Днес трябваше да бърза, защото я чакаше доста недовършена работа от вчера. Не обичаше да отлага нищо за следващия ден, но желанието непременно да довърши жилетката на дъщеря си беше изместило всичко друго. Най-важното за нея сега си оставаше изпращането на малкото ѝ момиче, което заминаваше на лагер. Чувстваше се изцедена и нямаше сили за това задължително ново ускорение, но денят го изискваше. Научи се да се подчинява на думичката "трябва" и да ѝ козирува като войник пред генерал, когато това се отнасяше за децата. Снощи до първи петли в ръцете ѝ танцуваха куките, на които бе нанизала млечно розовото нетърпение на малката си дъщеря. Когато я целуна за лека нощ, ѝ обеща, че утре ще пътува, облечена в новата си дрешка. Оставаше ѝ само да изплете якичката и да съедини готовите части. Наложи се няколко пъти да я разплита, все нещо не ѝ харесваше, но накрая стана точно, както на нея ѝ се искаше. Изглади я и я приши внимателно така, че да стои като красиво млечно розово шалче покрай вратлето на нейната четвъртокласничка. Обичаше да плете и дори си измисляше сама моделите. А вземеше ли идея за плетиво от някоя комшийка, намираше как да я доукраси и доразвие, следвайки вродения си усет и гласа на творческата си фантазия.

         Не беше разбрала, че времето е така напреднало и, когато стенният часовник отброи поредния час, се сепна. Влезе в стаята, където спяха трите ѝ дъщери, и остави на стола готовата жилетка с наплетените от нея копчета, които толкова много приличаха на розови бонбони. Затвори леко вратата и се шмугна леко в семейното легло, за да не събуди мъжа си. Той усети, че е измръзнала от хладния среднощен въздух след падналия преди няколко часа дъжд и я гушна гальовно в съня си, готов да я стопли. От съседния квартален двор се чу кукуригане на петел, може би, за да ѝ напомни, че скоро ще трябва да става. Затвори очи, но така и не се унеси в сън, макар да се чувстваше толкова уморена. На няколко пъти влизаше в лека дрямка, но тя бе така повърхностна, че и най-слабият звук я връщаше отново в действителността. Може би за това ѝ състояние бяха виновни грижите, от които не можеше да се отърве, дори в леглото.

           Щеше да изпраща Мая на лагер за първи път и се чувстваше длъжна като грижовна майка да поднови част от дрехите на детето. Не искаше момичето ѝ да изпитва неудобство, че доизносва само станалите вече малки на каките. Започна да се приготвя отрано, макар да беше притисната от менгемето на недоимъка. Знаеше, че и пари за бала на голямата щерка трябва да икономисат по някакъв начин с мъжа си. Не беше забравила и това, че средното от момичетата след седмица щеше да има рожден ден и гореше от желание да покани десетина съученици в дома им. Но въпреки "зейналите дупки" намери начин да купи няколко по-дребни неща за малката, като реши да ги скрие от детето, за да го изненада накрая.  Чувстваше се щастлива, че взеха и обувките, които тя беше харесала толкова много. Когато ги пробваха, се оказаха малки, но магазинерката я посъветва да провери и в другия фирмен магазин. Запомни как очите на детето, което също я беше чуло, заблестяха от радост. А после тя видя сияещата Мая, обута в току-що купените обувки, която се беше затичала по пътя, готова да полети. На цвят розови, но с една идея по-тъмни от жилетката, която тя ѝ плетеше и бързаше да довърши. Катарамите бяха украсени с по едно релефно седефено цветче, кацнало в страни до глезена като безгрижна пеперуда.

         Часовникът иззвъня и тя отвори натежалите си клепачи. Денят не искаше да ѝ отпусне още няколко часа за сън. Сложи джезвето на котлона с надеждата, че като изпие една голяма чаша от топлото кафе, ще се освежи бързо. Събуди съпруга си, който всяка сутрин тръгваше пръв от дома им, и влезе в стаята на децата. Каките се суетяха, завиждайки неприкрито на най-малката си сестричка, защото тя днес отиваше на почивка, а те трябваше да отброят последните дни от учебната им година. Тя познаваше децата си и знаеше с какви думи може да ги успокои. Направи го непринудено с топъл и любещ глас и бързо прогони сестринското им недоволство. Мая, още със ставането си от леглото, беше облякла новата си жилетка и се оглеждаше на вратата на гардероба като пред огледало.

       - Мамо, я ме погледни! Толкова съм хубава, а и как ми прилича само това млечно розово! Бабата на Иринчето, с която седим на един чин, също ѝ плетяла нова дрешка, но не вярвам да бъде с по-красива жилетка от моята! Сигурна съм, че няма по-добра плетачка от теб и никой не може да те надмине по сръчност! Не мислиш ли, че е време да ми кажеш къде си ми скрила новите розови обувки? Дай си ми ги вече, искам и  тях да си сложа, мамичко!

      - Не е прилично да говориш така за другите хора и да ги одумваш, не бива, чедо! Научи се да ги преценяваш по ума им, а не по това какви са дрехите, с които са облечени! И ти не винаги си с новички и красиви, нали така, но всички знаем, че си ни умница, а умът е най-прекрасното нещо в един човек. Съблечи сега жилетката, да не я изцапаш докато се храним, измий си очите и нека всички дойдат в кухнята да закусим.

        Малкото ѝ момиче я погледна виновно и натъжено. Съблече с разочарование и с видимо нежелание новата дрешка и тръгна, навело глава, подир каките към края на коридора, заставайки на опашка пред мивката. После седна на стола си до кухненската маса и мълчаливо изяде парчето кекс с орехи и какао, обявен от семейството ѝ за любим. Тя успя да го направи за децата си късно снощи, след като всички вече спяха. Беше придвидила да сложи парче от него в пътната чанта на Мая, а в една салфетка зави и за съпруга си, който рядко закусваще сутрин. Реши, че на нея не ѝ се полага, защото искаше да остане за големите ѝ дъщери, като се върнат от училище и се задоволи само с чашата турско кафе. Момичетата целунаха сестричката си, преди да тръгнат за училище, а Мая, която беше успяла да облече отново розовата си жилетка, се кипреше щастлива и усмихната до ушите пред тях с новите си обувки.

       След половин час излезе с нетърпеливата си и подтичваща малка лудетина. Сборният пункт беше в училищния двор, а като наближиха, видяха, че пред оградата му вече са спрели два автобуса, които щяха да извозят лагерниците. От бързането ли или от напрежението през последните няколко дни, усети, че погледът ѝ се замъгли, земята се люшна заплашително и тя побърза да се хване за близкото крайпътно дърво. Мая веднага усети, че нещо не е наред и впери питащ поглед в нея със съсредоточено личице. Детската игривост се бе изпарила, за да отстъпи място на безпокойството.

        - Лошо ли ти е, мамо? Свят ли ти се зави? Чух да казваш на татко, че често ти се случва. В училище имаме лекарка, да я повикам ли?

         Не знаеше какво да отговори на дъщеря си и само ѝ се усмихна и погали по бузката, с надеждата, че това може да я успокои. Мълчанието ѝ, обаче, засили още повече тревогата у детето.  Пременаната ѝ в розово красавица побърза да извади  парчето кекс от пътната си чанта.

             - Снощи сигурно си стояла до много късно, нали бързаше да довършиш жилетката ми. Преуморила си се, не си се наспала добре, а видях, че днес и не закуси с нас. Само кафето си изпи, макар че се караш на татко да не прави така. Затова ти се замая гламата, мамичко. Хайде, хапни си сега, да видиш колко хубав е станал твоят кекс! Така и сили ще ти дойдат. Искам да съм спокойна за теб... Иначе няма са ке кача в автобуса, да знаеш!

         Погледна дъщеря си изненадано. Почуди се кога малкото ѝ момиче е пораснало дотолкова, че да усеща и разбира това, което се случва край него. А после да го анализира и си вади точните изводи. Уж все пред очите ѝ растеше. Не бяха се разделяли за дълго, освен когато я пратеше за една седмица на село при баба ѝ. Това израстване наистина беше убягнало от нейния поглед. Посегна неуверено към детската ръка, която ѝ подаваше увития кекс, но видя настоятелния поглед на Мая, разгърна салфетката и поднесе парчето към устата си. "Може би наистина имам нужда от подкрепление, сигурно захарта ми е паднала пак и не е нужно да плаша детето си!" - помисли тя на ум и изяде няколко хапки. После се опита да пъхне това, което беше останало, обратно в чантата, но нейната хитруша я гледаше без да мигне и веднага скочи недоволна срещу намерението ѝ.

       - Не прави така, мамо! - чу тя притеснената си дъщеря, която ѝ го каза с възможно най-решителния си глас. - Настоявам да изядеш всичко, така, както ти ме молиш, когато аз съм болна! Направи го, не ми отказвай, ще го направиш, защото ме обичаш, нали?

        Докато говореше, очите ѝ  се бяха напълнили със сълзи от напрежение и страх дали ще успее да наложи твърдостта си в ситуацията. Знаеше, че Мая е упорита и не искаше да я разплаква, преди да се качи в автобуса. Затова бавно и с неохота  дояде последните хапки и отпи две глътки от шишето с вода, което бе сложила за изпът в багажа. Момиченце с две руси плитки от същия клас се приближи до тях и ги подкани да побързат. Предложи да бъдат една до друга и тя видя, че нейното, успокоило се вече, дете ѝ кимна в знак на съгласие. Вълнението сякаш беше спряло способността му да говори, но си личеше, че стресът от случилото се вече е преминал.

       Учителката провери вкички ли са тук и започна да настанява децата двама по двама, като си записваше на един лист кой при кого е седнал. Автобусът бързо се напълни с развълнувани и жужаши от нетърпение момчета и момичета. Мая и  съученичката ѝ бяха настанени на седалка някъде към средата на просторното превозно средство, откъм страната на шофьора. Макар малката ѝ дъщеря да си избра мястото до прозореца, тя не можеше да види добре лицето ѝ, но знаеше, че се усмихва и е доволна. Усещаше погледа си още замъглен от натрупаната умора и безсънната нощ, но сърцето ѝ туптеше с желание да съхрани минутите на тяхната раздяла. Когато автобусът потегли, едно малко розово облаче, над което стърчеше тънкото вратле на детето ѝ, се люшна напред в посока на движението. А ръката на Мая остана  залепена за стъклото, докато близкият завой на улицата дръпна скъпернически завесата и скри картината  от просълзения ѝ майчин поглед.

      Тръгна бавно и уморено, изпращайки към детето си своя родителски благослов и след една, отронена неволно и нечута дори от нея въздишка, ускори крачките. Денят я чакаше, заел отново ролята си на суров и заповеднически господар. Погледна часовника на ръката си и разбра, че вече е закъсняла за часа при лекаря, който трябваше да определи причината и диагнозата за нейните зачестили прилошавания. Представи си тревогата и упрека в очите на любещия си съпруг, когато разбере, че пак не е намерила време за себе си, и побърза да обещае на глас, сякаш е застанал пред нея, че непременно ще си запише нов час при специалиста.