, за да се усмихне.

  Думите му покапват в сърцето ми и то се пълни с чернилка.

  "Усмихни се на тати...Аааа, така... Няма да кажем на мама. Мама е далеч, затова сега имаш най- добрата мама на света. Заради нея направих грях..."

Подпирам се на стената и нямам сили дори да извикам.

"Грях!" Значи...

Светът се завърта пред мен и въздухът в гърдите ми свести. После изведнъж сякаш свършва.

Минути преди да потъна в светлината...

***

  - Прости ми, Далия!- Дъждът танцува в очите на Илиян, и сякаш пада с трясък върху ми.

Не вярвам в онази любов, за която твърдят, че е по- силна от тази към децата.

 Нямам нито високия ръст на Станислава- голямата студентска любов на Илиян, нито къдриците ѝ и небесните ѝ очи... Не съм успяла като нея. Най- хубавите ми години изтекоха между болничните стени в очакване на чудото.

Чувствам се благодарна на пуританското възпитание на Станислава, на случайността, срещнала я с Илиян. На тайните му усилия по осиновяването.

 Главата ми ще се пръсне от напрежение, а той ме поглежда невиждащо и прошепва:

  - Трудно ти е да разбереш, Далия!...Уверявам те, че тя никога няма да узнае...Но, виж...Обичам тази жена. И...Кариерата е много важна за нея... И за мен. Някой ден ще си имаме... Ще ви помагам... След месец започвам работа в Далас, в болницата при Станислава.

  Усмихвам му се. Трябва да живея... Въпреки аневризмата... И защото не потънах в онази светлина. Знам, че така или иначе един ден ще я срещна отново...

 Но до тогава ще съм нужна, защото съм майка...Не ме интересуват гените на осиновената ми дъщеря. Малката ми утеха е, че са наполовина от Илиян. Заричам се, че останалите ще възпитам с добрина и любов.

***

  - Ще мога ли, мамо? Кажи ми, че ще се справя?

 Знам, че само една моя прегръдка е достатъчна, за да даде силата на цяла вселена в оперираното краче на Христиана.

 - Сцената е твоя, дъще! Иска да я покориш!

 - Нали не си забравила за плюшеното лебедче от онази сергия?- Дяволито ми смига.

 - Твое е, миличко!

Отпускам се в удобния стол на първия ред, докато тринадесетгодишната ми дъщеря се скрие зад завесите. После се изправям и погледът ми търси Илиян. Обещал ми е да дойде в Барселона на първата международна изява на дъщеря ни...За да я види как танцува Одета в "Лебедово езеро".

 Преглъщам сухо и знам, че вероятно ще му е много трудно....Заради болката, че след толкова години само Христиана е негова наследница.

  Розите потъват в краката на Одета, а аз бързам към изхода, за да я посрещна.

Една къдрокоса жена стиска ръката ми в тълпата и през сълзи ме поздравява...За дъщерята.

В шумотевицата на времето успявам да я разпозная. 

Станислава...